В магазина нямаше много хора. По обяд малцина прекрачваха прага му. Дали заради горещината или поради  това, че по това време хората си почиват, но почти всичко замираше и рядко се виждаше някоя жива душа на улицата.

Днес поп Минчо бе застанал зад едно младо момиче, което пазаруваше. Когато тя сложи продуктите в чантата и тръгна към вратата, поп Минчо я спря и попита:

– Ти от кои беше?

Девойката се смути и наведе очи надолу. Магазинерката ѝ се притече на помощ:

– На Ставри е внучка, ….. живеят близо до новия ресторант.

– Не исках да те притеснявам, девойче, – каза поп Минчо, – нямам никакви лоши намерения спрямо теб. Когато те погледнах ми напомни на един мой познат, за това те попитах от кои си. Аз съм стар човек. В това село всички ги зная, ей от такива малки, – и ръка му се издигна на около три педи от земята. – Всички тук съм кръщавал, за това ги зная.

Зад попа бе застанала жена на средна възраст. Когато чу последните думи, тя се засмя.

Поп Минчо се обърна към нея и попита:

– Защо се смеете? Аз наистина съм кръщавал почти всички хора в това село.

– Вярвам ви, – каза жената,- но се питам когато кръщавате малки деца те разбират ли какво се случва с тях?

– За това се избират кръстници, – спокойно обясни попа.

Изведнъж жената осъзна нещо, което не бе разбирала до сега и попита:

– Нещо като настойници на детето?

– Да, – потвърди поп Минчо. – Докато детето расте, те заедно с родителите му са длъжни да го наставляват в правия път.

До сега тази жена, както и повечето хора, бяха виждали в кръщението, един безмислен ритуал. Кръстниците формално присътваха на церемонията, но по-късно съвсем не се грижеха за духовното израстване на детето.

Те само на име се водеха кръстници и често ходеха или приемаха детето и родителите му на гости.

Така един ритуал губи смисъла си и се превръща в традиция, която се изпълнява формално, без някакво особено значение за учатващите в нея.

Вера Петрова преподаваше в близкото училище. Много деца бяха минали през ръцете ѝ. Но за първи път от толкова години се сблъскваше с традиционно и правилно възпитание, внушаващо на момиче скромност и трудолюбие. Строгият, но справедлив баща се възприемаше от болното общество като тиран и деспот.

Вера Петрова тази година водеше четвъртокласници. В нейния клас учеше Мария, момиче от многодетно семейство. Тя бе най-голямото от четирите деца. Имаше още двама братя и една сестричка.

Петрова беше изненадана, че Мария не участваше в нито едно извънкласно мероприятие. Когато класът отиде на екскурзия  за два дни, Мария не отиде с тях.

Петрова попита приятелките ѝ:

– Къде е Мария, защо не дойде?

Едно от момичатата обопщи шушуканията и споровете им, които възникнаха след въпроса на учителката:

– Нейният баща е много строг, той никъде не я пуска.

Ани се обади, като потвърждение на думите на приятелката си:

– Майка ми помоли да пуснат Мария на рождения ми ден, но баща ѝ не разреши.

– И за моя рожден ден не я пуснаха, – скочи Виктория, – Мама казва, че Мария у тях е като Пепеляшка. Върши всичката домакинска работа, но не я пускат да се разхожда.

Петрова остана удивена и реши да изясни, какво точно става в семейството на Мария. Преди това тя се срещна с майките на Лили и Клара и ги попита какво знаят по този въпрос.

– Строг ли? Той е направо тиранин! – възкликна майката на Лили. – Един ден дъщеря ми отиде да посети Мария. Бащата на Мария я спрял на вратата и ѝ казал, че така разголена не може да се разкарава, а тя беше само по тениска и шорти. Нима едно деветгодишно момиче в горещ ден не може да ходи така?

– Бащата на Мария е деспот, – въздъхна майката на Клара. – Жал ми е за момиченцето. Ако сега е такъв тиранин спрямо нея, какъв ли ще бъде, когато Мария стане девойка?

Мария е момиче с приятна външност. Отличничка. Посещава групата за народни танци и участва в кръжока по рисуване към училището. Тя е тиха не само в час, но и в междучасието.

Петрова реши да се срещне с майката на Мария и да си поговорят, затова изпрати бележка по момичето. Но в училището дойде не майката, а бащата. Той беше мъж над 40 години. Преподавател в техническия университет, доцент. Висок, плешив, с изправена военна стойка, със сиви късогледи очи. Когато се срещна с учителката на дъщеря си поясни:

– Жена ми е доста заангажирана с четирите ни деца, за това няма възможност да дойде. Какво се е случило?

