Венета и Мирон бяха много щастливо семейство единственото, което нямаха и силно желаеха бяха децата. Какво ли не направиха, изпълняваха различни рецепти и съвети, но резултата бе нулев.

Но веднъж, всичко дойде съвсем неочаквано. Двамата разбраха, че Венета е бременна. Радостта им бе голяма и двамата започнаха да приготвят всичко за идване на малкото.

– Нужни са ни нови мебели, – каза Венета.

– Детето ни трябва да израсне в прекрасен дом, – каза Мирон. – Хайде да си купим такъв.

Въодушевени, те изтеглиха заем. Купиха дом, мебели и всичко необходимо за очаквания наследник.

Но един ден Венета завари на масата бележка: „Прости ми, Венета, но аз обичан друга. Сбогом. Мирон“.

Венета бе отчаяна. Тяхното дете щеше да се роди само след един месец.

– Нали искахме това дете? – плачеше бъдещата майка. – Защо ме оставяш сама точно сега? Как детето ни ще расте без баща? А дълговете?

Венета нямаше представа как щеше да живее по-нататък.

Весела я срещна в магазина и забеляза, тъмни кръгове под очите ѝ. Бяха приятелки преди, но след като и двете се ожениха, спряха да се виждат.

– Венета, какво е станало с теб? – попита Весела.

– Моят ме заряза….. чакам дете, което бе голямата ни мечта, а сега … Освен това теглихме заеми, за да приготвим приятна обстановка, за бебето, но …

– Успокой се, за всяка ситуация има изход, само не се отчайвай, – опита се да я насърчи приятелката ѝ.

Весела веднага се сети за социалния проект, за когото бе чула по радиото. Чрез него оказваха помощ на хора, които са попаднали в трудна ситуация.

След като придружи приятелката си до дома ѝ и я насърчи, Весела веднага се обади по телефона и разказа за положението на Венета.

Един ден бъдещата майка излезе на чист въздух в близкия парк. Тя все още не знаеше какво ще стане с нея в бъдеще, но в нея се таеше слаба надежда, че заради детето, би трябвало нещо да се случи.

Слънцето грееше приятно, но това не предизвика радост в сърцето на Венета. Угрижена и натоварена с проблемите си, тя не забелязваше зеленината наоколо, беше останала глуха за песните на птиците, дори не забелязваше хората, които минаваха или бяха край нея.

Поседя на пейката. Погледа децата, които весело играеха на детската площадка под опеката на майките, бащите или бабите си, но това я наведе на още по тъжни мисли.

Накрая обезкуражена тръгна към дома си.

Когато прекрачи прага усети, че нещо е станало.

Огледа се внимателно. Бяха поставени цветя и много вещи необходими, както за нея, така и за толкова дълго очакваното дете. Но това не бе всичко.

Когато Венета отвори фурната, там се оказаха пари, които бяха достатъчни за погасяване на дълговете ѝ и достатъчна сума за разходите след раждането на детето.

Венета се разплака, но тези сълзи бяха от радост. Някой се бе погрижил за нея и детето ѝ …

Настроени да философстват и обменят информация Дико и Дельо седяха под сянката на стария бряст, далече от шумотевицата на деня и суетата на ежедневието.

– Какво става със Земята и нейната ос, – подметна Дико с искрящи очи.

– Това е обширно поле за разговор, – усмихна се Дельо. – За това можем да говорим цял месец и да не ни стигне времето.

– Та да си дойдем на думата, – натърти Дико. – Този глобален процес в промяната на климата си е естествен, нали?

– Разбира се, – съгласи се Дельо.  – Това основно се определя от взаимодействието между Земята, Луната и Слънцето. Те се стремят да са в постоянно равновесие, но това води до промените в орбитите на Земята и Луната, на по-бързи или по-бавни промени в наклона на земната ос, определящ ширината на тропиците.

– Явно от тях зависи, а останалото са дрънканици на тези, които искат да ни наложат глобализацията на цялото човечество. Лоша работа, но колко разбират това?

– Има хора, но те са твърде малко…. – поклати глава Дельо.

– За това не трябва да спираме. Само, когато призоваваме, човек ще се стресне и ще тръгне да спасява света.

– При тази нищета и глад, при това поголовно унищожаване на ценностите ….- усети се песимизма в гласа на Дельо.

