Мартин и Николай седяха в близката градина и разговаряха. Те бяха приятели още от малки и често обсъждаха мисли, които ги вълнуваха или неща, които им правеха впечатление.

– Какво е нормално за днешното общество? – възмутена тръсна глава Мартин. – Погледни какви филми само се пускат и по телевизията и по кината.

– Филмите трябва да забавляват, а не да натоварват хората, – каза много тихо Николай.

– И какво излиза, че на човек му е скучно в този живот? – попита Мартин.

– Ако животът е само един ден, – започна да расъждава Николай на глас, – за да бъде добър този ден, това е напълно достатъчно. Тогава жовотът буквално лети, зашото той е пуст.

– Забързаното ежедневие увеличава вътрешната ни пустота, – констатира Мартин.

– Мисля, че не е правилно да се изтриват всички граници и да се снемат ограниченията. Виж колко са свободни взаимоотношенията между момиче и момче, а резултата е рушащи се семейства, бездетни жени ….

– И така всичко тихо си преминава, – смръщи вежди Мартин. – Всички смятат това за напълно нормално.

– Не мисля, че мога да съдя останалите, – дълбоко въздъхна Николай, – но всичко е взаимно свързано. Всичко е следствие на това, че хората не виждат смисъл в живота си. Те гледат повърхностно, имат някакви еднократни стремежи.

– Мисля, че това е тръгнало още от древни времена, когато са се появили парите.

– Всичко идва от това, че ние неправилно разбираме ролята на парите в нашия живот, – махна с ръка Николай. – Безмислено прекарваме времето си с една единствена цел, колко повече да натрупаме от тях.

– Виж, думата „богатство“ и „Бог“ са близки по звучение и нямат в себе си отрицание. Аз бих изкарвал пари, за да помагам на другите. Сърцето ми е силно привързано към взаимопомощ, приятелство и поддържане на близките ми.

– Според мен това е основният принцип, който трябва да бъде заложен в нашия живот, – каза възторжено Николай. – Човек трябва да се занимава с това, което му харесва и да помага на другите хора. Да умее да се отдава.

– Всеки човек е режисьор на своя живот, – каза Мартин. – Както си построиш сценария, така ще върви и действието.

– Ако човек се научи да се отдава, тогава всичко, което прави, ще се връща към него, а няма да пада някъде в пространството.

– Времето напредна, – посочи с ръка часовника си Мартин. – трябва да помогна на мама, обещах ѝ.

– Добре, – със съжаление се отзова Николай, на него му се искаше още да си поговорят. – Изкаш ли утре да идем до старческия дом, той е на две преки от тук?
– С удоволствие, – сърдечно се засмя Мартин. – Тогава утре след училище, какво ще кажеш?

Николай само кимна с глава и двамата се разделиха, всеки към дома си, където ги очакваха ангажименти и отговорности.

Юсра още от детството си се занимаваше с плуване. На 14 години тя взе участие в Световното първенство по плуване. Поддържаше я Олимпийския комитет на Сирия.

Започна войната и Юсра се наложи да тренира в басейни, които застрашаваха живота на плуващите.

– Как ще тренирам в басейн, на чийто покрив са паднали две три бомби?  – питаше се Юсра.

Много скоро животът в Дамаска стана непоносим. Юсра със сестрите си и други бежанци се опита да премине в Гърция през Турция и Ливан.

Всички бяха натоварени в една лодка. Цяло чудо е, че ги побра всичките 20 човека.

Когато им оставаха 30 минути път до Турция моторът на лодката заглъхна. Никой освен Юсра и сестрите ѝ не умееше да плува.

– Да скочим във водата и да бутаме лодката до някоя суша, – предложи Юсра на сестрите си.

Безсмислено бе да стоят в лодката и да чакат. Момичетата скочиха във водата.

В едната си ръка всяко от момичетата държеше въже, което бе привързано към лодката. Те можеха да движат само другата си ръка и да ритат с краката.

Три и половина часа девойките напрягаха телата си ….. така стигнаха до гръцкия остров Лесбос.

