След като позна Господа, Милена активно се включи в живота на църквата. Помагаше на всеки изпаднал в недоимък. Посещаваше болни и престарели хора.

Съчувстваше и плачеше с наранените. Радваше на всеки успех на другите. С други думи това сърце бе всецяло отдадено на Бога.

Един ден лекарят предупреди Милена:

– Има опасност да загубите зрението си.

Но това не я спря да помага на другите.

Когато ослепя нацяло, въпреки недъга, душата ѝ пееше. Това я вдъхнови и тя написа много възпламеняващи песни и химни за Божия прослава. В тях тя отразяваше своите търсения и мисли.

Всекидневно тя се питаше:

– Може ли светът да види в теб Исус?

След, което конкретизираше въпроса:

– Може ли светът да види в мен Исуса?

Така тя искаше да провери себе си, доколко е чисто свидетелството ѝ за Бога и колко е убедително то за околните.

Мислите ѝ се развиваха и по-нататък:

– Мога ли да се променя, ако не прекарвам насаме с Исуса? Живея ли толкова близко до Господа днес, че светът да види Неговото подобие в мен?

Милена осъзнаваше колко много всеки от нас е зает в този забързан свят, за това въпросите ѝ не спираха до тук:

– Заетостта ни пречи ли да показваме любовта на Исус?

– Наистина ли обичаме достатъчно тези, които са изгубени в калта на греха?

– Готови ли сме да протегнем ръка на всяка цена към погиващия свят?

Милена разбираше, че животът ни тук на земята е като една отворена книга.

– Когато другите ни гледат и слушат думите ни, това ще ги привлече ли към Господа или ще ги отблъсне?

Въпроси, въпроси, ….

Предайте всичко на Бога и направете живота си ценен за Неговото царство.

Васил прекалено много се напрягаше. Ставаше рано и си лягаше късно. Изстискваше до край всеки час от дневната светлина.

Това го изтощаваше, за това нямаше време да обръща внимание на всичко около себе си. Беше сляп за природните красоти.

Какво предизвикваше всичко това? Как мислите дали тази прекалена заетост не е просто начин за скриване на много дълбоки рани?

Да, Васил нарочно гледаше да е постоянно заангажиран, за да не разсъждава върху нанесените му наранявания, които му причиняваха болка и страдание.

Той се страхуваше от тишината и се насилваше бързо и в срок да изпълни всяка задача, но животът под тиранията на неотложните задължения и отговорности заплашваше да унищожи самият него.

– Какво трябва да направя, за да не съсипвам живота си? – питаше се Васил.

А след това си отговаряше:

– Може би е нужно да включи моменти на спокойствие в забързаното ми ежедневие, за да мога да работи пълноценно. Трябва да си осигурявам по-често почивки.

Мъчителни мисли му пречеха да планира нещата, както трябва:

– Как мога да избегна болката и мъката, които са се притаили в сърцето ми? Как да ги преодолея?

След много размисъл Васил откри своя метод, отдалечаващ го от стреса и напрежението, на които се бе подложил.

Той притихваше в мълчание за малко време, вземаше списъка на задачите и ги полагаше пред Господа. В Божието присъствие Васил оставаше болките си и позволяваше на Бога да излекува дълбоките му рани.

Господ вижда, знае и чува, не се съмнявайте в това. Позволете Му да ви успокои чрез любовта Си. Нека той разпали нова надежда за бъдещето ви.

Тази вечер те отново бяха заедно. Срещите им се бяха разредили много в последно време поради заетостта на Антон, но това не им пречеше да се чувстват добре един до друг.

Катя направи кафе, а Антон наряза салама и кашкавала.

Скоро в квартала се бе случило убийство и Антон загрижено каза:

– Катя, трябва да бъдеш по-предпазлива. Чичо ти е оставил много пари, затова внимавай с новите си познати.

