Лятото бе изпълнено със слънце и светлина. Прекрасно време за разходка. Дичо минавайки през полето, забеляза един бряст и лоза, покачила се по него. Той спря и се замисли.

От там мина един овчар, забеляза замисленият младеж и му извика:

– Ей, млади момко, какво си се умислил? Да не сравняваш това безплодно дърво с лозата?

– Мисля си колко много си подхождат един на друг, – отговори Дичо.

– Да си подхождат? Ти се шегуваш? – погледна го изненадано овчарят. – Та брястът е безплоден, а лозата дава изобилен плод?!

– Ако лозата лежи на земята, тя ще дава гнили плодове, – каза Дичо, – но така, както се е облегнала на дървото, тя произвежда плод за себе си и за бряста.

– Но, как ще дава плодове и за бряста? – ококори очи овчарят.

– Виж, богатият има много пари, имот и всичко, което му е необходимо за живота и то в изобилие, но е беден за Господа.

– Какво означава беден за Господа? – не се стърпя овчарят и прекъсна младежа.

– Занимавайки се със своето богатство, богатият много малко се моли. Дори и да има някаква молитва, той е слаб и немощен.

– Аха, – поклати глава с разбиране овчарят.

– И ако богатият дава на бедните това, от което имат нужда, – продължи Дичо, – бедните благодарят на Господа за богатия. И Бог благославя богатия, защото молитвата на бедния има сила пред Господа.

– Брей, никога такова нещо не ми е идвало наум, – почеса се по главата овчарят.

– Освен това, – Дичо погледна събеседника си, – ти си човек, който се движи по полето и знаеш, че като настъпи суша брястът, който има влага в себе си, подхранва с нея лозата. Така дървото прави добро, а лозата дава двоен плод за нея и за бряста.

– Прав си, момко, сполай ти! И нека Бог да бъде с теб, – каза овчарят и подкара стадото си към селото.

Кварталът бе малък, почти на края на града. В него имаше извор с чиста и много приятна за пиене вода. Много често хората идваха тук и си наливаха вода от него.

Юлиян и Явор бяха подкарали количка с пластмасови празни бутилки точно към извора. Трябваше да попълнят запасите на семействата си от бистрата изворна вода. Те разговаряха и се смееха.

Когато стигнаха до мястото, Юлиян отбеляза:

– Виж, тече си равномерно. Дали някога изтича по-малко или повече от него?

– Дядо говореше, – каза Явор, – че водите в реката  могат да се разгневят и да излязат от руслото ѝ, но този извор изненадващо не променя силата си. Ако през лятото има суша, той не пресъхва. Постоянен е, надежден и неизчерпаем.

– Колко жалко, че много хора могат да бъдат щастливи само при благоприятни външни обстоятелства, – като че ли привидно смени темата Юлиян. – Докато всичко в живота им е наред, те са доволни. Когато се разболеят, разделят се с любим или се сблъскат с хиляди неочаквани притеснения и неприятности, щастието им изчезва.

– Какво имаш предвид, като казваш това? – попита Явор.

Юлиян мълчаливо посочи с ръка извора, а след това добави:

– Такова е сърцето на мира, за което всички жадуваме. Този мир, който Исус обеща на всички, които Му се доверят.

– „Водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот“ и „Моя мир ви давам. Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“, –  цитира Явор Библията.

– Ако сме дошли до неизчерпаемият източник Христос, идваме ли всеки ден при Него? – попита Юлиян и погледна предизвикателно приятелят си.

Бистрата вода пълнеше бутилките, а момчетата мълчаха и размишляваха.

Хари бе много любознателно дете. Непрекъснато задаваше въпроси на родителите си.

Тази вечер бе по-специална. След като дълго бе гледал през прозореца ярко светещите звезди на небето, Хари отиде при баща си и го помоли:

– Татко, разкажи ми за звездите.

Баща му предложи:

– Трябва да ти донеса книги по астрономия. По-добре сам да се запознаеш и прочетеш за звездите и планетите.

След време Хари отиде в училищната библиотека и прочете всички книги по физика и астрономия. които бяха там.

