Облаците закриваха слънцето, но бе задушно и непоносимо горещо. Ани излезе от магазина и се насочи към колелото си, за да остави покупките в кошницата си отзад. Цяло чудо бе, че всичко се побра в нея, а бяха доста продукти, които бе взела от хранителния магазин.

Вече се канеше да яхне велосипеда си, когато една ръка я докосна по рамото. Ани се обърна и видя широката усмивка на дядо Дочо, грейнала на лицето му.

– Благодаря ти, – каза възрастния човек, – че винаги ме поздравяваш, когато минаваш край мен.

Дядо Дочо бе към 100-те. Единственото му занимание, бе да излезе от дома си, да постави един стол пред вратата си и да седне на него. Така наблюдаваше всички, които минаваха, а някои се отбиваха и обменяха с него клюките на махалата.

– Знаете ли, – каза Ани, – когато бях малко момиченце и баба ме водеше за ръка из селото, забелязах, че тя поздравява всички хора. Веднъж я попитах: „Бабо ти всичките ли ги познаваш?“ Помня, че баба се усмихна и каза: „Не. Но тук на село имаме обичай да се поздравяваме, независимо дали се познаваме или не“. На мен това много ми хареса и сега, когато отново дойдох на село, поздравявам всички, по стария обичай на това село.

– Да, така е, – потвърди дядо Дочо. – Едно време млад, стар, дете, възрастен, мъж или жена, всеки поздравяваше, когото срещне. Хубаво е, че знаеш за тази традиция, но времената се измениха. Сега хората в селото поздравяват само познатите си.

– Това няма значение, – усмихна се Ани. – На мен ми е приятно да поздравявам всички, особено, когато виждам някое тъжно лице. И когато поздравя, някой угрижен, натоварен с проблеми, а може би и чувстващ се самотен, той винаги вдига глава и ми се усмихва, и като че ли лицето му се разведрява.

– Добре правиш, моето момиче! Продължавай все така! Всеки от нас е нуждае от капка внимание, – каза ѝ с дълбока въздишка дядо Дочо.

Ани му се усмихна и каза поредното си:

– Здравейте!

Стефан, Лора, Милен и Дора често се събираха на кафе и дискутираха различни теми.

Днес беше облачно, но съвсем малко валя. Традиционно групичката се събра в близкото кафене. Дали заради тягостното време или неуспеха на някой от групата, но и четиримата изглеждаха подтиснати.

Изведнъж Милен изненадващо тропна с ръка по масата и попита:

– Каква представа имате за себе си?

– Много често имам много низко самочувствие за себе си, – призна Лора.

– И аз съм так, особено, когато се заредят неуспехите един след друг, – подчерта Дора. – Да си призная и при мен положението не е по-розово, – смотолеви набързо Стефан.

– Изненадан съм, – каза Милен. – Мислех, че само аз съм така. Много пъти съм се чувствал  маловажен и то в най-неподходящите моменти, а това ме е депресирало.

– Вярно е, – каза Лора, – че често се чувствам недостатъчна и това ме е отчайвало, но в такива моменти си припомням какво Бог мисли за мен,

– Ние сме солта на земята и светлината на света, – допълни Дора. – Каква оценка само!

– Бог ни цени и ни го казва в Словото Си, – въодушеви се изведнъж Стефан.

– Съгласен съм, – каза Милен, – че Бог, Нашият Творец, ни обича. Той ни дава отговор във всяка ситуация.

– Ние сме ценни съработници в делото Божие в този свят, – каза Лора, – за това не бива да се чувстваме маловажни, недостатъчни и депресирани.

– Той ни придружава през трънливите места, – вече по- сигурно и уверено каза Милен. – Укрепява ни когато сме несигурни.

Атмосферата на масата се разведри. Младежите започнаха да се усмихват един на друг. Угнетените им души бяха намерили покой.

А на вън слаби слънчеви лъчи прорязаха облаците и улицата бе окъпана в светлина.

Денят беше горещ и добавяше още по-голямо напрежение в неделния следобед. Страхил не бе на себе си. Колата му навлизаше в едно малко градче, а облаци от пушек излизаха през скъсания маркуч.

Той нямаше никакво време за губене. Пътуваше към големия град, където го очакваше новото му работно място. Щеше да бъде главен готвач в един доста реномиран хотел.

Докато паркира, собственикът на паркинга видя какъв беше проблема на колата и му предложи.