– О, я стига, – Катя вяло махна с ръка и отхапа парче от кашкавала. – Кой ще ме убие? А освен това парите ги изхарчих вече и почти нищо не остана.

– Почти всичките ли? – ахна Антон. – Ти се шегуваш. Тези пари не бяха малко.

– Глупости, – засмя се Катя, – колко му е на една жена да профука толкова кинти. Гардероба е претъпкан. Купих си скъпи украшение. Ходих при известен фризьор и козметик. …. Но не изпитвам никаква радост. Оказа се ….

– Какво се оказа?

– Външността ми сега с новите дрехи е безупречна, накитите също. Прическата ми е стилна, но това не ме радва.

– А мъжете заглеждат ли те? – попита Антон. – Нали това бе генералната цел.

– И още как, – с досада сбърчи нос Катя, – дори се захласват. Но всичко това не ми е интересно, не ме забавлява. По-добре беше тези пари да ги бях дала на брат си. Той има семейство, а загуби и жилището си.

Антон си помисли: „Похарчила е всичките пари, но поне се е вразумила. По-рано не даваше гъг да се каже да помогне на брат си“.

Паричков бе добър бизнесмен. Пред нищо не се спираше. Трупаше и камареше милиони. Бизнесът му процъфтяваше, а погледът му се къпеше в блясъка на спечеленото.

Остаря и усети, че тялото му вече не го слушаше и си каза:

– Имам достатъчно. Няма да работя една година. Ще си поживея в лукс и разкош. Заслужил съм си го…..

Но още не бе свършил с мечтата си за почивка, когато го посети ангелът на смъртта.

Паричков първоначално се смути, но нали бе добър в сделките, реши по някакъв начин да убеди ангела да му продаде малко време.

Бизнесменът започна напористо, сякаш договорът вече бе сключен:

– Дайте ми три дена живот и можеш да вземеш една трета от състоянието ми.

Ангелът поклати глава и каза:

– Не може.

– Добре, нека да са тогава 150 ….. или не, по- добре 300 милиона. – Паричков продължи да предумва ангела. Той все още не бе изгубил надежда, че има някакъв шанс, – Дай ми само един ден, за да се насладя на красотите на земята, да пообщувам със семейството си, което поради голямата си заетост в работата не съм виждал отдавна.

Ангелът бе непреклонен:

– Невъзможно е.

Отчаян Паричков помоли с тих едва доловим глас:

– Дай ми поне две минути, за да напиша прощално писмо на сина си.

Това желание на бизнесмена бе удовлетворено.

Паричков взе химикала и със съкрушено сърце написа на белия лист:

„Синко, цени времето си и не го пропилявай. Със всичките си милиони, които имам, не можах да си купя и един час живот“.

Последната стъпка към изграждането в живота, е да се прави по-малко, а да се доверим на Бога повече.

Някои от вас са имали някакви цели и мечти, като стремеж към постижения, търсене на работа, …. бързайки година след година, а не са ги още постигнали.

Защо просто не се отдръпнат малко? Отпуснете се. Успокой се. Доверете се на Бога. Гледайте това, което той може да направи. А Той може да го направи по-бързо и много по-добре, отколкото можете вие.

Единствената полза на опъването ви и на свръхнатоварването ви е, че нищо друго не ви остава накрая освен да се доверите на Бога. Случаят ще ви отведе на коленете и ще осъзнаете, че без Него няма да успеете.

Бог може да направи това, което ние не можем да направим. Исус не каза, „Ако се заемете по-сериозно, можете да премести планини.“ Той не каза, „Ако работите ви вървят трудно и стигате до стрес, можете да задвижите планините“.

Той каза, че ако имаме вяра, можем да преместим планини. Вяра, не заетост, а това, което върши работата.

И така, каква е вашата планина? Какъв е проблемът в живота ви, че имате нужда от преместване на планина? Спрете да се опитвате да правите това толкова много пъти! Имате много по-малко сила за това, но у Господа тя е многократно повече, затова Му се доверете.