Празник е. Хората по различен начин се отнасят към него. Едни се радват, че на този ден почиват, но малцина се замислят какво точно празнуват.

Денят е 24 май – ден на славянската писменост.

Десислава и Младена се разхождаха сред оживените маси изпълнили главната улица и градския парка. Момичетата разговаряха и разсъждаваха върху сериозна тема.

– Днес, в свят на информационни технологии и комуникации, какво е мястото на това дребно нещо, което приемаме като даденост, наречено писменост? – попита Десислава.

– Представи си свят от неграмотни хора, – засмя се Младена. – Такива се срещат и днес в нашия 21 век, но имам предвид друго. Говоря за онези умни хора, които знаят и могат много, но нямат писменост. Какво биха правили? Как ще оставят знанията си на следващото поколение?

– Е, имало е и така наречената племенна или родова памет, която се е предавала от уста на уста, – вметна Десислава.

– Но колко приказки, разкази и постижения на човешкия ум са забравени и не могат да бъдат възстановени, защото не са били записани, – подчерта дебело Младена.

– Древните шумери са създали пиктограмите, което може да се смята като начало на човешката култура, – изтъкна Десислава. – Само че използването на тези означение е било много трудно за повечето и хората започнали да използват символи. Така се се появила гръцката и латинската, да не говорим за Финикийската азбука и Египетска йероглифи, които не се използват вече.

– Забележи, – вдигна показалеца си нагоре Младена, – гръцката и латинската писмености са станали основни в Европа. Така се сложило началото, да се записва всичко, което знаели и откривали.

– Но дошло време, когато се появило християнството, – продължи с разсъжденията си по-нататък Десислава. – И освен латинската и гръцката писменост се наложила и еврейската. Така се появила триезичната догма.

– Да, но в света не съществува само един народ, а и всички тези националности не говорят един и същи език, – не остана назад Младена.

– Кирил правилно е осъзнал, че за да разбират християнството славянските народи, между които били изпратени, за да бъдат прибавени към Христовото тяло, – наблегна Десислава, – тези множества от хора е трябвало да разбират Богослужебните книги и охотно да участват в литургиите провеждани в църквите.

– Лично аз мисля, – заяви Младена, – че писмеността е най-голямото човешко постижение.

– Без него днес, – заключи Десислава,  – нямаше да има книги, от които да се учим; коли, с които да се придвижваме; компютри, без които днес трудно караме в нашият 21 век, век на информационните комуникации.

Концертът бе свършил и хората се разотиваха. Ицо бе недоволен и раздразнен. Мони бе кисел и намръщен, готов всеки момент да избухне.

– Защо дяволът трябва да има най-добрата музика? – ядовито попита Мони.

– Нима тези хора разбират от музика? – попита Ицо.

– Те не проумяват как съчетанието на тоновете може да повлияе на всеки един от нас, – тръсна глава Мони.

– Според Мартин Лютер музиката е една от най-големите дарби, които Бог ни е дал. Тя е Божествена, затова сатана е неин враг. Чрез нея преодоляваме много страшни изкушения, – отбеляза Ицо.

– Августин също осъзнава духовното значение на музиката. Той казва, че тези, които пеят, се молят два пъти, – допълни Мони.

– Но осъзнаваме ли силата на музиката при променящите се социални нагласи и влиянието на различните култури? – попита Ицо.

– Музиката може да формира сърцата и умовете на едно цяло поколение, – подчерта Мони.

– Ако фолк и рок музиката могат да повлияят силно на света, християнската музика не може ли да направи много повече?! – възкликна Ицо.

– Ако хеви метъл и хип-хоп могат пленяват масите, защо християнските песни и текстове не правят същото, даже и повече?! – подскочи Мони.

– Защо не можем да пишем мелодии, които звучат в главите на хората, думи, които остават в сърцата им и песни, които променят умовете им? – извика с болка Ицо.

– Някои песни могат да носят по-широко послание, например да призовават за любов и доброта, – предложи като вариант Мони.

– Други могат да разобличават човешкия грях или ясно да проповядват за Исус, – допълни Ицо.

– Така или иначе, музиката ни трябва да излезе извън стените на църковните ни сгради и да влезе в мобилни телефони, цифрови потоци, телевизори, таблети и лаптопи на обществото, – каза Мони.

– Защо да бъдем изолирани в християнско гето? – недоволно поклати глава Ицо.

– Нека да използваме изключителната сила на музиката заложена от Бога в нас, за да докосваме изгубените, да призоваваме към промяна, да учим на Божествените истини и променяме света, – очите на Мони засияха с особен блясък.

Двамата младежи се бяха вече успокоили и всеки от тях бе решил в себе си какво трябва да направи с музиката, която твори, интерпретира или пее.

В почивните дни хората използваха още топлото време да се поразходят не само в гората и парка, но и по главната на града, където в някое заведение, сладкарница или кафене можеха да побеседват с приятели и познати.

В кафенето под часовника имаше много посетители. Масите бяха пълни и човек трудно можеше да си намери място къде да седне.

