Люси дойде до баща си, дръпна го за ръката и попита:

– Татко, какво означава да прегърнеш живота? Това включва ли и хората, които ни вгорчават всичко?

Бащата се усмихна и отговори:

– Такива хора наричаме „строители на характера“. Можем да негодуваме, че са в живота ни, но без тях никога нямаше да се доближим до това, което Бог иска за нас.

– Но те са толкова …, – възрази Люси и размаха ръце.

– Те са дар от Бога. Погледни характера, който си развила до сега. Ти нямаше да достигнеш до там, ако тези хора са били мили с теб.

– Ох, с тях е толкова трудно, – въздъхна Люси.

Бащата прегърна дъщеря си и нежно ѝ каза:

– Колкото по-голямо е предизвикателството, толкова повече Бог действа за нашата промяна. Трудните неща и хора съставляват историите на живота ни по начин, който носи почит на Господа.

– Но аз не ги искам, – намръщи се Люси и тропна с крак.

– Мярката за човека не е в комфорт и удобство, а в моменти на предизвикателства и противоречия.

Люси не бе много съгласна, но щом го казва баща ѝ, тя го приемаше за истина.

Тази сутрин Мишо стана рано. Отиде в болницата, защото имаше сериозно ухапване по крака от животно.

– Ръфна ме питбул, – твърдеше Мишо пред лекаря.

Оказа се, че е бил ухапан от сибирски тигър, който отглеждал като домашен любимец в дома си.

Освен него Мишо държеше и малък алигатор.

Ухапаният бе арестуван, независимо от болката, която изпитваше.

Не стига, че го боли, а го арестуват отгоре на всичко.

Не е ли странно и безотговорно такова поведение? Да гледаш в дома си такива опасни зверове в дома си?!

Навярно Мишо е луд!

Не се ли отнасяме често към греха по този начин?

Нима не виждаме заплахата, която е по-опасна от тигър и алигатор?

Защо се отнасяме с безгрижие към греха? А последствията?! Те не закъсняват много.

Може би трябва да се разделим с беззаконието, докато е време.

Валеше. Всичко бе мокро и подгизнало. Борис и Богомил се бяха приютили в една изоставена беседка и се радваха, че вътре поне не капе.

Двамата щом се съберяха започваха да спорят и винаги намираха за какво.

– Лошо ли е да има контрол? – Борис подскачаше от крак на крак, спомняйки си, че скоро бяха говорили на тази тема и Богомил не бе на същото мнение.

– Не сме тъпи роботи, та някой да ни насочва и контролира, – настояваше на своето си Богомил.

– Виж, – размаха неспокойно ръце Борис, – контролът създава спокойствие, а ако няма такъв, се ражда страхът.

– И тогава какво правим? – наежи се Богомил. – Стремим се да контролираме всичко. Да, ама не можем.

Борис се чудеше какво да вметне като отговор, когато Богомил настървено продължи:

– Сигурността е жесток измамник. Човек може да натрупа много пари и да ги изгуби само за няколко часа. Ето Мирон фанатик е на темата здраве. Яде само ядки и зеленчуци, но е болен от рак. Забележи, най-стресираните хора са маниаци на контрола.

– Искаш да кажеш, че не можем да поемем контрола? – попита Борис , повдигайки рамене.

–Защото той не ни се полага, – натърти Богомил.

– И какво е разрешението според теб? – Борис погледна предизвикателно Богомил.

– Вместо да търсим пълен контрол, по-добре е да се откажем от него, – усмихна се Богомил.

Двете момчета дълго време се гледаха изпитателно.

Накрая Богомил заключи:

– Като не можем да управляваме нещата, да ги поверим на Бога.

Симеон притеснено пристъпваше от крак на крак.

– Не, не мога да понасям Силвия, – заяви разгорещено той, – тя непрекъснато ме дразни с поведението си.

Баща му го погледна и въздъхна:

– Понякога Бог ни поставя до някого, когото не можем да търпим. Ако си щедър те поставя до някой, който е стиснат или ако си мълчалив, тогава попадаш до такъв, който не млъква, само говори…

– Не ги искам такива, – намръщи се Симеон.

– Вместо да ги избягваш, трябва да ги обичаш.

– Защо? – ококори изненадано очи Симеон.

– Това е заповед от Господа, – усмихна се бащата. – Използвайки този човек, Бог шлифова нашите остри, нетърпеливи и нехристоподобни ръбове.

– А няма ли по-лек начин? – попита Симеон.

– Бог знае най-добре как да го направи. Или ти искаш да Го научиш на нещо по-добро?

– Не, не съм казал такова нещо, – бързо смотолеви засрамен Симеон, – но това е толкова трудно.

– Помоли Го и Той ще ти помогне, – посъветва го баща му.

Атанас бе присъствал на една караница на християни. Той бе много изненадан за дребните неща, за които ставаше скандалът. Бедата бе, че никой не отстъпваше.

Атанас тъжно сподели с приятелят си Румен:

– Много хора твърдят, че са християни, но не живеят като такива.

– Можеш ли да кажеш, че те разпознават като християнин само защото твърдиш, че си такъв или защото виждат начина ти на живот? – попита го Румен.

– Да бъдеш свят означава да живееш така, че хората да виждат, че си различен без да се налага да им го казваш.

– Е, това е ясно, – поклати глава Румен. – Като християни не бива да вършим това, което вършат всички останали. Не би трябвало да се съобразяваме с нещата, които са нормални днес.

– Ето това е, – възкликна Атанас, – Когато всички говорят лошо за някого, ти избираш да бъдеш най-добрия му приятел. Ако всички останалите около теб спят с гаджетата си, ти избираш да изчакаш да срещнеш човека, който ще бъде твой съпруг или съпруга. А когато приятелите ти си правят груби шеги, ти избираш да не бъдеш част от това.

– Трябва да живеем отделени за Господа, – в подкрепа каза Румен. – Да бъдем различни по по-добър начин.

– Избирам, – повиши глас Атанас, – да обичам повече от всеки друг, да живея живота си с повече радост, вълнение и удовлетворение. Нека за околните бъда жизнерадостен човек, а не такъв който постоянно се оплаква.

Румен тупна по крака си, засмя се и добави:

– Когато започна да живея живот, отделен за Бога, ще помогна на другите около мен да се приближат до Него.