Марко се прибра в къщи. Бе разстроен.

– Какво ти е? – попита Милена.

– Казаха ми, че бай Кольо вече не знае кой е. Добър човек беше, но откакто се разболя …

– Деменция, – въздъхна съчувствено Милена. – Колко тъжно е да забравиш собствената си самоличност.

Внезапно Марко осъзна нещо, което силно го порази:

– Бай Кольо може да е забравил кой е, но колко често забравяме нашата идентичност в Христос? Може да знам името си, но забравям кой съм – син на Всевишния!

– Лесно се вижда деменцията на някой друг, – тъжно се усмихна Милена.

– Май е време да си зададем няколко въпроса, – започна тежко Марко. – Имаме ли духовна деменция? Продължаваме ли да забравяме важни подробности за ходенето с Христос, нашия окончателен дом в рая, как да вървим по тесния път?

– За разлика от бай Кольо, на когото ще му дадат лекарства, за да му помогнат да се опомни, – подчерта Милена, – ние имаме богослужения, изучаване на Библията и молитва с вярващите, които ни помагат.

Не забравяй, кой си в Христос!

Местността бе скалиста и доста хълмиста. Тя бе набръчкана от дълбоки пукнатини и дерета.

Тревата бе оскъдна.

Пастирът на стадото, което пасеше по тези места имаше любовта и доверието на всяко животно.

Той знаеше къде да ги приведе, за да ги заведе на обилна паша от зелена трева и чиста вода. Там, където нощите бяха най-безопасни.

Той винаги беше с овцете. Викаше ги по име. Те разпознаваха гласа му и го следвах.

Когато спираше животните се скупчваха около него.

Пастирът и овцете бяха много близки. Животните слушаха гласа му и му се доверяваха.

Подобна е връзката ни с Исус. Ние слушаме глас Му, Божието Слово и Му се доверяваме.

Това бе много тежко за Веско. Едно след друго починаха петте му деца.

Скръбта му бе неописуема.

Въпреки това, той се поклони на Бога и каза:

– Дяволе, никога не съм поставял привързаността си към децата на първо място. Още когато се раждаха, разбрах, че те са Божи. Той ги е дал и има правото да ги вземе, когато си поиска обратно. Благословено да бъде името Господне.

Веско отдавна бе осъзнал, че всичко, което имаше е назаем и че трябва да бъде подготвен да го освободи, когато собственикът го поиска обратно.

Раждаме се със стиснати малки юмручета и крещим, но напускаме света с празни ръце на гърди си.

– Господи Боже, благословено да е Твоето име, задето ми даде назаем всичко, на което мога да се насладя, – мълвеше Веско.

Жена му също много скърбеше. Нейният плач огласяше къщата.

Веско я прегърна, притисна я до гърдите си и ѝ прошепна:

– Скъпа, Бог даде и по някаква неразкрита причина избра да ги вземи обратно. Той притежава всичко, приеми това.

Защо Веско успя да издържи в такава ситуация?

Защото не се привърза към подарените му деца, а с разбиране ги отдаде на Господа.

Андрей и Мария работеха усърдно. Стараеха се да бъдат справедливи и честни. Казваха истината, дори да бе в техен ущърб.

За награда бяха несправедливо обвинени. Никой не ги защити. Те бяха осъдени и попаднаха в затвора.

Между четирите стени на килията се чувстваха разбити.

Андрей бе помръкнал нацяло:

– Очаквах, че Бог ще ни изведе от тези обстоятелства и че с радост ще обявим победата на истината…. Чувствам се изоставен от Господа.

Мария го подкрепяше в този труден момент:

– Сега сме отхвърлени, но ние имаме Неговата светлина. Нека уповаваме на името Му и да разчитаме напълно на Бога.

Минаха много много месеци, докато ги оправдаят и пуснат от затвора.

Тогава Андрей си спомняше:

– Бог ме учеше, да не гледам на чувствата си, възприятията и обстоятелствата. Разбрах, че дори, когато се страхувам, трябва да се подчиня на Господа и да разчитам единствено на Него.

В каквато и да сме ситуация, Бог няма да ни изостави. Може да не Го усещаме винаги, но Той е обещал, че ще бъде с нас.

Така нашата вяра укрепва в изпитания и болка.

Манол бе много любознателно момче. Той не оставаше намира дядо си. Все го питаше за нещо.

Добрият старец не отказваше да му отговори. Дори се стараеше да поучава и възпитава любимия си внук, нали бе кръстен на негово име.

Днес Манол се вълнуваше от следния въпрос:

– Как могат едновременно да съществуват усмивка и сълзи?

Дядо му се усмихна и каза:

– Според мен истинска е само онази радост, която не ти пречи да плачеш.

– Как така? – озадачи се Манол. – Или плача или се смея.

Дядо му уточни:

– Само тези сълзи са правилните, през които можеш да се усмихнеш.

– Трудно ми е да го възприема, но щом казваш …., – почеса се по главата Манол, – приемам, че е така.

– Ще дойде време и сам ще се убедиш в това, – старецът потупа внука си по рамото.

Манол само вдигна рамене. Той е още малък, но когато порасне …