Вера бе атеистка. Каквото и да ѝ говореха, щом чуеше споменаването на Господ или Бог, веднага се отдръпваше. За нея това бяха бабини деветини, начин да се всява страх у хората.

Тя имаше една единствена дъщеря Моника, която стана още по-красиво момиче, след като навърши 15 години. Имаше си приятел Сашо, с когото ходеше къде ли не.

Един ден Вера бе притеснена без видима причина, но скоро загадката се разреши. Чу се звън по телефона и женски спокоен глас ѝ съобщи:

– Дъщеря ви Моника е катастрофирала. Била е с приятеля си на мотора му. Момчето почина, а момичето е с тежки наранявания и е в интензивното на градската болница.

Вера се разтрепери. Преодоля объркването си и хукна към пострадалата си дъщеря.

Там лекарят съчувствено ѝ съобщи:

– Имам много малък шанс дъщеря ви да оцелее. Трябва да бъдете силна и да се подготвите психически за най- лошото.

Краката на Вера се подгънаха и тя се строполи на пода. След като я свестиха, тя се надигна и излезе от болницата.

Вървеше и тя не знаеше накъде, а сърцето ѝ преливаше от скръб и отчаяние.

Мина покрай местната църква и се спря.

– Аз не вярвам в Бога, – каза си тя.

Но подхваната от някакъв неочакван импулс, влезе в храма. Вътре нямаше никой. Тя пристъпи срамежливо напред. Видя кръста, на който бе разпънат Исус Христос и спонтанно падна на колене:

– Господи, – мълвеше отчаяно Вера, – ако наистина Те има, помогни ми! Спаси моята Моника!

Тя продължи да се моли, изказвайки всичките си неволи в живота. Когато свърши, усети мир в сърцето си.

Няколко месеца по-късно Вера и Моника влязоха в църквата, за да благодарят на Бога за чудното изцерение.

Днес беше вълнуващ ден за Георги. Макар и все още малко момче, той отдавна го очакваше с нетърпение. Има ли по-вълнуващ празник от рождения ден особено, когато си малък?!

Какво по-велико от това да си център на вниманието? Получаваш много подаръци и лакомства…..

Между подаръците Георги откри малка фланела с прекрасно куче отпред. Малчугана много я хареса и веднага я облече. На всички показваше с гордост кучето върху гърдите си.

На другия ден фланелата бе хвърлена на пода и малчуганът изобщо нямаше желания да я облече.

– Защо си я хвърлил там? – укори го майка му.

– Нима вече не ти харесва? – изненадано го изгледа сестра му.

– Не толкова, колкото вчера, – смънка Георги.

– Това е проблем на всички днес, – отбеляза баща му. – Хубавите и добрите неща в живота ни, не могат да ни дадат удовлетворяващо трайно щастие.

– Така е, – въздъхна баба на Георги, – колкото и много да имаме, можем да се чувстваме нещастни.

– Светът предлага щастие чрез натрупване на материални блага, като дрехи, кола, електронна техника, ….. – разфилософства се бащата, – но те не могат да ни направят щастливи.

– Исус, когато постеше в пустинята и огладня, сатана му предложи да превърне камъните в хлябове, – наблегна бабата, – Но Христос отговори, че не само с хляб ще живее човек, но и с всяко Слово, което излиза от Божите уста.

– Ние сме духовни същества, – отбеляза сестрата на Георги, – затова не можем да съществуваме само с материалното богатство в този свят.

– Истинското удовлетворение за човека, – констатира бабата, – е в Бога и Неговото богатство.

Виктор се смяташе вече за голям. Това не е шега работа, знаеше да чете, смяташе до сто и пишеше красиво. Тази есен щеше да постъпи във втори клас. Той най-много обичаше със сестра си Даря да играят на пулове.

Това бе една такава игра, в която пуловете се подреждаха на шахматната дъска и всеки от играчите се стреми да отстрани, колкото може повече от фигурите на противника.

Децата доста се вживяваха в сраженията, представяйки си, че са предводители на войски и настървено воюваха един срещу друг.

Един ден Виктор и Даря решиха да играят на любимата си игра. Толкова се бяха въодушевили, че пуловете летяха във всички посоки из стаята. Един се завря чак зад шкафа.

Даря се възпротиви:

– Ти го хвърли, няма да отида да го взема.

– Е, добре, – въздъхна Виктор и се насочи към шкафа.