Деветгодишният любознателен Хари работи цяло лято, помагайки на съседите, за да изкара пари, с които да си купи телескоп.

Когато за първи път погледна през обектива към небето възторжено възкликна:

– Никога до сега не съм виждал такава красота! Това е нещо удивително!

На 16 години Хари изпитваше съмнения относно теорията за Големия взрив, която обясняваше произхода на живота.

– Ако Вселената произхожда от Големия взрив, тя трябва да е имала начало, а за да има начало, е необходимо някои да я сътвори, – разсъждаваше младежът.

От този момент Хари бе убеден, че има Бог, но бе все още начинаещ и не бе наясно още с много неща.

Неговите проучвания в гимназията му показаха, че народите по света се отнасят сериозно към своите религии. Хари се нуждаеше от прозрение, за това започна да чете свещените книги на основните религии по света.

– Ако Бог говори чрез някоя от тези книги, посланието ще се различава значително от това, което хората пишат, … но ако хората са измислили религията си, тяхното послание ще съдържа грешки, – разсъждаваше той.

Запознанството му с някои от свещените книги, потвърдиха предположенията му. Нещата казани в тях противоречаха на историята и науката.

Но когато взе Библията, Хари заяви категорично:

– Това тук е просто, директно и конкретно.

Трябваха му 18 месеца за да прочете Библията и да свери всичко в нея с науката, географията и историята. В тази Книга не намери нито една доказуема грешка или противоречие.

– Сега съм уверен, че Библията е свръх точна и поради това свръхестествено вдъхновена, – каза си Хари.

Като последно упражнение, младият Хари математически установи, че Библията е по-надеждна от някои закони на физиката. Едно изчисление му показа по-малко от една възможност в 10138 години за случайно изпълнение на 13 конкретни предсказания в Библията, които могат да се осъществят без свръхестествена намеса.

Хари направи подобно заключение, основавайки се на много случаи, в които Библията точно предсказва бъдещи научни открития.

Това бе напълно достатъчно Хари да предаде живота си на Господа и да заяви:

– Убеден съм, че Бог насърчава всеки от нас да използва талантите, уменията и даровете, които Той ни е дал, за да привлечем други хора към Него.

Сватбата е хубаво нещо, но Слави пристъпи към нея с малко притеснение.

Денчо, първият му приятел го смушка в ребрата:

– Какво си увесил нос? Забавлявай се, Дидка е яко парче! Какво те смущава?

Слави въздъхна тежко:

– Гледам майка ѝ Рена и се чудя кога ще почне да ни се меси в семейния живот.

– Не бери грижа за това, – посъветва го приятелят му. – Като му дойде времето, сам ще измислиш, какво да правиш.

Но Слави не можеше да се успокои. Наслушал се бе на разкази с оплаквания от вредни тъщи. Осен това Дидка бе единственото ѝ дете, а майка ѝ бе сама. Всичко можеше да се очаква.

Мина време, но тъщата за радост на Слави, не се появяваше често на хоризонта. Тя всеки ден звънеше на дъщеря си и двете тихо си говореха, но това бе всичко.

Когато му се роди син, Слави изтръпна:

– Сега по цяло денонощие ще стои у дома и ще ни учи на ум и разум.

Но Рена не направи така. Тя купи количка за детето, донесе цяла чанта с памперси и дрешки за малкия, но след това тихо се оттегли.

Е, понякога седеше с внука си, докато Дидка ходеше до поликлиниката или зъболекарят, но това бе за кратко време.

Един ден Слави предложи на жена си:

– Хайде тази година да отидем на море, а детето ще го оставим на майка ти, да му се порадва по-дълго време.

Дидка се усмихна и каза:

– Защо не поговориш за това сам с майка ми?

Слави вдигна рамене:

– Защо пък да не поговоря с нея?

Речено сторено. Слави се приготви предварително. Взе сладки и бонбони, и отиде при тъщата си.

