Майката на Лора постъпи в онкологичен център, а наближаваха празниците в края на годината. Трудно се планира в такава трудна обстановка между празничните посещения и тези при майка ѝ.

Лора си пожела за Рождество:

– Всичко, което искам е още време да бъда с майка ми.

Тя седеше в тъмната стая, а мъката безпощадно притискаше сърцето ѝ.

В стаята влезе Красимир, нейният син. Той се изненада, че майка му стои на тъмно и запали осветлението.

– Благодаря, – прошепна Лора.

– Няма за какво, – бързо отговори Красимир и излезе.

– Краси, не знае, че благодаря на Бога, – усмихна се тъжно Лора, – Който чрез включване на лампата, ме насочи към вечната Светлина на надеждата – Христос.

Въпреки, че бе затормозена от скръб и страдание, надеждата изгря в сърцето ѝ чрез спомените за Божията верност в миналото.

За много от нас Рождество предизвиква, както радост, така и тъга.

За щастие, дори тези смесени емоции могат да бъдат примирени чрез обещанията на истинската Светлина на надеждата – Исус.

Панайот бе отправил поглед към бъдещето си, но бе затворил очи и стискаше до болка зъби.

Тялото му бе напрегнато.

– Страхувам се за утрешния ден и това, което той може да крие, – призна пред себе си Панайот.

Чувстваше се сякаш стои на ръба на пропаст, пред тъмна бездна.

Уловен от събитията, включващи него или близките му, той усещаше безпомощност и отчаяние.

Баща му го видя и веднага се досети, как се чувства синът му. Той знаеше за скорошните събития, които го бяха жестоко притиснали. Съчувстваше му и искаше да му помогне.

За това го приближи, докосна го до рамото и каза:

– Независимо какво си преживял. Няма значение умственото, емоционално и духовно състояние …

Панайот погледна баща си, като изваден от сън.

– …Бог може да ти даде видение за бъдещето, което да те изпълни с надежда сега.

Панайот тъжно се усмихна, а баща му продължи:

– Всеки може да гледа напред с надежда, защото имаме благословеното уверение на Небето.

Панайот се обърна с лице към баща си. Прегърна го и заплака.

Малко след това успокоен, изпълнен с надежда, той се усмихна.

Сутринта бе хладна. Павел покани дъщеря си Неда в сладкарницата.
Поръчаха си сладкиш с кола.

– И двамата преминаваме през труден период от живота си, – изпъшка тежко Павел.

– Татко, не се притеснявай за двете ми деца, ще се справя, но не мога повече да живея с този човек, – откликна Неда.

– Ти може и да успееш, но аз какво ще правя с моя Паркисон? – поклати тъжно глава Павел.

Изведнъж Неда се обнадежди и сподели:

– Страхотно е, че когато имаме трудности и не виждаме изход, Бог ни изненадва с решенията си на проблема ни.

На Павел му бе тежко. Трудно възприемаше такива думи, но някаква искра надежда трепна в него.

Изминаха две години от тази среща.

Неда се омъжи за добър човек, който се грижеше за децата ѝ. Прие ги като свои собствени.

А при Павел бяха останали съвсем леки симптоми от заболяването му.

Често се блъскаме с решението на своите житейски борби и очакваме Господ да гледа на тях като нас, но Божият отговор е невероятен, дори не можем да си го представим.

Колко велики са Божията вярност, мъдрост и сила!

Павел се разболя сериозно. Много дни вече прекарваше в болки на легло.

Един ден го посетиха приятели. Като видяха колко много страдаше, започнаха да го оплакват, но един от тях Стоян се усмихваше щастливо.

– На какво се радваш? – попитаха го другите.

– А вие за какво плачете?

– Как да не плачем като виждаме колко много го боли?

– Е, аз по същата причина съм щастлив, – отговори Стоян.

Всички го изгледаха изумени, а Васил се провикна:

– Ти си полудял!

– Не не съм, – усмихна се Стоян. – Когато гледах, че в дома му има всичко и от нищо не е лишен, успех след успех се редяха в службата му, подари на децата си апартаменти и коли, много се тревожех от мисълта, дали земното му благополучие няма да му бъде за награда вместо блаженство в бъдещият живот.

– Какви ги говориш? – възнегодува Тони. – Виж колко се мъчи.

– Сега като го гледам в това му състояние, – отбеляза Стоян, – вече съм спокоен за него. Има надежда за Павел, земното богатство и днешните успехи трудно ще го отлъчат от вечността, която Бог му е приготвил.

Елена често боледуваше. Никой край нея не я помнеше в добро здраве.

Дълги години кръвната ѝ захар бе необичайно непостоянна.

Увредиха се бъбреците ѝ. Наложи се да ѝ се приложи постоянна диализа.

Невропатията и счупените кости доведоха до използването на инвалидна количка.

Зрението ѝ започна да се влошава, достигна дори до слепота.

Тялото на Елена отказа, но молитвеният ѝ живот стана по-енергичен.

Тя прекарваше часове в молитва другите да познаят и изпитат любовта на Бог.

Когато ѝ казваха:

– Как издържаш в такова положение? На твое място отдавна да сме ….

Елена само се усмихваше и отговаряше въодушевено:

– Не падам духом. Въпреки че външно изнемогвам, но вътрешно се обновявам всеки ден.

Елена гледаше на тези „неприятности“ като на нещо временно.

– Нека не мислим за това, което виждаме, но и за това, което не можем да видим – вечното, – така тя насърчаваше изгубилите всякаква надежда.

Въпреки това, което ни се случва, нашият любящ Баща продължава нашето вътрешно обновяване всеки ден.

Неговите обещания ни укрепват, дават ни надежда и радост.