– Четох някъде, че са разработили нова теория за устройството и динамиката на земното кълбо. Според нея движението на Земята наподобява вихри като спирали.

– Може и така да е , но тепърва трябва да се докаже,  – уклончиво се съгласи Дельо

– И това ще стане, – каза Дико, но изведнъж прехвърли разговора на друга страна, – А какво е сега състоянието на Земята, Луната и Слънцето?

– В момента има едновременна промяна на наклоните на оста на Земята и нейната орбита, – започна да обяснява Дельо. – Слънцето е във фаза на пасивност. Това води до по-продължително огряване на полярните шапки и топенето на леда. Студените водни течения се насочват към екватора и допълнително влияят на локалните климати. Комбинацията  на няколко фактора води до бурни промени.

– Виж я ти нея, – засмя се Дико. – И Земята била жива като нас.

– Но повечето хора, които живеят на нея, въобще не се интересуват от това и я нараняват, – недоволно заключи Дельо.

Двамата приятели въздъхнаха тежко. След това станаха от пейката и всеки пое към дома си, осмисляйки по свой начин току що проведения разговор.

Виктор се улови, че изпада в своеобразна мечтателност. Той стана от пейката и тръгна надолу към езерото. Там работниците по почистването товареха каруци с изсъхнали листа и нападали клонки.

Като повървя по алеята Виктор видя Нено. Той бе от съседното село. Селянинът над ризата си бе надянал раздърпан елек, а на краката си захабени панталони.

Веднъж Нено бе насочил погледа на Виктор към една патица от езерото. Птицата накуцваше, но не това бе заинтригувало селянина.

– Вижте, – почти шепнешком каза Нено, – патицата с човката си измъква мокра глина и я наслагва върху наранения си крак.

Двамата дълго гледаха това интересно самолечение.

От тогава Виктор, който бе запален орнитолог, запомни името, усмихнатото лице и пъргавия поглед на невестулка, които съпътстваха Нено.

Два дена по-късно Виктор бе споделил с един от своите приятели:

– Простите хора, които умеят да четат мъдрата книга на природата, не са за подценяване в сравнения с тези, които са естествоизпитатели и пишат научни трудове.

– Добър ден, – поздрави Нено своя стар познат.

– Добър да е, – усмихна се Виктор. – Гледам от към вашето село се издигат много пушеци. Да няма пожар.

– Няма пожар. Благовец е. Хората горят бурените, дворовете си чистят.

– Тогава, я кажи на хората да палнат оня куп с листата. Нека на Благовец лъхне огъня и при нас.

– Дадено, – покорно каза Нено. – Ние и преди искахме да палнем един огън, но жена ви се възпротиви. Каза, че пушека ще одими всичко.

– Щом ти казвам, направи го, – строго нареди Виктор.

Нено се зарадва и закачливо добави:

– Ще прогоним змиите, а после ще прескачаме и огъня.

Виктор крачеше вече по-нататък из алеите, когато си спомни думите на един от професорите си:

– Древните германци боготворели „живия огън“, – казваше преподавателят им, – тъй като огъня пречиства въздуха при настъпване на епидемии. За това не трябва да делим магията от науката, защото едното е първичната стъпка, а другото по-късната.

В парка бе тихо. Сякаш хората се бяха изпарили. Времето беше хубаво и създаваше условия за размисъл.

Пламен седеше на пейката зареял поглед във високите дървета. До него седеше Цветан и чоплеше с маратонката си дребния чакъл край пейката.

– Разбери не мога повече, – каза Пламен. – Никога не съм предполагал, че такъв проект ще стигне до задънена улица, а колко обещаващо изглеждаше от начало.

– Нали каза, че е имало хора, които са се отдръпнали по-рано, ти защо не го направи? – попита Цветан.

– Надявах се……, очаквах….. – махна с ръка Пламен.

– Знаеш ли при нас има един много интересен начин за ловене на раци, – усмихна се Цветан.

– Каква е връзката, с моето положение? – намръщи се Пламен.

– Има много общо, – каза Цветан, – сега слушай. Закачаме парче месо, в повечето случаи пилешко на дълга връв и я хвърляме във водата. Когато ракът започне да дърпа връвта, започваме бавно да я изтегляме. Раците се хващат здраво за месото и попадат в капан.

