Група младежи тихо си говореха в парка. Не спореха, просто всеки изразяваше мнението си.

– Днес живеем в свят, в който модел за подражание са артисти, спортисти и политици, – отбеляза Петър.

– Да, но те нямат морал, почтеност, дори им липсва всякакво благоприличие, – възрази Дони.

– Това е свят, в който никой не защитава нищо, освен егоистичните си „права“, – повдигна рамене Румяна.

– Какво очаквате? – сбърчи нос Калоян. – Всичко, което пречи на „успеха“ се компрометира.

– Приоритет има удоволствието, няма никакви принципи, – тъжно се усмихна Мая.

– Свят, в който се интересуваме повече от общественото мнение, отколкото от това какво мисли Бог, – добави Добри.

– Няма абсолюти, – плесна с ръце Пенка. – Правилно е това, което работи или те кара да се чувстваш временно добре.

Всички се умълчаха.

– В такъв свят свидетелството за един живот, живян за Христос, е силно, – Момчил наруши тишина. – Живот пречистен чрез вяра в кръвта на Исус.

– Живот, който има смелостта да отстоява богоугодни убеждения сред моралните компромиси, – продължи Живко.

– Живот, който живее истината и издига високо Светлината, – намеси се и Радой.

– Всеки от нас може да живее такъв живот, – повдигна очи нагоре Момчил.

Останалите само поклатиха глави.

Милен се бе умислил. Стойчо го забеляза и попита:

– Какво те тормози? Мога ли с нещо да ти помогна?

Милен го погледна сякаш се събуждаше от сън, а после добави:

– Някои искат да се променяме според това, което те мислят за правилно. Да бъдеш в унисон с модела им или да приемеш техните стандарти.

– За Златко ли говориш? – засмя се Стойчо. – Той си е такъв. Опитва се да те натика в собствената матрица …

– А не ти ли се струва, че това е в резултат на собствената му несигурност? – прекъсна го Милен.

– Да, това го кара да се чувства по-добре относно това, което самият той прави, – съгласи се Стойчо. – Ако може да накара и някой друг да върши същите неща като него, това е върха.

– А не е ли по-добре да бъдеш себе си и да позволиш на другите това? – въздъхна тежко Милен.

– Малцина го могат, – поклати глава Стойчо.

– Можеш ли да си представиш, колко хубав би бил света, ако всички правим това?! – възкликна Милен.

– Така всеки ще се чувства сигурен в себе си и ще позволи и на другите това.

– Тогава ние изобщо няма да се опитваме да се преобразяваме, да се имитираме и да подражаваме един на друг, – плесна с ръце Милен.

– И все пак, – загадъчно се усмихна Стойчо, – можем да излезем от моделите на света и да подражаваме на Господа.

– Това е много добре казано, – добави Милен. – Да подражаваме на доброто и да живеем като Христос.

Петър бе въодушевен:

– Мамо, прочетох за майстор на маскировката, който живее във водите на Индонезия и в Големия бариерен риф.

– Интересно, – майката откъсна поглед от телевизионния екран и погледна сина си.

Спечелил малко внимание Петър продължи да разказва за своето откритие:

– Това е така нареченият Мимическият октопод. Той може да промени пигмента на кожата си, за да се слее със заобикалящата го среда.

– Интелигентно създание, – отбеляза майката.

– Освен това, – продължи смело Петър, – променя своята форма, модел на движение и поведение, когато е заплашено.

– Охо! – заинтригувано възкликна майката.

– Може да имитира такива същества като отровната риба лъв и дори смъртоносни морски змии, – завърши наученото Петър.

Майката въздъхна и спомняйки си днешното не много добро поведение на сина си добави:

– За разлика от мимическия октопод, вярващите в Исус трябва да се открояват в света, който ни заобикаля. Можем да се почувстваме застрашени от тези, които не са съгласни с нас и да се изкушим да се слеем, за да не бъдем разпознати като последователи на Христос, но ние сме призвани да Го представяме във всеки аспект от нашия живот.

– Да, но Гошо ме притисна и аз трябваше да се съобразявам с „модела на този свят“, – Петър започна да се оправдава.

– Но можеш да покажеш на кого служиш, като приведеш живота си в съответствие с това, в което вярваш като Божие дете.

– Ох, …. – изпухтя Петър.

– Когато се подчиняваме на Писанията и отразяваме Неговия любящ характер, – продължи назидателно майката, – животът ни може да покаже, че наградите от послушанието винаги са по-големи от всяка загуба.

Гошо коментираше в група от приятели:

– Ето Слави е добър музикант и може да приеме уменията си за даденост. Така може да се опре на минали постижения, без да полага максимални усилия.

– Да, но това може да доведе до небрежност, грешки и неизпипано изпълнение, – възрази Трифон.

– Всеки уважаван диригент може да признае опустошителните последици от това отношение, – подкрепи го Петко. – Той трябва да настоява за повече репетиции, особено за тези произведения, които оркестрантите познават много добре.

– Ясно е, че е негова отговорността да ги предпази от неангажирано изпълнение и минимални усилия при свиренето им, – усмихна се Валери.

– Той трябва да се старае да извлече максимума от своите музиканти и така се получават най-добрите изпълнения, – наблегна Жоро.

– За това най-добрите музиканти се упражняват непрекъснато, преглеждат и изучават парчета, които са свирили преди, подхождайки към всяко изпълнение, сякаш го свирят за първи път, – отбеляза Трифон.

– Този модел можем да въведем и в нашия духовен живот, – каза Христо. – За да останем победители, трябва да останем „силни в Господа“ и да облечем „пълното Божие въоръжение“.

– След като сме постигнали победа, лесно можем да се отпуснем и да станем уязвими, – допълни Максим.

– Какво, какво? – попита недоразбрал Гошо.

– Това означава да бъдем подготвени всеки ден, като се моли, изучаваме Библията, за да бъдем оборудван с „меча на Духа, който е Божието слово”. Нужно е ежедневно да търсим силата и помазанието на Духа и да упражняваме властта, която Бог ни е дал, – поясни Христо.

А Максим добави:

– Нека бъдем нащрек. Да стоим готови всекидневно, за да не бъдем слаби и безпомощни в трудни времена.

В малка работилница с предверие към улицата, което бе превърнато в магазин работеше Емил.

Неговите модели се отличаваха с голяма прецизност.

Често пред вратата му имаше опашка от чакащи клиенти.

Съветваха го:

– Разшири производството си. Наеми за това хора.

– Не, – отвръщаше той, – обичам нещата да са малки и контролируеми.

– Какво ще ти пречат другите хора, които наемаш, нали ти ще ги контролираш?

– Не искам да се нуждая от клиентите си повече, отколкото те от мен.

Емил бе същият и в къщи. Пазеше мислите си и чувствата си, за да не показва, че се нуждае от нещо, което могат да му дадат съпругата или децата му. Тъй като нищо не споделяше с тях, те изобщо не го познаваха.

Освен това Емил нямаше близки приятели.

Всичко тръгваше от детството му. Баща му казваше:

– Мъжествено е да не се нуждаеш от никого.

И наистина Емил рядко виждаше баща си, защото за него бе важна кариерата. В очите на сина си той бе силен и смел, защото от никой не търсеше помощ или подкрепа.

Така и израстна, с чувството, че трябва да се справя сам с живота без чужда помощ.

За това и живота му бе самотен, но той не разбираше колко много губи.

Човек се нуждае от помощта на другите, а понякога и той може да бъде необходим за някого.