Страхувате ли се да правите грешки? А защо да не ги правим?

Когато правим грешки, ние се учим на нещо ново, което не сме знаели до сега.

Ако признаваме грешките си, това ще ни помогне да се замислим и да поправим поведението си. Само ако нищо не правим, можем да не грешим, но понякога бездействието може да доведе до грешка.

Колкото повече опитваме и грешим, толкова по-бързо се учим, а това ни прави щастливи и удовлетворени.

Повечето хора няма да престанат да ни харесват или да ни се ядосват, че грешим, защото всеки осъзнава, че и той греши. Странно, но понякога се чувстваме неудобно край „идеалните “ индивиди.

Какво добро може да произлезе от една грешка?

Някои неща по-добре се усвояват, чрез допускане на грешки и учене от тях. Но нали така сме се научили да говорим, да ходим и хиляди други неща. Ще се откажете ли от такъв растеж?

Може да се окаже, че вашите несъвършенства и гафове са някои от най-големите ви активи.

Не се отказвайте от способността си да грешите , защото тогава ще спрете да вървите напред.

Представете си за момент само, че вие сте идеални, тогава няма нужда да учите, животът ви е лишен от предизвикателства и удовлетворението за овладяване на нещо, за което се изискват определени усилия. Това е все едно да знаете всички отговори и да печелите всяка игра.

Всеки проект ще има успех, защото всичко в него е направено правилно. Разговорите с хората няма да ви дават нищо ново, тъй като вие вече всичко знаете.

Как бихте се отнасяли към човек, който е безгрешен и знае всичко? Това не ви ли звучи самотно, скучно и отблъскващо?

Христо беше представителен мъж, на 42 години. Имаше три деца. Той смяташе, че щастието е пряко свързано с професионалния успех, затова бе дал всичко от себе си, цели 13 години в една фирма.

Но в момент на гняв, Христо подаде оставка и напусна фирмата. Дълго време сменяше една работа с друга, но не можеше  да намери такава, която да го удовлетворява.

Съпругата му почна работа, а това усили чувството му на недостатъчност, защото той винаги се бе гордял, че печели хляба в семейството.

Христо рядко поемаше рискове в работата си, защото се страхуваше от провал. Самооценката му драстично спадна. Смяташе се за пълен неудачник.

Той беше крайно критичен към себе си, но ако ставаше въпрос за някой друг, казваше:

– Това, че си сбърхал не означава, че е дошъл края на света. Продължавай смело напред.

Неговият приятел Динко бе дочул за неговия „двоен стандарт“ и реши да си поговори с него за това.

В един неделен ден двамата приятели седяха в близката бирария и разговаряха.

– Защо подкрепяш другите хора, – атакува го Динко, – а към себе си оставаш суров и критичен, дори си склонен да се самонаказваш и то много лошо.

– Отговорността, която изисквам от другите, не е същата за мен, – отговори Христо.

– Защо? – попоита приятелят му.

– Ако те сгрешат, това няма да се отрази на хляба на моята маса, нито ще създаде отрицателни чувства в семейството ми. Освен това искам те да успяват.

– Според теб начина, по който се отнасяш към тях ще им помогне да успяват, така ли?

– Да, така е.

– А стандартът, който прилагаш към себе си, към какво те доведе?

– Обикновенно съм обезсърчен и подтиснат, – призна Христо.

– А това полезно ли е за теб?

– Явно не, – наведе тъжно глава Христо.

– Тогава какъв е този „двоен стандарт“? Не може ли, както се отнасяш към другите, така да постъпваш и спрямо себе си? Всичките ти грешки пагубни ли са? Застрашават ли живота на някого?

Христо се замисли. Той разбра на къде бие приятелят му.

– Да прав си, – съгласи се Христо след дълго мълчание, – това, което прилагам към себе си е нереалистично и ме разгромява.

След този разговор, нещата се промениха и Христо взе да гледа по реално на неуспехите си. В края на краищата нали с тях не идва края на света ….

Веднъж един журналист интервюирал учен, който бил направил няколко важни открития в областта на медицината:

– Защо мислите, че можете да постигнете много повече от един средностатистически човек? Какво ви отличава от другите хора?

– Всичко започва от един урок, който ми даде майка ми, когато бях на две години, – казал учения.

А ето какво се случило тогава.

Той бил много малък, но се опитал да измъкне от хладилника бутилка с мляко, но тя се изплъзнала от ръцете му и съдържанието ѝ се разляло върху целия под в кухнята. Получило се истинско млечно море.

Когато майка му влязла в кухнята, не му креснала, не му чела нотации, нито го наказала, а му казала:

– Какъв чудесен безпорядък си направил. Никога до сега не съм виждала такава голяма локва от мляко. Каквото е станало, станало е. Ако искаш можеш да поиграеш в млякото, а после всичко ще почистим.

