Валентин за първи път щеше да заведе синовете си на поход и то не какъв да е. Това бе доста трудно изкачване на висок връх.

Младежите нервничиха и се безпокояха за предстоящото пътуване.

– Татко, ще успея ли? – объркано питаше Тинко.

– Ами ако не издържа, – плахо поглеждаше Стефан към баща си.

– Вие сте млади мъже и това е една от проверките ви за живота, – усмихваше се насърчително Валентин.

Като баща той вярваше, че синовете му ще преминат този тест, но за него бе по-важно дали ще му се доверят в това трудно изпитание.

Дойде и денят на похода. Пътят не бе лек.

Тинко обръщаше на няколко пъти глава назад и почти шептеше:

– Татко, не издържам повече.

Баща му го прегръщаше през рамо и леко го побутваше напред.

– Ще успееш, не се отказвай! – гласът на Валентин звучеше сигурно и уверено.

Тинко пое дълбоко въздух и хукна. Брат му го последва. Двамата изпревариха групата и първи стигнаха до върха.

Валентин бе горд със синовете си:

– Вие бяхте великолепни. Благодаря ви, че ми доверихте страховете си и въпреки всичко успяхте.

Тинко и Стефан се спогледаха. Те бяха усетили любящото сърце и дълбоката загриженост на баща си, а това ги въодушевяваше.

В нашият объркан живот, понякога изпълнен с тъмнина, особено по време на изпитание научаваме кой е Бог и Му се доверяваме напълно.

Мая израстна в планината. Тя обичаше това място. Просторът и зеленината я опияняваха. Тук се чувстваше най-добре като във свои води.

Всяка неделя при хубаво време заедно с родителите си братята и сестрите си Мая копнееше да тръгне на поход, но обикновено през този период тяхното семейство се изкачваше на билото на планината.

Там дърветата бяха големи, толкова много, че ако се хванеха за ръце не можеха да ги обхванат.

Един път Мая попита майка си:

– Мамо, защо дърветата са толкова големи. Виж по-надолу няма такива. Спрямо тези гиганти изглеждат хилави и слаби.

Майка ѝ се усмихна и отговори:

– Такива и трябва да бъдат. Тук на върха ветровете са много силни. Те не биха издържали на бурите, биха се пречупили и паднали, ако не са достатъчно силни и издържливи. Те са калени в битките да устояват на натиск и напрежение.

Така се случва и с нас. Бог засажда в нас вяра още докато сме млади дръвчета. След това израстваме и се превръщаме в „дървета на правда“, като преминаваме през трудности и несгоди. Това ни калява и ни прави силни.

Бог ни подкрепя и крепко държи, особено в най-тежките ни моменти.

Той тържествува, когато Го славим, независимо от бурите виещи в нас или ветровете, които гледат да ни съборят отвън.

Група от момичета бяха седнали на сянка. Обикновено обсъждаха кулинарни деликатеси, но днес темата беше много интересна, говореха за мармалада.

– Днес е известно, че жителите на Европа са опитали за първи път мармалада по време на Кръстоносните походи в Мала Азия, – каза Дарина, която обичаше да проследява историята или развитието на предмета, който обсъждаха. – Историческата родина на мармалада е Близкият Изток, както и Източното Средиземноморие.

– За да съхранят реколтата местните варили плодовете до максималното им сгъстяване – добави Валентина.

– В английскоговорещите държави думата „мармалад“ е означавала само сладко от цитрусови плодове, – каза Мариела. – Най-често мармалад са правели от портокали.

– Днес мармалад се прави не само от цитрусови плодове, но и от банани и даже от офика, – сподели Невена.

– Думата „мармалад“ идва от френски, – уточни Мариела – и означава сладко от дюли.

– Защо мармаладът го поръсват със захар? – попита Ема.

– Когато се втвърди във формата, кората на сладката маса не изглежда много апетитна, – усмихна се Весела. – Само захарта може да скрие всички недостатъци.

– Освен това захарта помага за бързото изсушаване на парчетата мармалад, – допълни Невена, – а това ускорява процесът на приготвяне.

– Така е, – съгласи се Наталия. – Захар има висока хигроскопичност, която отстранява излишната влага и втвърдява масата на мармалада.

– Знаете ли, че сухите френски порции съдържат млечни десерти, мюсли, даже и мармалад? – попита Стела.

– Мармаладът е богат на калций, магнезий и фосфор, – каза Невена.

– Днес се прави мармалад дори от кола, тиква и динена кора, – сподели Мария.

– А знаете ли от кого е направена най-голямата мармаладена мечка? – попита Валентина? – като предизвикателно присви очи.

Никое от момичетата не знаеше, за това всички бяха вперили жаден поглед в попиталата. Така щяха да научат нещо ново, която не знаеха.

– Най-големият мармалад в света са направили работниците от компанията Gummi Bear Factory, – каза тържествено Валентина. – Мармаладената мечка е достигала височина 1,7 м и е тежала повече от 600 кг.

Тъй като никое от момичетата нямаше друга информация за мармалада, те си тръгнаха, до следващия път, когато ще обсъдят нещо „важно“.

Метални чаши се превърнали в произведение на изкуството.

Художничката Нанси Уоланд е голям любител на почивка сред природата и туризъм на открито.

Трудно е да си представим едно пътуване без такова полезно нещо като метална чаша, но една жена винаги се чувства подтисната от такъв скучен и непривлекателен прибор.

Освен това, по време на поход, на Нанси не винаги ѝ се е отдавало да се занимава с творчество.

Така тя решила „да убие два заека с един куршум“, като реализира творческите си пориви и същевременно да украси повърхността на метални чаши, превръщайки ги в произведения на изкуството.

Резултатът бил толкова оригинален и интересен, че някои от чашите на Нанси е жалко да се вземат в поход, защото те напълно могат да послужат за украшение на интериора.

В Колорадо станал необичаен инцидент в летен лагер за тийнейджъри. Мечка нападнала спящия водач и го захапала за главата.

Деветнадесет годишният Дилън, който работел като съветник в лагера, се събудил около 4 часа сутринта от хрускащ звук и болка в главата. С ужас разбрал, че неговият череп е притиснат между зъбите на мечка.

Звярът се опитвал да го извади от спалния чувал. Дилан бил с група деца, с които бил на поход Glacier View Ranch.

Водачът на групата не се уплашил. Той започнал да блъска мечката. Шумът и виковете събудили останалите от групата, които спели под открито небе.

Хората започнали да тропат, пляскат и крещят на мечката и тя най-накрая си тръгнала.

Дилан бил изпратен в болницата. За щастие нямал сериозни травми.

– Никога не съм си мислил, че ще ме нападне мечка, – казал Дилън  в интервю. – Събудих се от хрускащ звук и силна болка …. Мечката ме бе хванала за главата и ме влачеше по земята. Започнах да удрям мечката със всички сили. Тя ме влачи пет метра, преди да намеря очите ѝ и да пъхна пръстите си в тях. Мечката ме пусна и избяга, уплашена от виковете на другите.