Времето бе все още студено, но в градинката между блоковете се бе разгорещила оспорвана дискусия.

Това не бяха младежи, въпреки че между тях имаше и млади, а възрастни, чийто коси времето отдавна бе посребрило.

Най- настървено нападаше Крум:

– Ако наистина Бог ни обичаше, щеше да излекува всички. А всички ли са излекувани?

До него Марин, който пристъпваше от крак на крак, го подкрепи:

– Обичал ни! Тогава защо позволи на Павлин да загуби работата си? Той има четири невръстни деца.

– Тая дето я пеят, че Бог обичал всички хора, е вятър работа, – махна с ръка Радко. – Ето на Мартина мъжът ѝ я напусна и какво върна ли се след това?

– Е, да е само тя, – тежко въздъхна Марта.

– Аз така смятам, – заяви категорично Васил, – ако наистина Бог ни обича, щяхме всички да сме здрави, богати и лишени от проблеми.

Отрицателните изказвания май надделяваха в спора.

Трифон бе един от по-младите. Той не се стърпя и повиши глас:

– Доказателството за Неговата любов не е нито едно от тези неща, което искате.

– Тогава в какво? – обадиха се в хор няколко гласа.

Трифон се усмихна, потърка замръзналите си ръце, за да ги стопли и отговори:

– Доказателството за Неговата любов е, че докато бяхме грешници, Той изпрати Своя единствен, възлюбен Син да умре за нас на кръста.

Някои изпухтяха, други завъртяха пръст в главата си, но имаше и такива, които се замислиха.

Трифон ги огледа и попита:

– Бихте ли благодарили на Бог не само за това, че е казал „Обичам те“ с думи, но и че го е доказал на практика?

Този път нямаше присмехулни погледи и реакции. Всички бяха навели глави.

Данчо престъпваше от крак на крак неспокойно.

– Искам да стана шампион, – шепнеше си той.

Чу го баща му и го посъветва:

– Намери си някой, с когото да бъдеш в екип. Само така можеш да успееш.

– Наистина ли? – очите на Данчо искряха радостно.

– Ето ти един пример, – започна баща му. – В Пиренеите живее коза, която е търсена заради козината ѝ, но е трудно уловима.

– Защо? – попита Данчо.

– Защото зрялата коза има другар. Млада коза с добро зрение, добър слух и обоняние, която я следва навсякъде и предупреждава, ако се появи някой, който иска да ѝ навреди.

– Еха, – възкликна Данчо, – чудесно е да си имаш такъв приятел.

– А за носорога знаеш ли? – попита бащата.

– И той ли е имал приятел, който да го предупреждава?

– По-скоро приятели, – засмя се бащата.

– Моля те, татко, разкажи ми, – Данчо го погледна с очакване.

– Носорогът може да тича с голяма скорост, въпреки че има лошо зрение, е много безстрашен особено, когато го атакуват.

– Кажи ми кой му помага, – нетърпеливо подскочи Данчо.

– Добре, слушай тогава. Кожата на носорога е заразена с кърлежи, които са деликатес за малките птички. Те кацат на гърба му и кълват опасните буболечки, но тъй като имат остро зрение, предупреждават носорога при опасност. Така че ако искаш непременно да победиш, трябва да обединиш усилията си с някой друг.

– А не можем ли сами? – попита Данчо.

Бащата потупа сина си по рамото и отговори:

– Така сме създадени, да работим в екип.

Трън бе влязъл в крака на Емил и той плачеше. До него се приближи Милен и го докосна по рамото.

– Дай да видя крака ти, – каза му той.

– Много боли, – изплака Емил, – по-добре не го докосвай.

– Има някои на този свят, които могат да измъкват тръни, – усмихна се Милен. – Това те са научили от Бога.

Емил доверчиво подаде крака си.

– Добре, извади го, но гледай много да не ме боли.

Такива „умения“ са забележителни със съпричастност и състрадание към другите в техните болки.

Този образ на страдание като дълбоко вкоренен трън, изисква нежност и умение, за да бъде премахнат, но остава. Той ни напомни за това колко сме нараними и че трябва да копаем по-дълбоко, за да развием истинско състрадание към другите и към себе си.

В този разрушен свят, никой от нас не остава без да бъде наранен. Болката и белезите са дълбоко вкоренени в нас, но още по-дълбока е любовта в Христос.

Обичайте достатъчно нежно, за да извадите тези тръни с балсама на състраданието. Бъдете готови да прегърнете приятел и враг, за да намерите заедно изцеление.

Явор тропаше гневно с крак, докато се връщаше в къщи. Той бе едва осем годишен, но бурно изразяваше емоциите си.

Днес трябваше да играе първия си футболен мач, но заваля силно и цялото игрище бе наводнено.

– Нали Бог контролира всичко, – роптаеше Явор, – защо допусна да вали точно днес?

Баща му съвсем не се изненада от гнева му. Та нали синът му задава въпроса, който задаваме, когато нещата не вървят така, както сме се надявали:

– Ако Бог може да направи нещо, защо е позволил това да се случи?

– Бог можеше да преобрази ситуацията за миг, защо не го направи? …..

Бащата на Явор реши да насърчи сина си в този критичен момент и му каза:

– Бог винаги работи за Своя народ, дори когато не виждаме или не разбираме какво прави. Той постига нещо много по-голямо в нашите объркващи обстоятелства.

Явор вдигна рамене. Той съвсем не бе съгласен с това.

А баща му продължи:

– И когато най-накрая го видим, ще имаме още повече причина да Го хвалим.

Нека Бог ни помогне да се доверим на делото Му в живота си, дори когато не виждаме какво прави Той и потърсим множество причини, поради които да Го хвалим.

Марин израстна на село, но не желаеше да се занимава със селскостопанска работа. Не му харесваше да сади, жъне или да отглежда животни.

– Когато порасна ще стана зидар, – казваше той.

Желанието му се сбъдна, дори стана добър предприемач.

Един ден, когато работеше на един строителен обект, счупи крака си.

Диагнозата, която му съобщи лекарят, за него бе неочаквана.

– Единствената ви надежда в случая, – посъветва го докторът, – е кракът ви да се ампутира.

Марин оцеля след процедурата, но остана осакатен за цял живот.

Това спомогна той още повече да търси Бога.

Стана евангелизатор в родния си град, но се наложи да се премести на друго място поради здравето на жена си. Там той превърна една бореща се църква в процъфтяваща.

Малко след преместването жена му почина.

Марин се опитваше да разбере трагедиите, които му се случваха в живота, но така и не успя.

На погребението на жена си той каза:

– Дълго размишлявах върху проблемите, които възникнаха в живота ми. Така и не разбрах защо ми се случи всичко това, но когато му дойде времето ще го разбера.

При всяко предизвикателство трябва да се доверим на Бога, уверени, че Той ще държи ръката ни. Пътят може да е тъмен, но все пак можем да Го хвалим, уверени, че някога ще разберем.