– Е, и? – нетърпеливо се обади Пламен.

– Този метод действа безотказно, – започна убедително Цветан, – само защото раците не знаят кога да се откажат. И с нас се случва така. Хващаме се здраво за някой тежък товар в този свят и полагаме огромни усилия, за да го задържим.

– Да, вярно е, – съгласи се Пламен, – често се вкопчваме в проблемите и се опитваме сами да ги разрешим.

– Тогава губим хоризонта – плесна с ръце Цветан – и не проявяваме достатъчно мъдрост, за да се пуснем и освободим от примката.

– Лесно е да се каже, – измърмори Пламен.

– Трябва да признаем своето безсилие и да възложим проблемите си на Бога …..

– Да, но ….., – Прекъсна го Пламен.

– За да го направим, – каза възторжено Цветан, – трябва да се откажем от желанието си да контролираме неговото решаване. Тогава Господ ни дарява с мир, който надхвърля нашите разбирания и ни извежда от мрака.

– Да, прав си, – съгласи се Пламен. – Трябва да се пусна от проблема, в който съм се вкопчил и да ги възложа на Бога.

В двора на църквата бе тихо. Отец Генадий седеше на пейката и внимателно наблюдаваше приближаващата го майка и нейния син. Момчето се дърпаше и не желаеше да върви с нея, но тя упорито го теглеше за ръката.

Когато жената с детето стигна до него, тя му каза:

– Какво да правя, отче? Моето момче нищо не яде и не иска да ни види.

– Навярно си го нажежила до бяло, – опита се да илюстрира по-добре положението свещеникът.

– Какво говорите? Аз го обичам. Как бих могла да сторя такова нещо?

– Къде е любовта ти, щом като е близо до теб и не може да си намери място? Той иска да избяга от дома си, защото иска да се намира в друга среда, в която се чувства прекрасно. Ако не иска да ви види, вие сте виновна за това.

– Но какво да правя….?

– Не го дразни, – каза свещеникът,  – защото така го осакатяваш. Дръжте се с него добре и бъдете търпелива.

– Да се държа добре? Да бъда търпелива? – изохка майката. – Но той, …..вие не знаете какво прави….

– Когато принуждавате детето си, вие го задушавате. Безкрайните“не пипай това, не ходи там, направи го ето така, ….“ не водят до никъде. Необходимо е юздата да се дръпне така, че да не се повреди „теленцето“.

– Но как да го направя? – майката безпомощно вдигна ръце.

– Отнасяйте се с детето си тактично, – продължи наставленията си свещеникът, – за да му помогнете да осъзнае своята грешка. Правейки това, не позволявайте да се получи пропаст между вас.

– Това е много трудно, как ще се справя, – започна да се оправдава жената.

– Родителите трябва да бъдат като добрите градинари, които с меко въже връзва дървото за колче, така че да не се усуква и да не боли, когато вятърът го наклони на надясно или  на наляво. Градинарят прави ограда около дървото, полива го и се грижи за него. Пази го от козите, защото изядено от тях дървото може да погине и не може да даде плод, нито сянка. А когато дървото порасте, градинарят маха оградата около него и то започва да принася плод. Под неговата сянка почиват кози, овце и хора.

– Нищо не разбирам, – замърмори жената, – какви кози, какво дърво, питам ви за сина си.

– Ако си подбудена от прекалена грижа за сина си, ти го връзваш не с меко въже, а със стоманена жица. С децата трябва да се постъпва внимателно, за да не ги нараним. Родителят трябва да помага на децата си, така че те сами да почувстват  необходимостта да правят добро.

– Но как да постъпвам внимателно с него, когато той върши нередни неща? И как да му помагам, когато той не иска?

– Днес възрастни и деца живеят като в лудница, за това е нужно много търпение и молитва. Не насилвай детето си, но себе си принуждавай да стоиш за него по-дълго в молитва.

– Но аз го обичам и му желая доброто.

– Детето не разбира, че в думите „не прави това“ е скрита много любов. Родителите трябва да помогнат на детето си да разбере, че те го предпазват да не се опари, когато е малък, а когато порасте, го предпазват от друг огън. За това бъди внимателна със сина си и не давай място на изкусителя да го впримчва и отвлече в света.

На жената ѝ бе нужно да обмисли добре чутото, затова поблагодари и си тръгна.