Радко усети как някой  му разтърси рамото. Обърна се. Срещу него стоеше баща му. Радко се надигна от леглото, седна и се усмихна.

Беше сутрин, а отвън пръхтеше ядосан кон.

– Хайде ставай, мързеланко, – каза баща му с много обич. – довели са ми един доста темпераментен приятел за подковаване.

Радко се изправи и се извиси с една глава над баща си. Те живееха сами, само двамата. Бяха много близки. Въпреки, че нямаше жена в дома им, всичко беше подредено и си знаеше мястото.

Радко последва баща си в ковачницата, където един млад жребец подскачаше и се въртеше. Черните му хълбоци блестяха от пот. Тъмния звяр риеше неспокойно с крак и беше настръхнал.

Захари, малко девегодишно момче, правеше жалки опити да удържи юздите му. След сблъсъка с коня от носа му течеше кръв.

Радко хвърли бързо една кърпа на детето и извика:

– Отдръпнете си!

Момчето се оттегли в ъгъла, но остана да види какво ще стане по-нататък.

Радко погледна в очите неспокойният кон. Конят не беше с лош нрав, но изглежда нещо го плашеше. Радко огледа наоколо и разбра, какво е предизвикало страха у четириногия приятел. Животното виждаше ковашкия тезгах и инструментите върху него: чукове, керпедени, ковашки клещи, нож ….

Радко тръгна към коня, като започна да му говори. Хвана голямата му глава с двете си ръце и усети масивния череп под кожата. След това сви длани и ги постави зад очите на животното, така го изолира от всичко наоколо и конят можеше да гледа само напред. След това кротко му каза:

– Успокой се приятел, аз съм с теб.

Конят се успокои, изпръхтя и започна да гризе ухото му.

Баща му се зае веднага с подковаването на животното. Сега работата спореше и баща му взе да си тананика. Радко не усети кога баща му свърши, но видя засмените очи на Захари и разбра, че операцията е приключила успешно.

Потупа коня и се усмихна на баща си. Двамата бяха свършили добра работа.

Слънцето уморено простираше последните си лъчи над парка. Свежата зеленина намекваше за прекрасния ден, който вече си отиваше. Дори птичките млъкнаха, за да се приготвят за настъпващата нощ.

Ирена беше с лек грим, тъмни джинси и светло синя блуза, прилепнала плътно до тялото ѝ, а буйната и руса коса се развяваше от вятъра. Боби я наблюдаваше отстрани  и я изпиваше с очи.

– Искаш ли да ти покажа нещо? – каза Боби едва доловимо.

После извади портфейла си, порови в него и ѝ подаде една банкнота.

– Не съм искала пари от теб,-  недоволно сви устни Ирена.

– Това, което ти дадох не е просто банкнота, – засмя се Боби, – в нея има нещо много интересно.

– Ооо! – възкликна Ирена. – виждам върху нея има много подписи. Какво означава това?

– Това е войнишки долар.

– Войнишки долар?! – прошепна почти като ехо Ирена.

– Това е една стара традиция, – започна да обяснява Боби. – Преди да ги прехвърлят в Аляска и след това Пърл Харбър, войниците първо изписвали имената си върху банкнотите и едва след това отивали да ги изхарчат в бара. Скоро в Сан Франциско отново се натъкнах на такава банкнота.

– Това навярно е един начин да си спомним за тези обречени момчета, – каза с тъга Ирена.

– Да, – прибави Боби, – късчета безсмъртие.

Край тях хората се разхождаха, младежи се усмихваха едни на други, щастливи, че са заедно. Възрастни се подпираха и крачеха със своите спомени.

Но всички отдавна бяха забравили онези весели момчета, които бяха принудени да минат през месомелачката на войната. За тях си спомняха само близките им, които тъгуваха за тях.

И днес военни конфликти, стълкновения, насилие и кръв. Не можахме да се научим, че животът е даден, да се живее, а не да се отнема насила.

Стояха пред нея и я оглеждаха. Нищо не подсказваше, че това може да се движи, още по-малко да те пренесе в някое друго измерение.

– Приятелят ми се качи на това чудо, натисна лоста и се изпари пред очите ми. Скоро машината се върна сама, но приятелят ми го нямаше, само парцали от дрехите му, опръскани с кръв, бяха останали на седалката, – каза Давидов, възрастен човек, с побелели коси и немощни крака.

– И повече не видяхте приятеля си? – попита плахо Лили, момиче с рижа коса и много лунички около носа.

– Не! – отговори Давидов.

Възцари се гробно мълчание.

Днес тя с двамата си приятели Андрей и Христо, посетиха загадъчния мъж, който живееше в една изоставена къща на тяхната улица. Дворът пред къщата беше обрасъл с треволяк и бурени, дори пътеката, водеща до входната вратата бе покрита с буйна и висока трева.

– А вие след това имахте ли смелост да я изпробвате? – набра смелост да се обади Христо.

– Да, – каза смутено мъжът, – но на малки разстояния, не повече от 4-5 години назад в миналото и 3-4 напред в бъдещето. Боях се от последствията, които можеха да доведат това мое пътуване във времето. Не ми липсва приключенски дух, но всичко това ми идваше много. Бях решил да я унищожа.