– Мога да ви подменя маркуча, но трябва да почакате около 15 минути.

Докато съпругът ѝ поправяше колата, съпругата му попита Страхил:

– Накъде сте тръгнали?

– Отивам в големия град. Там ще бъда назначен за главен готвач в един хотел.

– Хубаво ли е да си готвач? – попита жената

– Всеки, който обича такава работа, позицията главен готвач е страхотна награда за него.

– Дъщеря ни се отказа да учи в колеж, – сподели с тъга жената. – Поиска да завърши кулинарно училище и да стане готвач.

Изведнъж Страхил усети, че у жената настъпи мир.

„Изглежда се е притеснявала за избора на дъщеря си, – помисли си Страхил. – Сега навярно е разбрала, че дъщеря ѝ е постъпила правилно. Вероятно с опитностите си, които споделих с нея, съм и донесъл мир и спокойствие, относно това, че дъщеря ѝ е пожелала да стане готвачка“.

От тогава Страхил бе много внимателен при срещата си с други хора, защото можеше да даде утеха и мир на някой, който се нуждае от помощ.

Докато на неговата нужда бе отговорено,Страхил успя да помогне на една огорчена майка, за която изборът, на дъщеря ѝ бе грешен.

Горан мислеше, че никога няма да оживее, че това е краят. Едва намери сили да извади телефона си и с немощен глас да съобщи:

– Успях, но …. голямо дърво ме затисна ….. не мога да се движа….

Телефонът падна от ръката му….. Той лежеше безпомощно и чуваше гласовете на притеснените си приятели:

– Горане, къде си?….Какво става? Не се предавай, идваме!

Преди да загуби съзнание, чу шума на въртящите се перки на хеликоптер.

– Ясно, търсят ме! – прошепна с пресъхнали устни и отпусна глава.

Отгоре се чуваха гласове.

– Ето го, лежи ей там!

– Слава Богу, открихме го!

– Дано не идваме много късно.

Въртолетът се приземи и трима души бързо притичаха към неподвижното тяло.

– Жив е! – радостно възкликна Люси.

– А сега внимателно, – предупреди ги Пепо. – Трябва да го обездвижим.

Три чифта ръце заработиха в синхрон. Те мълчаха, но бързо и внимателно действаха. Ставаше въпрос не само за човешки живот, а за живота на техен приятел…..

Хеликоптерът бавно се издигаше. Горан бе здраво привързан към носилката и се опитваше да диша през кислородната маска.

Люси го наблюдаваше внимателно:

– Добре ли сте? –  попита тя.

Горан само кимна, но в действителност не беше добре. Летяха към голямата болница. Горан знаеше, че има опасност да умре. Той притвори очи.

– Това ли бе всичко? – попита той Бога.

– Не, не е всичко! – дочу отговора съвсем ясно.

Погледна през прозореца. Там се виждаха облаците, които плаваха в синьото небе.

Тревогата и безпокойството му започнаха да намаляват. Усети някаква сила в себе си. Сега беше абсолютно сигурен, че ще се оправи.

Бог не избра силните, а слабите, но те станаха Негови силни служители. Горан бе от тях.

Бог го подкрепяше и го преведе през всички изпитания.

Горан не винаги беше верен, но Господ бе винаги с него. Божията любов не го остави сам…..

Чувам шумоленето на листата. Виждам как пожълтелите падат и застилат земята като килим. Есента изпълва всичко с мъгла, а пътя с локви.

Природата сякаш е замряла и се готви да издъхне.

През гъстите оловни облаци слънцето едва пробива. То осветява суровия свят на есента, затопля едва- едва, почти неуловимо.

Вятърът духа озлобено, закрива небето с мрачни облаци и над цялата земя полъхва студенина.

Скоро зимата ще постели своите ледени килими. Животът ще затихне. Сякаш всичко е умъртвено.

Ще мине февруари и ярка светлина ще разкъса сивотата в небето. Ще подухне топъл вятър. Дърветата отново ще се раззеленеят, тревата ще надникне изпод земята. Цветята щастливи ще разтворят чашките си, за да поемат светлината и топлината, които толкова време са им липсвали.

Всичко пее и ликува. Бог твори чудеса. Не възкръсна ли Той и нашите сърца през тези дни, не ни ли дари нова надежда. Да възкръснеш от мъртвилото сграбчило в лапите си този покварен свят е прекрасно. Бог възкресява всичко напролет, Той възкресява и нас, колко по мили сме му ние …