Концертът бе свършил и хората се разотиваха. Ицо бе недоволен и раздразнен. Мони бе кисел и намръщен, готов всеки момент да избухне.

– Защо дяволът трябва да има най-добрата музика? – ядовито попита Мони.

– Нима тези хора разбират от музика? – попита Ицо.

– Те не проумяват как съчетанието на тоновете може да повлияе на всеки един от нас, – тръсна глава Мони.

– Според Мартин Лютер музиката е една от най-големите дарби, които Бог ни е дал. Тя е Божествена, затова сатана е неин враг. Чрез нея преодоляваме много страшни изкушения, – отбеляза Ицо.

– Августин също осъзнава духовното значение на музиката. Той казва, че тези, които пеят, се молят два пъти, – допълни Мони.

– Но осъзнаваме ли силата на музиката при променящите се социални нагласи и влиянието на различните култури? – попита Ицо.

– Музиката може да формира сърцата и умовете на едно цяло поколение, – подчерта Мони.

– Ако фолк и рок музиката могат да повлияят силно на света, християнската музика не може ли да направи много повече?! – възкликна Ицо.

– Ако хеви метъл и хип-хоп могат пленяват масите, защо християнските песни и текстове не правят същото, даже и повече?! – подскочи Мони.

– Защо не можем да пишем мелодии, които звучат в главите на хората, думи, които остават в сърцата им и песни, които променят умовете им? – извика с болка Ицо.

– Някои песни могат да носят по-широко послание, например да призовават за любов и доброта, – предложи като вариант Мони.

– Други могат да разобличават човешкия грях или ясно да проповядват за Исус, – допълни Ицо.

– Така или иначе, музиката ни трябва да излезе извън стените на църковните ни сгради и да влезе в мобилни телефони, цифрови потоци, телевизори, таблети и лаптопи на обществото, – каза Мони.

– Защо да бъдем изолирани в християнско гето? – недоволно поклати глава Ицо.

– Нека да използваме изключителната сила на музиката заложена от Бога в нас, за да докосваме изгубените, да призоваваме към промяна, да учим на Божествените истини и променяме света, – очите на Мони засияха с особен блясък.

Двамата младежи се бяха вече успокоили и всеки от тях бе решил в себе си какво трябва да направи с музиката, която твори, интерпретира или пее.

В почивните дни хората използваха още топлото време да се поразходят не само в гората и парка, но и по главната на града, където в някое заведение, сладкарница или кафене можеха да побеседват с приятели и познати.

В кафенето под часовника имаше много посетители. Масите бяха пълни и човек трудно можеше да си намери място къде да седне.

В заведението влезе плахо Тодор, десетгодишно момче. Той смутено се огледа. Една от масите се освободи от доста шумно семейство с две малки деца и Тодор веднага я зае.

Сервитьорката дойде до масата и попита настанилото се там момче:

– Какво ще искаш?

– Колко струва шоколадов сладолед с орехи или фъстъци? – попита Тодор.

– Един лев и двадесет стотинки, – небрежно отговори сервитьорката.

Тодор бръкна в джоба си, извади една шепа монети и започна да ги брои.

„Като няма достатъчно пари, какво прави тук?“ – помисли си враждебно сервитьорката.

– А колко струва обикновен сладолед без нищо? – отново попита Тодор.

Наоколо посетили, които очакваха да бъдат обслужени, изразиха гласно недоволството си:

– Какво се занимава с него?

– Тук да не е благотворително дружество?

– Сладолед му се дояло, а няма пари да си го плати, ха ха ха.

– Осемдесет стотинки,  – с досада отговори сервитьорката.

– Тогава искам обикновен сладолед, – каза Тодор след дълго умиване.

Сервитьорката донесе сладоледа и демонстративно тръсна сметката на масата пред Тодор.

Когато изяде сладоледа си, момчето плати на касата и си тръгна.

Малко след това сервитьорката дойде да почисти масата, на която бе Тодор и изтръпна. Буца заседна на гърлото ѝ, а очите ѝ се навлажниха.

На масата бяха оставени четиридесет стотинки. Това бе нейният бакшиш.

Не си правете изводи за човек, преди да сте наясно, защо постъпва така?!

Вера и Ники решиха да отидат вечерта на ресторант. Това рядко им се отдаваше, защото бяха постоянно ангажирани и когато единият бе свободен, другият бе зает.

Но точно преди Нова година се случи така, че двамата почиваха същата вечер.

Ресторантът ги посрещна с приветливата си обстановка. И двамата решиха да се насладят на възможността да вечерят и известно време да прекарат заедно.

Келнерът бе много внимателен и любезен. Това допълни за вечерта още по-добро настроение.

Изведнъж в залата се появи едно момиче. То обикаляше масите и радостно питаше:

– Решихте ли вече къде ще прекарате Новата година?

На тези, които не бяха мислили по този въпрос по-сериозно, тя предлагаше:

– Елате в нашия ресторант. Ще се почувствате удобно и уютно. Освен това за Новогодишната нощ има специално подготвена програма, а деликатесите които се предлагат тук са невероятни!

Изглежда това бе поредният рекламен трик, чрез който собствениците на ресторанта опитваха да си осигурят клиенти за Новогодишната нощ.