Юсра от дългото напрежение и теглене на лодката бе изтръпнала, почти не чувстваше тялото.

Питаха я:

– Как си?

Тя само им кимаше с глава:

– Добре съм. Успяхме.

С благодарност другите бежанци ѝ казваха:

– Ако не беше ти и сестрите ти, щяхме да загинем.

Тя се усмихваше, а думите на хората стопляха душата ѝ.

Това бяха три дълги часа, в които Юсра трябваше да запази самообладание. Когато надничаше някой малчуган или тъмнокосо момиченце, за да я видят как теглеше лодката, тя се усмихваше на децата.

„Не бива да ме виждат измъчена и изморена, – казваше си Юсра, – биха се изплашили, ако знаеха, че сме в беда“.

От Гърция Юсра и Сара отидоха в Македония, след това в Сърбия, Австрия и накрая се добраха до Германия.

Юсра остана да живее в Берлин и започна активно да тренира под ръководството на треньор отново любимото си плуване.

Понякога тя трябваше да става в пет, за да тренира. Програмата ѝ бе свръх тежка. Но тя работеше по плана на треньора, който той бе съставил за нея. И двамата разбираха ясно какво още не ѝ достига и на какво трябва да наблегне повече.

В Сирия Юсра нямаше такива възможности. Тя продължаваше упорито да тренира. Когато тренираше за нея нямаше значение дали е от Лондон, Сирия, Берлин или някъде другаде, тя бе само спортистка, която имаше определени цели.

При откриване на Олимпийските игри в Рио де Жанейро Юсра носеше знамето на сборния отбор от бежанци.

Всички ние по някаква причина наддаваме на тегло и за звездните момичета това не е изключение.

Ана стана майка през март. Преди това тя отряза крачолите на любимите си дънки и каза на приятелката си:

– Не е срамно да напълнееш по време на бременността си или да увеличиш въобще теглото си.

– Да, но можеш да се върнеш в предишната си форма, – каза приятелката ѝ, – стига да искаш. В това няма нищо срамно.

– Съвсем не се срамувам, че отрязах крачолите на любимите ми дънки и без това ми станах тесни в бедрата.

– Нашите тела растат.

– Да но винаги изглеждат великолепно! – веднага опонира Ана. – Не позволявай другите да те убедят в обратното.

Древните перси смятали, че има две равни сили в света, добро и зло. Езичниците вярвали, че сред божествата има дружелюбни към човека и враждебни към него.

Но в действителност има само един Бог и Той е милостив. Това откровение не е толкова лесно, колкото изглежда. Ние обичаме да си представяме една апокалиптична картина на конфронтация между доброто и злото. Струва ни се почтено да участваме в грандиозната битка със съответен противник.

Може би ние сме свикнали да живеем в ада дотолкова, че не виждаме колко чудовищно е ежедневието ни.

Какви малки, празни в действителност неща са довели до смъртта на най-големият роден от жена, Йоан Кръстител.

Ето момиче танцува покоряващ танц. Майка ѝ иска да се представи за скромна, за да избегне упреците за брака си. Изведнъж изненадващо се появява дяволска подигравателна усмивка: „Дай ми на блюдо главата на Йоан Кръстител“.

По същия начин и ние се разпореждаме с живота на хората, използвайки „безобидни“ дреболии.

Йоан е бил предшественик на Христос, не само защото е възвестил и показал Неговото идване. Чрез смъртта си той обяви, как дребнавата завист и краткотрайните политически сметки, ще доведат до смъртта на Божия Син.

Четейки днес Евангелието, важно е да се има предвид, че в ежедневието си, ние също като Иродиада, с нашите постъпки продиктувани от дребнавости и жалки интереси, стигаме докатастрофални последици.

Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх.  Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.

Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.

Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.

Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.

Изведнъж в столовата  влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.

– От къде си? – попита я той.

– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.

– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?

Наталия само поклати глава.

Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.

Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“

– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.

Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.

– Моето име  вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.

– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.

– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.

Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.

Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.

Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.