– Защо Мария не идва на извънкласните мероприятия? Защо не я пускате на рождените дни на приятелките ѝ?

Мъжът се усмихна иронично и заяви:

– Аз съм против училищните дискотеки, екскурзии в гората и ходенето по хижи. В наше време такива ситуации са потенциално опасни за децата. Дъщеря ми посещава два кръжока в училище, които са напълно достатъчни за хармоничното ѝ развитие. На Мария е забранено да ходи на гости у приятелките си, защото там съвсем не е безопасно за нея. Аз нямам нищо против момичета да идват в къщи и да си играят с дъщеря ми под надзора на съпругата ми. На рождения си ден Мария винаги е канила приятелките си у дома.

– А защо сте изхвърлили едно от децата, само защото е било по шорти? Всички момичета ходят през лятото така.

– Чуйте, – мъжът отново се усмихна, – аз съм против това, момиченца да се разхождат по такива къси гащички извън дома, а също и за къса тениска, която не покрива корема. И още нещо, аз не съм изгонил детето, а го доведох до вратата на техния дом. Нима като педагог смятате, че съм постъпил неправилно?

Петрова мълчеше, какво можеше да му отговори. Тя беше напълно съгласна с него. Днешните майки така разголват децата си, че за тях е доста застрашаващо и опасно.

– А вие ли разшихте подгъвите на полата на дъщеря си, за да стане по-дълга?

– Не аз, жена ми го направи, но възгледите ни със жена ми относно възпитанието напълно съвпадат.

– А какво прави Мария в къщи? Какви са нейните задължения? Знаете ли, че я наричат Пепеляшка?

– Мария почиства стаята, където обикновенно е със сетра си. Мие съдовете след хранене. Помага на майка си, когато жена ми я помоли. Полива цветята в двора. Според мен съвсем не прилича на Пепеляшка.

– Съгласна съм с вас. Но излишната строгост, забраната за посещение на училищните дискотеки, няма ли да даде обратен резултат в юношеска възраст?

– Защо Мария трябва да привиква към тези дискотеки? Знаете, че на тези места понякога се предлагат наркотици. Тя и така танцува три пъти  в седмицата в състава по народни танци. Това е много по-полезно. Формира правилна стойка и грация. В дискотеката децата се блъскат едни други, беснеят, музиката гърми в ушите. Каква е ползата за децата от това?

– Но …..

– Вижте, аз искам да възпитам в дъщеря си два основни качества, необходими за всяка жена – скромност и трудолюбие. И ако училището не ми помага в това, то поне да не ми пречи.

Разговорът изведнъж спря и бащата си тръгна. Петрова беше объркана. Тя искаше Мария да се весели с другите ученици на дискотеките и да ходи на екскурзия, но от друга страна разбираше, че баща ѝ беше напълно прав. Златна среда в случая няма. Но за това пък се появи желание, да поговори с майките на останалите момичета по въпроса.

В началото си мислех, че това са просто страхотни изображения на момичета, но не всичко е толкова просто.

Скулпторът Карол Фейерман от Ню Йорк създава от смола и маслени бои скулптори на момичета, които са удивително реалистични.

Най-добрите му скулптори изглеждат сякаш всеки момент ще оживеят.

Ето и начина, по който Карол ги създава.

Първо, художникът прави своите скулптури от гипс.

След това да ги покрива със смола. Изрисува ги с маслени бои и ги покрива с глазура.

За да се създаде една такава скулптура на Фейерман са му необходими от 6 месеца до няколко години.

А слоевете бои са хиляди.

Вера и Люба бяха приятелки още от малки, самите те не помнеха точно от кога. Учеха в един и същи клас, а живееха в два съседни апартамента.
Заедно играеха и се разхождаха по магазините.

Днес денят беше горещ и те се скриха в клоните на плачещата върба пред входа на блока.

– Знаеш ли, – започна Люба, – когато бях на 5 години, мислех, че когато татко си дойде от работа скучае, докато гледа телевизия.

– И ти какво правеше? – Заблестя палаво пламъче в очите на Вера.

– Отивах в стаята си, – гласът на Люба зазвуча някак тайнствено – и с едно малко чукче, което бях зела от инструментите на татко, чупех всичките си играчки.

– Не те ли поступваха малко за това? – засмя се Вера.

– Не. Когато занасях повредените играчки при татко, той ги ремонтираше.