Момичето дойде и до масата на Вера и Ники. Усмихна им се и ги попита:

– Решихте ли къде ще срещнете Новата година?

– Да, – отзова се бързо Ники, – на Канарските острови.

– А може да опитаме и на Пуерто де ла Крус, – добави Вера.

След дълга театрална пауза момичето ги погледна тъжно и с глас изпълнен с копнеж каза:

– Вземете ме със себе си!

Този ден бе невероятно слънчев. Вероятно заради престоящото тържество. Мартин и Силвия щяха да сключат брак.

– Виж какво хубаво време се случи в деня на нашата сватба, – сияеше Силвия, обръщайки се към Мартин.

И ритуалът по бракосъчетанието, наредбата на масите, поздравленията на гостите и роднините, всичко бе като по ноти. Фотографът запечатваше всеки миг от тази веселба.

Изведнъж Мартин се затича към реката и както си беше със сватбения костюм, скочи във водата.

Всички присъстващи на тържеството бяха като ударени от гръм.

– Какво му стана на младоженеца? – тревожно разменяха погледи присъстващите.

Някой се пошегува:

– Може да е прегрял от виното и е поискал да се охлади.

– Невероятно е толкова бързо да се напие, – заявяваха най-близките му приятели, които го познаваха много добре.

Тълпата от хора се насочи към реката, в чийто води бе изчезнал „смахнатия“ младоженец.

Всички видяха как главата на Мартин се показа над водата. Едната му ръка придържаше малко момче, а с другата той гребеше към брега.

А ето какво се бе случило. Едно момче бе попаднало в дълбоките води на реката. То бе започнало да вика:

– Помощ! Помощ!

Но поради шумотевицата и музиката, никой от гостите на сватбата не бе чул този зов. Но Марин го бе чул и не се колеба дълго:

„Там някой се дави, – каза си той, – трябва да му помогна“.

Макар, че Марин бе намокрил и изцапал сватбения си костюм, никой не го укори. В техните очи той бе станал герой.

– Знаех си, че се женя за добър и героичен мъж, – каза Силвия пред всички, прегръщайки мокрия си съпруг. – Той винаги е готов, без никакво колебание, да се притече на помощ на всеки нуждаещ се.

Младата двойка остана много доволна, когато разбра, че фотографът е успял да запечата този вълнуващ инцидент.

Така Мартин и Силвия ще си спомнят дълго за нещо интересно случило се на сватбата им.

Масите бяха вече заредени и келнерите успокоиха хода си. Ваня също се успокои и седна до бай Гроздан. Двамата неусетно се разприказваха.

– Знаеш ли, Ванче, често гледам предаването ти по телевизията.

– Хубаво! – засмя се Ваня. – А сега ми кажи какво те дразни в него и не ти харесва. Наслушала съм се на похвали. Искам да чуя искрена критика.

– Много са разголени тия дето ги показвате. Ни срам, ни очи. Преметнали крак въз крак, всичкото им се види…..Пък съобразете се и малки деца гледат. Така ли ги възпитавате?

Ваня се усмихна смутено. Какво да му каже.

„Това търси публиката, бай Гроздене – помисли си Ваня. – Деца. Кой ти гледа децата? И те ще пораснат, същите ще станат. Нека гледат и се учат още от сега“.

Като видя , че събеседничката ми се посмути, бай Гроздан реши да разведри малко разговора.

– Е, понякога давате и много смешни работи, – добави възрастният човек.

– Какви? – оживи се Ваня.

– Веднъж показахте нова ветеринарна лечебница, в която щели да кастрират кучета. И тази лечебница я откриха с водосвет. Напоследък всичко ново се открива с водосвет…

– Вярно е, това бе грешка, – съгласи се Ваня, – че прекаляват с водосветите, прекаляват, но ние не ги организираме, само отразяваме събитията.

– А и още нещо, – плесна с ръце бай Гроздан. – При тая беднотия, все за пари лъжете хората. Ето виж „Стани богат“, „Треска за злато“, „Сделка или не“ и колко още. Я ми кажи, Ванче, колко хора печелят? Единици, а вие дразните хората, звънят като луди по телефоните …. Освен това, мине се, не мине, реклама – еди кой си спечелил толкова хиляди или милиони. Защо подлъгвате хората да си дават последните парици? Това си е чист обир.

– При нито едно от тези предавания или реклама няма насилие, – опонира Ваня. – Всеки участва доброволно.

– Наивните хора, лесно се ограбват „доброволно“.

– Но ако тези хора ги лишим от това, те ще загубят интерес към живота. Държавата не е настойник на своите граждани. Забраненото винаги е привлекателно и развращава. Дай свобода на хората, нека те сами решат да се отърват от порочното.

– Но порочното е нагло, то не подбира начини и средства, за да се наложи над доброто.

– Прогресивното трябва да  се утвърждава в единоборство с порочното  и да побеждава, – започна настървено да жестикулира Ваня.

– Сега при вашата демокрация, порочното взема връх, – подсмихна се бай Гроздан.

– Новият човек не се отглежда в саксия. Той трябва да надделява над бурените в обществото, – заключи Ваня спора.

И все пак бе тържество. Всички се обърнаха към масите, за да „почетат“ нареденото на нея.