В заведението влезе плахо Тодор, десетгодишно момче. Той смутено се огледа. Една от масите се освободи от доста шумно семейство с две малки деца и Тодор веднага я зае.

Сервитьорката дойде до масата и попита настанилото се там момче:

– Какво ще искаш?

– Колко струва шоколадов сладолед с орехи или фъстъци? – попита Тодор.

– Един лев и двадесет стотинки, – небрежно отговори сервитьорката.

Тодор бръкна в джоба си, извади една шепа монети и започна да ги брои.

„Като няма достатъчно пари, какво прави тук?“ – помисли си враждебно сервитьорката.

– А колко струва обикновен сладолед без нищо? – отново попита Тодор.

Наоколо посетили, които очакваха да бъдат обслужени, изразиха гласно недоволството си:

– Какво се занимава с него?

– Тук да не е благотворително дружество?

– Сладолед му се дояло, а няма пари да си го плати, ха ха ха.

– Осемдесет стотинки,  – с досада отговори сервитьорката.

– Тогава искам обикновен сладолед, – каза Тодор след дълго умиване.

Сервитьорката донесе сладоледа и демонстративно тръсна сметката на масата пред Тодор.

Когато изяде сладоледа си, момчето плати на касата и си тръгна.

Малко след това сервитьорката дойде да почисти масата, на която бе Тодор и изтръпна. Буца заседна на гърлото ѝ, а очите ѝ се навлажниха.

На масата бяха оставени четиридесет стотинки. Това бе нейният бакшиш.

Не си правете изводи за човек, преди да сте наясно, защо постъпва така?!

Вера и Ники решиха да отидат вечерта на ресторант. Това рядко им се отдаваше, защото бяха постоянно ангажирани и когато единият бе свободен, другият бе зает.

Но точно преди Нова година се случи така, че двамата почиваха същата вечер.

Ресторантът ги посрещна с приветливата си обстановка. И двамата решиха да се насладят на възможността да вечерят и известно време да прекарат заедно.

Келнерът бе много внимателен и любезен. Това допълни за вечерта още по-добро настроение.

Изведнъж в залата се появи едно момиче. То обикаляше масите и радостно питаше:

– Решихте ли вече къде ще прекарате Новата година?

На тези, които не бяха мислили по този въпрос по-сериозно, тя предлагаше:

– Елате в нашия ресторант. Ще се почувствате удобно и уютно. Освен това за Новогодишната нощ има специално подготвена програма, а деликатесите които се предлагат тук са невероятни!

Изглежда това бе поредният рекламен трик, чрез който собствениците на ресторанта опитваха да си осигурят клиенти за Новогодишната нощ.

Момичето дойде и до масата на Вера и Ники. Усмихна им се и ги попита:

– Решихте ли къде ще срещнете Новата година?

– Да, – отзова се бързо Ники, – на Канарските острови.

– А може да опитаме и на Пуерто де ла Крус, – добави Вера.

След дълга театрална пауза момичето ги погледна тъжно и с глас изпълнен с копнеж каза:

– Вземете ме със себе си!

Този ден бе невероятно слънчев. Вероятно заради престоящото тържество. Мартин и Силвия щяха да сключат брак.

– Виж какво хубаво време се случи в деня на нашата сватба, – сияеше Силвия, обръщайки се към Мартин.

И ритуалът по бракосъчетанието, наредбата на масите, поздравленията на гостите и роднините, всичко бе като по ноти. Фотографът запечатваше всеки миг от тази веселба.

Изведнъж Мартин се затича към реката и както си беше със сватбения костюм, скочи във водата.

Всички присъстващи на тържеството бяха като ударени от гръм.

– Какво му стана на младоженеца? – тревожно разменяха погледи присъстващите.

Някой се пошегува:

– Може да е прегрял от виното и е поискал да се охлади.

– Невероятно е толкова бързо да се напие, – заявяваха най-близките му приятели, които го познаваха много добре.

Тълпата от хора се насочи към реката, в чийто води бе изчезнал „смахнатия“ младоженец.

Всички видяха как главата на Мартин се показа над водата. Едната му ръка придържаше малко момче, а с другата той гребеше към брега.

А ето какво се бе случило. Едно момче бе попаднало в дълбоките води на реката. То бе започнало да вика:

– Помощ! Помощ!

Но поради шумотевицата и музиката, никой от гостите на сватбата не бе чул този зов. Но Марин го бе чул и не се колеба дълго:

„Там някой се дави, – каза си той, – трябва да му помогна“.

Макар, че Марин бе намокрил и изцапал сватбения си костюм, никой не го укори. В техните очи той бе станал герой.

– Знаех си, че се женя за добър и героичен мъж, – каза Силвия пред всички, прегръщайки мокрия си съпруг. – Той винаги е готов, без никакво колебание, да се притече на помощ на всеки нуждаещ се.

Младата двойка остана много доволна, когато разбра, че фотографът е успял да запечата този вълнуващ инцидент.

Така Мартин и Силвия ще си спомнят дълго за нещо интересно случило се на сватбата им.