– Да я унищожите? – извика Андрей. – Защо?

– Видях какво се случи с моя приятел….

– Но причината за неговото изчезване може да е нещастен случай, – прекъсна го Христо.

– А защо не я покажете на другите хора? – попита Лили.

– Ако можехме да пътуваме назад  в миналото си и да поправяме грешките си, това няма ли да ни направи по-безотговорни? – възрастният човек се задъха.

– Но ако тази машина се употребява само за добри дела, защо трябва да се унищожава? – обади се Андрей.

– Ами ако се подам на изкушението, не само да се върна в миналото да поправя грешката си, но и да си отмъстя на някого, – примижа от ужас Лили.

– Или да отидеш в бъдещето и да откраднеш някое изобретение, за да подобриш настоящето, – засмя се Христо.

– Но ние не знаем за добро или зло ще я използват хората, – тъжно каза Андрей.

– Както виждате тази машина се е превърнало в доста тежко бреме за мен, – каза с дълбока въздишка Давидов.

Младежите прекрасно разбираха, че използването на такава машина е свързано с голяма отговорност, но съвсем не искаха тя да бъде унищожена.

– Но ако с нея може да се спаси човешки живот …., – каза Лили.

– Е, – усмихна е Давидов, – може би тогава ще се наложи да се използва.

Скоро щеше да се стъмни и младежите си тръгнаха. В сърцата им горяха какви ли не планове, за изследвания, проучвания, спасяване на хора, …. Те не знаеха, че това е първата им и последна среща с Давидов.

Скоро се чу, че някой е намерил възрастния човек мъртъв пред дома му. Казаха, че е получил инфаркт. На погребението му нямаше хора, защото той не дружеше и не контактуваше с никого, но Лили, Христо и Андрей придружиха ковчега до гробищата.

Два дена след погребението, младежите решиха да посетят изоставената къща. Изкачиха се по скърцащите стъпала и погледнаха в ъгъла, но той беше празен. Машината беше изчезнала.

Този метод е подходящ за почисване на кухнески прибори, но може да се използва и в други случаи.
Това е най-лесния и достъпен начин, за да блеснат медни предмети.
За целта са ви необходими сол, оцет, гъба с абразивен слой и 15 секунди време.
Не забравяйте и за такова универсално средство като кока колата, която решава не една, а цели 25 битови проблема. Ето и някои от тях: средство за почистване на тоалетната, инсектицид, премахва петна при пране, репелент, спасява от ръжда, премахва болката, почиства нагорял съд, помага за отделяне на дъвка от косата, премахва гаденето, окислява почвата, изчиства петна от кръв, ако се добави в тесто то става влажно и по-вкусно, размразава стъклата, помага снимка да изглежда по-стара, прави косата по светла, средство за миене на прозорци, освежава прането, …..

Останал сам, Радостин се огледа. Стая бе обзаведена с разкош и вкус. А след това затаи дъх.

На една маса до стената лежеше роза. Нежна и крехка. Имаше четири пъпки на дългото стебло и едва забележими тръни между малките  листа. Четирите пъпки се  бяха едва забележимо разтворили, а петият цвят на върха беше напълно отворен. Всяко от тънките венчелистчета бе чудо, с рубин в средата, червен като огъня.

Красотата докосна сърцето му. Ако човек вземеше този дълъг стрък и го извиеше, той щеше да се огъне, пречупи и загине. Цветът на върха сякаш се полюшваше от полъх на ветрец, въпреки че в стаята не се долавяше никакво течение.
Такова съвършенство, а е толкова преходно и уязвимо. Радостин бе опиянен от майсторството, вложено в него, отчиташе времето, усърдието и умението, довели до това съвършенство. А едновременното с това усещаше, че този шедьовър, това изкуство е несигурно като ….. всяка радост в живота.

„Роза, повяхнала под ласките на вятъра в края на лятото“ – помисли си Радостин като си спомни за младото момиче, което го изпрати със страх и болка.

Светлината върху един от цветовете потрепна, но звук не се чу. Той бавно се обърна и погледна към вратата.

Жената, която беше влязла, не бе първа младост. Тя стъпваше съвсем тихо, с изяществото на танцьорка. Беше мъничка, крехка, тъмнокоса, с тъмни, топли очи, прелестна като розата. Напомняше му за тръни, капеща кръв и опасност, затаена във всяка красота.
Жената се засмя, пристъпи право към него и го подмина, а той бе затаил дъх. Застана до маса и се загледа в розата.

– Възхищаваш се на цветето ми, нали? — гласът й бе като коприна.

— Да. Изделие с изключителна красота и … тъга.

— Тъга? — тя извърна глава и го погледна.

Той се поколеба.

— Розите умират. Едно толкова нежно творение ни напомня за… нетрайността на всички неща. Всички красиви неща.

Какво щеше да стане със него, той не знаеше, но усещаше, че каквото и да твори през следващите месеци и години ще бъде разрушено и унищожено от времето. Само Творецът може да създава вечни неща.