Тя го посрещна с усмивка и му предложи чай. Слави похапвайки си от сладките и пиейки от време на време от чая, започна от далече:

– Хубаво би било нашият Румен да прекара известно време с теб през лятото, вярвам ще ти хареса тази идея. Знам, че обичаш внука си и не би изпуснала такава възможност. А ние с Дидка през това време ще отидем на море, малко на почивка.

Рена го изслуша внимателно и кротко му отговори:

– Разбира се, бих взела Румен през лятото, това не е проблем за мен. Но кажи ми, скъпи зетко, кога ще имаш възможност да заведеш тригодишния си син на море? Само сега. Защото следващата година  той вече ще е на четири и няма да е същото.

Слави въздъхна и си помисли: „Почна се“.

Рена продължи:

– А ти ще загубиш през това лято общението със сина си. Нима ще ми отстъпиш такива безценни и незабравими мигове? След 10-15 години твоят син няма да поиска да дойде с теб, защото ще се чувства голям и ще има свои приятели.

Слави разбираше накъде вече биеше тъща му.

– Той бързо ще порасне, – продължи поучението си тя, – но ти няма да имаш спомени, как за първи път си го държал за ръка и синът ти с възторг е гледал разбиващите се в брега вълни. Нито как заедно сте събирали мидени черупки или строили пясъчни замъци. Ти решаваш, но е хубаво сам да покажеш на сина си морето, той дълго ще помни това. Не го лишавай от тази радост!

Слави се замисли: „Всяко лято ме изпращаха при баба на село. Моят баща никога нямаше време за мен, беше все на работа. След това получи инфаркт. И никакъв спомен не ми остана от него“.

– Ти си много мъдра жена, – каза Слави. – Това лято трябва да заминем на море заедно с Румен. Ти си права не бива да губя това безценно време, което мога да прекарам със сина си.

Очертаваше едно незабравимо лято. Не толкова горещо, но изпълнено с изненади.

На Мери и Боб им се отдаде чудесната възможност да попътешестват. Европа ги зовеше.

Когато преминаха през Северна Франция и се отправиха към Испания им се случи нещо доста интересно.

В Испания пристигнаха късно през нощта и потърсиха място, където да пренощуват.

Двамата стигнаха до някаква сграда, която приличаше на мотел. Мъжете стоящи пред зданието ги увериха:

– Това наистина е хотел.

Когато влязоха вътре всичко им се стори доста необичайно.

– Не ти ли се струва, че тук всичко е твърде старомодно? – попита Мери.

– Дори нямат телефон, – засмя се Боб.

– Вероятно е някой ретро хотел, – отбеляза Мери, – но в това има нещо примамливо и очароващо.

– Имам чувството, че съм в 19 век, – каза Боб.

На следващото утро по време на закуска, към тях се присъединиха двама мъже във военна униформа с доста мрачно изражение на лицата си.

Когато Боб плати сметката възкликна:

– Невероятно, платих абсурдно малко пари за такава изобилна закуска.

– Всичко тук ми се струва много странно, – отбеляза Мери.

Две седмици двамата пътешественици обикаляха Испания. На връщане Боб предложи:

– Хайде да се върнем по стария маршрут и пак да посетим оня странен хотел, не защото бе толкова евтино там, а как да кажа…

– Имаше чувството сякаш си в друго време, – помогна му Мери.

Когато пристигнаха на мястото, сградата я нямаше. Попитаха хората, които живееха там, но отговорите им ги озадачиха още повече:

– Тук не е имало такава сграда.

– От къде си го измислихте? Толкова години живея тук, но такъв хотел не съм виждал.

– Имаме красив и луксозен хотел на центъра, но ретро, това за първи път го чувам.

Обезсърчени те си тръгнаха от там. Докато пътуваха Мери се усмихна загадъчно и каза:

– Нали направихме снимки. Ще ги проявим и ще им докажем на тия ….

Когато се прибраха, побързаха да проявят лентата, която извадиха от фотоапарата, но от снимките, които бяха направили на странния хотел не излезе нито една.

– Жалко, – въздъхна Мери, – имах усещането, сякаш се бяхме преместили назад във времето.