– Баща ти е много добър човек, щом е изтърпявал такава лудетина като теб.

– Най-странното е, че мислех, че по този начин правех баща си щастлив.

– Е, навярно се е радвал, че може с нещо да ти помогне, но едва ли се е радвал на унищожителните ти действия. Може би е имал голямо търпение спрямо теб.

– По-скоро е искал да ми покаже и да ме научи на нещо, което едва сега след толкова години осъзнавам истински.

Момичетата плеснаха дланите си и се засмяха.

– Колко глупави сме били, – почти в един глас извикаха и двете.

Пиршеството беше в разгара си. Музиката свиреше, а хората тънцуваха. Гергана нямаше какво друго да гледа и погледа ѝ се съсредоточи върху съпруга ѝ и жената, за която той някога искаше да се ожени. Ана се възползваше от повишеното настроение на Атанас, което бе придобил от няколко чаши алкохол.

Двамата тънцуваха. Ана му се усмихваше предизвикателно. В танца, когато се приближаваха един до друг Ана плътно се притискаше до Атанас. Гергана имаше чувството, че танца никога няма да свърши. Тя искаше музиката да спре, а същевременно се опитваше да обуздае гнева си.

Когато танца свърши Гергана кипеше от възмущение. Тя искаше да хване мъжа си да го укроти до себе си и да го държи по-близо, за да няма никакви неприятности, но точно тогава Ана го целуна по устните.

Гневът на Гергана преля. Тя скочи от пейката и прекоси залата. Стигна до Атанас и Ана, които се усмихваха глупаво един на друг. Гергана удари Ана с длан по рамото и високо каза:

– Стой настрана от съпруга ми!

– Гери, какво ти става? – каза умолително Атанас.

– Нищо не казвай! – стрелна го с унищожителен поглед Гергана, – Стой надалече от тази развратна жена.

– Моляте не прави сцени, – каза кротко Атанас.

– Не аз правя сцени, а Ана, – изригна като вулкан Гергана. – Да не би аз да прилъстявам чужди мъже?

– Глупости! Ти не знаеш какво говориш, – възпротиви се Атанас.

– Тя постоянно го прави, – каза Гергана като погледна Ана с унищожителен поглед. – Преди 26 години те зарязя, но още не иска да те пусне.

Ана се разплака. Гергана възприе сълзите ѝ като средство да постигне целта си.

– Ти не разбираш, – изхлипа Ана.

– О, много добре разбирам, – троснато отговори Гергана.

– Не, не разбираш, – Ана избърса очите си и погледна Гергана право в очите. – Не осъзнаваш ли, че ти спечели? Той е твой. Не си ли усетила колко много той те обожава, уважава и ти се възхищава. Нима не си забелязала как те гледа, когато говориш със някой друг мъж?

Гергана бе изненадана.

– Е, – смотолеви тя, като не знаеше какво друго да каже.

Ана продължи:

– Той заглежда ли се по по-млади жени? Изобщо не ти е изневерявал. Не разбираш ли, че той няма да обича друга жена, освен теб, докато е жив?

Гергана погледна Атанас и осъзна, че всичко това е вярно, беше напълно очевидно. Всички го знаеха, а тя не беше го забелязала.

Музиката беше спряла и всички се бяха събрали около двете жени.

Ана продължи:

– Бях глупаво и самолюбиво момиче. Взех глупаво решение и загубих най-добрия мъж, когото съм срещала. А ти го спечели. Понякога се преструвам, че е станало обратното и му се усмихвам, а той е мил със мен, защото знае, че е разбил сърцето ми.

– Ти сама го разби, – каза тихо Гергана.

– Ти беше щастливката, която спечели от моята глупост.

Гергана бе изумена. Досега не бе забелязала колко тъжна жена е Ана. За нея тя бе жена, която крои планове как да си върне Атанас. Едва сега Гергана осъзна, че това никога няма да се случи.

– Знам, че се дразниш, когато Атанас се държи мило с мен, – продължи Ана, – но това е моя слабост и не мога да спра да кокетнича. Трябва ли да ме мразиш за това? Вместо да ме смяташ за свой враг, приеми ме като лоша сестра, която се държи зле и те ядосва.

До сега Гергана бе сматала Ана за красива празноглавка, но в случая тя бе по-мъдра от двете.

– Не знам, – каза примирена Гергана, – ще опитам.

Ана приближи до Гергана и я прегърна. Сълзите на Ана опариха бузата на Гергана.

– Благодаря ти, – кротко каза Ана.