Въпреки, че Бог може мигновено да ни преобрази, той е избрал да ни развива по-бавно. Исус умишлено е развивал учениците Си постепенно, точно както Бог позволи на израилтяните да заемат Обетованата земя „малко по малко“, така че да не бъдат претоварени. Той предпочита да работи стъпка по стъпка в живота ни.

Защо отнема толкова време да се променим и да порастнем? За това има няколко причини:

Ние се учим бавно. Често се налага да учим урок 40 или 50 пъти, за да го научим, както трябва. Проблемите продължават, повтарят се и ние си мислим: „Пак ли? Аз вече съм научил това!

Но Бог знае по-добре. Историята на Израел илюстрира колко бързо забравяме уроците на Бог и колко бързо се връщаме към старото си поведение. Ние трябва многократно да повтаряме това, което сме научили.

Имаме много още да отучваме за неща, които създават повечето от нашите проблеми. Всички наши лоши навици не се развиват за една нощ, тогава е нереално да очакваме, че те ще си отидат веднага. Това не е хапче, молитва, или принцип, който веднага може да отмени щетите нанесени от много години. В случая се изисква упорита работа, при която става отстраняването на лошите  и порочни навици, каито се заменят с чисти и добри такива.

Растежът е болезнен, понякога и страшен. Няма растеж без промяна. Няма промяна без страх или загуба. Няма загуба без болка. Всяка промяна е свързана със загуба на нещо. Например, страхуваме се за загубите си, дори ако нашият стар начин е в разрез с новото, това е като чифт износени обувки, които не искаме да захвърлим, защото са удобни и познати.

За изграждане на добрите навици се изисква време, за да се развият. Не забравяйте, че вие сте сбор от вашите навици. Вашите навици определят характера ви.

Има само един начин да развием навиците на Христо-подобен характер. Трябва да ги практикуваме, а това отнема време! Навици не се променят мигновенно.

Направили експеримент свързан с оцеляването.
В три различни стаи заключили инженер, физик и математик. Във всяка стая имало сандък, в който била заключена храна.
След една седмица отворили стаята на инженера. Съндъкът му бил отворен. Той бил сит и доволен от живота. Инженерът им показал един гвоздей и казал:
– От него си направих шперц и отворих сандъка.
Отишли в стаята на физика. Сандъкът бил на трески, а физикът сит и доволен. Той им показал лист с изчисленията си:
– Изчислих, къде е слабото място на сандъка, – казал самодоволно физикът, – ударих го и той се разпадна.
Най-накрая отишли в стаята на математика. Сандъкът стоял затворен. Пода и стените били изписани с формули. Математикът седял зъл и нещастен, за една седмица доста бил измършавял.
– Сега да пробваме да тръгнем от противното, – заявил математикът. – Да предположим, че сандъкът е отворен …..

Нашият избор е много по-мощен от външните обстоятелства. Всеки от нас може да не харесва живота, който сами сме си усложнили. Но с малки изключения, никой не ни задължава да го живеете такъв.

Имаме силата да опростим живота си. В действителност, Бог очаква от нас да поемем отговорност за живота си и внимателно да избираме как да прекарваме времето си.

Имаме достатъчно време, да вършиме Божията воля, докато сме тук, на Земята. Дадено ни е достатъчно, за да изпълним целта, за която сме предопределени. Когато се опитаме да направим повече от  планираното за нас от Бога, много естествено е, че няма да ни стига времето и ще изоставаме в графика от задачи.

Ще намерим облекчение от стреса и ще имаме чувство на удовлетвореност само, когато изпълняваме нещата, за които Бог ни е създал да направим.

Много от нас са забелязали, че ако в стаята е хладно сутрин, много трудно се събуждат.

С какво е свързано това?

Оказва се, че когато в стаята е студено, човешкия метаболизъм се забавя и се превръща в така наречения „режим за пестене на енергия“.

Анализирайки температурата под завивките и отвън, тялото достига до заключението, че температурния баланс в леглото е по-подходящ за живота ви и се опитва, доколкото е възможно, да ви задържи там.

Особено ясно това се проявява през есента и зимата, когато сутрин е не само студено, но и тъмно. Тогава невероятно много ви се спи.

Даниела позвъни, а после поздрави Елена, която се показа на вратата. Елена докосна с пръст устните си и се измъкна навън, като тихичко затвори вратата зад гърба си. Покани с жест гостенката към другия край на верандата. Щом седнаха, прошепна:

– И двете спят на дивана. Изтощени са.

– Ти сигурно си капнала от умора, – тихо каза Даниела. – Донесох ти малко храна. Мога ли да направя нещо друго за теб или децата?

Елена се усмихна тъжно.

– Благодаря все пак, че дойде, – усмивката ѝ помръкна. – Решихме с хората тук, че момичетата са прекалено малки, за да присъстват на погребението на родителите си. Ще ги взема, да живеят при мен. Трябва да събера багажа им, а времето ми е малко.

Елена изглеждаше объркана:

– Трудно мо е да определя какво да вземе и какво да оставя? Жилището ми е малко, не мога да взема всичко. Опитвам се да разбера какво би имало някаква стойност за момичетата, когато пораснат.

Очите  на Елена се изпълниха със сълзи. Очевидно не можеше да говори повече и се загледа в далечината.

Дочу се някакъв шум откъм вратата. Едно от децата се измъкна тихо навън. Тъмната му коса бе рошава, по рокличката имаше петна от кетчуп, а крачета бяха боси. Момиченцето пъхна палеца в устата си, сгуши се в крака на Даниела и облегна глава на бедрото ѝ.

Даниела го вдигна на ръце и го прегърна. Детето мигновено заспа на рамото ѝ.

– Съжалявам, – прошепна Елена, – оставих ги малко да поспят, но изглежда Маги  се е събудила от гласовете ни.

На Даниела ѝ харесваше да усеща допирът на малкото телце до себе си.

– Не се притеснявай. Бива ме в това.

– Само на три годинки е. Дори не знае какво е станало. Нито пък сестричката ѝ. Не знам как да им кажа.

– Ще се справиш, – опита се да я успокои Даниела.

– Дали няма им навредя ако им кажа направо истината? Лошото е, че няма кой да се погрижи за тях. Аз съм единствената роднина на майка им. Родителите на баща им са много възрастни, а двамата му братя имат по четири деца. Не бих искала момичетата да са с тях. Виж, как внезапно се преобръща целия ти живот, – въздъхна Елена. – Нищо не подозирах, когато телефонът ми звънна вчера по обяд.

Даниела постоя още малко, побъбра си с Елена, опита се да я разсее от мъката и предстоящите грижи. Най-лошото бе, че децата бяха останали без родители. Внезапна катастрофа бе отнела живота им. Сега можеха и да не разбират какво се е случило, но когато пораснат ……