Емил бе навел глава, той потърка носа си и заяви:

– Чувството за изоставеност е много често срещано в нашето общество днес.

– За това си има причина, – повдигна рамене Здравко.

– И каква е тя? – попита Емил.

– Въпреки всички технологии и научен прогрес, много хора отричат ​​съществуването на Бог, което води до чувство на самота, гняв и изоставяне. Ако не съм създаден от Бог с цел, тогава нашето съществуване е просто случаен резултат от сблъсък на молекули, – обясни Здравко.

– Да, съгласен съм, – потвърди Емил. – Това води до чувство на носене в безцелна вселена, чувство на изоставеност без чувство за принадлежност. С други думи казано, не съм нужен на никого.

– Един от най-големите ни страхове е загубата на дълбоко ценени взаимоотношения, – поклати глава Здравко. – Независимо дали чрез изоставяне, отхвърляне, смърт или развод, ние се страхуваме да загубим тези, за които държим. Дълбоко болезнени преживявания като тези могат сериозно да подкопаят чувството ни за самоуважение.

– Все повече хора виждат как съпругът/съпругата им ги изоставя, как сродната им душа намира друг партньор, как приятелите им „продължават напред“ или как се сблъскват със загубата на родители, – отбеляза Емил.

– Много бащи отказват да поемат отговорност за децата си и става все по-често срещано майките да правят същото, оставяйки децата си в сиропиталища или на грижите на други. Може да преживеем отхвърляне и когато не сме избрани за спортен отбор, пренебрегнати за повишение или отхвърлени за позиция на представител на компания, – допълни Здравко.

– Резултатът често е мъчителна емоционална болка и объркване, чувство на изоставяне, отхвърляне, неадекватност и/или убеждението, че сме направили нещо нередно. Чувстваме се безполезни и започваме да вярваме, че заслужаваме лошо отношение, – с болка сподели Емил.

– Не сме сами, когато изпитвам такива чувства, – каза Здравко. – Това много по-често се случва, отколкото можем да си помислим, но тези чувства не отразяват истината за това какво Бог мисли за нас.

Изоставянето не е края. То няма последната дума.

Има начини да се справим с болката.

Исус е отговорът и Той е вечен.

Петко бе много бърз в бягането. За това го бяха включили в отбора по лека атлетика.

На поредното състезание трябваше да пробяга 1600 метра.

По време на третата обиколка на пистата, обувката му отлетя във въздуха.

Петко не спря. Продължи. Публиката го аплодираше.

Когато чорапът му започна да се отдалечава бавно и да се развява с всяка стъпка, публиката не само го аплодираше, но и викаше.

Това го накара да тича още по-бързо.

Петко спечели състезанието.

По-късно той обясняваше на приятеля си Емил:

– Знаех, че всички ме гледат. Вече не беше просто състезание. …. Те гледаха какво ще направя. Това ме накара да тичам още по-бързо. Исках да се справя по-добре.

Всеки от нас има приятели, които са загубили повече от обувката си.

Какво повече са изтървали?

Те са загубили надеждите си, мечтите си и волята си.

Какво можем да направим?

Да ги окуражим, като им предложим навременна дума и да тичаме редом с тях, викайки:

– Хайде, приятелю! Не се отказвай! Не забавяй темпото! Продължавай!

Тони и синът му Васко обичаха заедно да гледат баскетбол. Любимият им отбор имаше турнирен мач и двамата бяха много развълнувани.

Поради заетост, Васко не можа на живо да гледа двубоя с баща си.

Тони проследи целият мач. Той видя как отборът бе на крачка от победата. Имаше четиринадесет точки преднина към края на мача, когато другият отбор стопи разликата чрез няколко три точкови удара.

В крайна сметка любимият им отбор загуби с две точки.

Вечерта Васко реши да изгледа записът на мача.

Тони бе готов да изкрещи на сина си:

„Спри го! Дори не трябваше да го включваш“.

Бащата искаше да предпази сина си от разочарованието, но въпреки всичко му позволи да премине през болката, като реши в себе си:

– Когато нашит любим отбор извоюва титлата, ще бъдем още по щастливи, защото сме преминали през този момент на страдание.

Загубите не трябва да влияят по никакъв начин на живота ни.

Всеки би искал да избегне страданието и болката, но чрез тях се променяме.

Все пак надеждата е точно затова, да се взрем в бездната и да не се отчайваме.

Сякаш изпадаме в дълбините на ада, но осъзнаваме, че дори там Божията ръка ще ни води.

Когато мина край бара Мартин бе хванат грубо за рамото от един мъж, който изрева в лицето му:

– От кога те чакам?! Бих искал да ти се реванширам за времето, когато ме натопи във вода, ако помниш това бе първата година, когато учехме в гимназията.

Мартин погледна табелката с името на този едър мъж и си спомни.

Тогава той бе дребен, за това не го приемаха на сериозно в отбора. Останалите момчета често го заяждаха.

А един ден един от съотборниците му го бутна във фонтана и той се измокри целия.

Мартин бе готов да отвърне:

– Когато това е станало с теб, аз не съм бил там …

Но тогава усети нежен глас в духа си:

– „Мек отговор отклонява от ярост“.

Мартин бе пред избор. Това бе цяло чудо, че се сети за събитие станало преди толкова години.

Внезапно Мартин каза:

– Матьо, знам за този инцидент, но аз не бях там. Признавам, че когато го чух, се смях, но това бе грешка. Съжалявам. Ще ми простиш ли?

Лицето на Матьо се промени. Гневът му се стопи и той се разплака. Прегърна през рамо Мартин и попита неуверено:

– Не беше там и съжаляваш, че се засмя?

– Да, Матьо, не бях там. Сега съм християнин и съжалявам за много неща, които съм правил преди.

– Променил си се, – леко се усмихна Матьо. – Разбира се, че ти прощавам.

Люси бе вече на 30 години и все още не осъзнаваше как си пасват всички части от живота ѝ.

– Какво е моето предназначение? – питаше се тя.

Севда нейна приятелка ѝ отговори така:

– Независимо дали го осъзнаваш или не, Бог поставя определени неща на пътя ти и ти дава възможности да развиеш различни способности, за да те подготви за твоето предназначение.

– В продължение на 12 години съм била мажоретка, – сподели Люси, – Окуражавах училищния отбор. Не виждам причината, поради която Бог ми даде тези преживявания.

– Всеки трябва да води хора до Исус. Защо не опиташ с това? – предложи ѝ Севда.

Изведнъж Люси осъзна нова връзка.

– Като мажоретка не се притеснявам от големи тълпи и мога да задържа вниманието им. През всички тези години Бог ме беше подготвял за ролята, за която ме е създал, – каза тя, разбрала на къде я води Бог.

Той я бе водил да води хора при Христос.

Всяко преживяване в твоя живот те прави уникален.

Помисли за естествените таланти, които Бог ти е дал, за различните възможности, които си имал и за способностите, които си придобил.

Различните преживявания, които си имал в твоя живот може да изглеждат, че нямат връзка сами по себе си, но заедно те водят към нещо значимо, което можеш да използваш за прослава на Бог.