Той поиграл малко. След няколко минути майка му казала:

– Достатъчно си пръскал мръсотия наоколо, време е вече да се очисти всичко. Как искаш да го направиш? С помощта на гъба, кърпа или четка? Какво предпочиташ?

Той избрал гъбата и двамата почистили разлятото мляко.

След това майка му казала:

– Това, което стана днес може да се нарече неудачен експеримент за пренасяне на голяма бутилка с две малки ръце. Хайде да отидем на улицата, да налеем бутилката с вода и да видим дали, ще можеш да я носиш, без да я изтървеш.

Тогава момчето разбрало, че може да държи бутилката здраво, ако я хване с двете ръце за гърлото, близо до капачката. Това бил един прекрасен урок.

Ученият се обърнал към журналиста и казал:
– В този момент аз разбрах, че не трябва да се страхувам да правя грешки. Грешките са възможност да се научи нещо ново, а в това се и състои научния експеримент. Даже експеримента да не стане, с негова помощ обикновено се научава нещо ценно.

Има моменти, когато са ни необходими сили, за да се въздържаме от думи и действия. Спокойствието е част от голяма вътрешна сила.

На най-злите и смъртоносни обвинения Исус Христос е отговарял с невъзмутимо мълчание, предизвиквайки изненада в съдиите и всички присъстващи.

На грубото отношение, на възмутителните обиди и подигравки, които могат да възмутят всяко човешко сърце, Той е отговарял без думи, а  е изявил само своето вътрешно спокойствие.

Тези, които несправедливо са осъдени и към тях са се отнесли лошо, знаят колко много сила трябва да имат, за да се въздържат от излишни думи, заради прославянето на Господа.

Апостол Павел е казал, че никакви обстоятелства няма да го накарат, да се откаже да изпълни Божията воля. Той не е търсел удобства в живота, а се е стремял да бъде верен на Христос и да получи одобрението Му.

За апостол Павел е било скъпо Божието дело, смятал го е за награда, а одобрението на Господа  – Небесното Царството.

Мартин погледна залата и се усмихна. Призванието му не бе да стане проповедник или музикант. Всичко, което до сега бе преживял в живота си, го бе подготвяло за този момент, да споделя наученото с хората.

– Ако искате да имате истински успех, вашето желание трябва да бъде по-силно от това, да печелите пари. Вършейки нужното вие ще имате необходимите средства за всичко.

Мартин се върна назад, когато беше отчаян, неудовлетворен, ….

Беше преминал през какво ли не, но сега знаеше целта в живота си: „Да променя сърцата, умовете и действията на хората в положителна насока, като общувам с тях“.

Бог му бе дал толкова много възможноси, чрез които да стигне до хората: думи, музика, писма, ….И той беше готов да използва всички тези средства, за да влияе положително.

– За да промениш фирмата, – звучеше гласът му в залата, – в която работиш, дома, в който живееш, мястото, където общуваш с приятелите си, ……е необходимо да промениш хората, но тази промяната трябва да започне от теб. Когато всеки застане на мястото си и даде всичко от себе си, положителните промени настъпват.

Хората го слушаха внимателно и съсредоточено.

– Не си мислете, че в живота си трябва да търсите вълнуващи неща. Разберете веднъж и завинаги, начина, по който живеем прави живота ни вълнуващ. Ентусиазмът и целта са добри приятели. Всяка клетка от тялото ви ще кипи, ако живеете и работите с ентусиазъм и имате цел.

Където и да отидеше, хората разказваха на Мартин за живота си. Те бяха от различни сфери на живота:счетоводители, художници, лекари, учители, архитекти, спортисти, домакини, ….И всеки от тях бе използвал дарбите си, за да помага на другите.

– Една жена ми разказа, – започна любимата си част от изказването си Мартин, – че си поставила за цел да спечели достатъно пари, за да открие благотворителна организация и станала най-добрата във фирмата, където работела.Предприемач се захванал със собствен бизнес не само, за да печели пари, но и да помага на хората. Един зъболекар сподели, че си поставил за цел, хората да излизат усмихнати и радостни от кабинета му. Мой приятел, който е футболист, бе решил да прослави Бог на игрището….

Хората жадно слушаха свидетелствата. Мислите им се проясняваха.

– Всички ние имаме таланти и дарби, – говореше Мартин. – Всеки от нас е роден с определена цел, не заради самия него, а за да допринесем нещо за другите. Има време за всичко. За подготовка, сеитба, време на растеж и прибиране на реколтата. Последният етап е време на изобилието. Колкото повече даваш, толкова повече получаваш.