Надникна отдолу но нищо не видя. Изведнъж го осени гениална идея и той бързо отвори горното чекмедже. Издърпа го и реши да погледне зад шкафа, оттам очакваше да има  по-добра видимост.

Но когато надзърна, Виктор отстъпи с вик.

– Какво ти става? – попита уплашено Даря.

– Там, – посочи с ръка Виктор към отвореното чекмедже, – видях, очи, който ме гледат.

Момчето бе пребледняло от ужас.

– Как може някой да се скрие зад шкафа? – попита  подигравателно, но с боязън Даря. – Виж, той е плътно допрян на стената.

– Щом не вярваш сама погледни, – ядоса се Виктор.

„Какво си въобразява тя, – помисли си Виктор, – че съм страхливец като нея. Тя се плаши и от сянката си, а сега ми се присмива, въпреки, че е разтревожена малко“.

Предизвикана от брат си Даря надникна. Последва вик и двамата изтичаха в стаята при баща си.

Задъхан и уплашен Виктор започна да обяснява:

– Там ….. зад шкафа …. очи ….. гледат ме!

Баща им започна да се тресе от смях. Майка им надникна в стаята и попита:

– Какво става тук?

Братът и сестрата бяха опулили очи и все още тръпнещи от преживяното, гледаха баща си изненадано.

Накрая баща им обясни:

– Вчера купих огледало и тъй като не знаех къде да го сложа, преди да го поставя в антрето, реших, че най-добре би се поместило, поне за момента, зад шкафа в детската стая.

Сега вече бе ред на децата. Виктор и Даря, разбрали чии очи са видели зад шкафа, изпопадаха на пода от смях.

Минко бе престанал да ходи на църква.  По-рано той бе много ревностен и не пропускаше служба или молитва.

Мина доста време и никой не бе го виждал да влиза в Господния храм.

Тогава свещеникът реши да навести Минко и се отправи към дома му.

Вратата бе отворена и Божият служител влезе.

Стопанинът на дома седеше сам пред огнището. Замислен, забил поглед в пода. Когато забеляза свещеника, Минко го поздрави с кимване на глава и го покани:

– Заповядайте, седнете – и му посочи близкия стол.

Свещеникът се настани удобно и започна да наблюдава играещите пламъци в огнището.

Двамата дълго мълчаха.

Изведнъж свещеникът се надигна, взе машата избра едно силно разгоряло се дърво и го отмести далече от общия пламък. След което седна.

Мълчанието продължи. Никой от тях не отрони дума. Сякаш нищо особено, не се бе случило.

Отделеното дърво престана да гори и започна едва да тлее. После изстина и почерня.

Свещеникът отново стана взе машата и върна почернялото дърво в буйния огън. След миг то пламтеше като другите дървета в огнището.

Божият служител мълчаливо върна машата на мястото ѝ и се насочи към вратата.  Когато прехвърляше вече крак през прага, той чу Минко да казва:

– Благодаря ви за посещението и проповедта край огнището. Тази неделя непременно ще дойда на църква.

Летището бе много натоварено. Сякаш цял град се бе изсипал в него. Една майка стоеше отстрани. Тя бе хванала за ръка малкото си дете, което крещеше, риташе и отказваше да се качи в самолета.

– Хайде, милото ми, няма нищо страшно, – спокойният и пълен с утеха глас не достигаше до детето.

– Не, …. няма, не……., – малкото се дърпаше, раздаваше удари с ръце и крака наоколо, без да се помръдне напред.

Всичките ѝ опити да успокои детето се оказаха напразни. Малкото изпитваше голям страх да влезе в търбуха на тази метална птица с огромни криле.

Жена бе силно обременена. Безсилието я сковаваше и тя не можеше да мисли рационално. Накрая се предаде и се свлече на пода. Покри лицето си с ръце и се разрида.
– Боже, какво ще правя сега, – хлипаше младата жена. – Тук никого не познавам ….., а там ще ни чакат ….

Неочаквано няколко жени, съвсем непознати за изпадналата в немощ, обиколиха младата майка и детето ѝ. Предложиха ѝ храна и вода. Една от тях прегърнаха падналата духом майка, а друга от непознатите жени гушна детето и му запя някаква детска песничка.

Този любящ кръг от жени въздействаха благоприятно на майката и малкото ѝ, а след това се качиха заедно с тях в самолета.

Помощта бе дошла неочаквано, но навреме.

Така и Бог чака нашия зов за да ни се притече на помощ, да ни укрепи с надежда и ни обгърне с любов.