Мисионер посети един от домовете за сираци в Уганда.

В действителност той е бил в много от тях, но този се отличаваше много от останалите.

Мъжът влязе в детската стая, където имаше повече от 100 легла, в които лежаха бебета.

Той застана изумен. Не можеше да повярва на ушите си. Там цареше оглушителна тишина.

Звукът бе изчезнал на това място, а там имаше толкова малки деца. Повече от 100 малчугана лежаха в подтискащо мълчание.

Мисионерът се обърна към жената, която се грижеше за тях:

– Защо е толкова тихо?

Жената го погледна и отговори с тъга и болка:

– След като дойдат при нас, плачат дълги часове. Минават седмица, докато се успокоят, защото накрая разбират, че при тях никой няма да дойде.

Този отговор стресна и натъжи мисионера. Той няма да го забрави през целия си живот. А вие?

Мартин и Николай седяха в близката градина и разговаряха. Те бяха приятели още от малки и често обсъждаха мисли, които ги вълнуваха или неща, които им правеха впечатление.

– Какво е нормално за днешното общество? – възмутена тръсна глава Мартин. – Погледни какви филми само се пускат и по телевизията и по кината.

– Филмите трябва да забавляват, а не да натоварват хората, – каза много тихо Николай.

– И какво излиза, че на човек му е скучно в този живот? – попита Мартин.

– Ако животът е само един ден, – започна да расъждава Николай на глас, – за да бъде добър този ден, това е напълно достатъчно. Тогава жовотът буквално лети, зашото той е пуст.

– Забързаното ежедневие увеличава вътрешната ни пустота, – констатира Мартин.

– Мисля, че не е правилно да се изтриват всички граници и да се снемат ограниченията. Виж колко са свободни взаимоотношенията между момиче и момче, а резултата е рушащи се семейства, бездетни жени ….

– И така всичко тихо си преминава, – смръщи вежди Мартин. – Всички смятат това за напълно нормално.

– Не мисля, че мога да съдя останалите, – дълбоко въздъхна Николай, – но всичко е взаимно свързано. Всичко е следствие на това, че хората не виждат смисъл в живота си. Те гледат повърхностно, имат някакви еднократни стремежи.

– Мисля, че това е тръгнало още от древни времена, когато са се появили парите.

– Всичко идва от това, че ние неправилно разбираме ролята на парите в нашия живот, – махна с ръка Николай. – Безмислено прекарваме времето си с една единствена цел, колко повече да натрупаме от тях.

– Виж, думата „богатство“ и „Бог“ са близки по звучение и нямат в себе си отрицание. Аз бих изкарвал пари, за да помагам на другите. Сърцето ми е силно привързано към взаимопомощ, приятелство и поддържане на близките ми.

– Според мен това е основният принцип, който трябва да бъде заложен в нашия живот, – каза възторжено Николай. – Човек трябва да се занимава с това, което му харесва и да помага на другите хора. Да умее да се отдава.

– Всеки човек е режисьор на своя живот, – каза Мартин. – Както си построиш сценария, така ще върви и действието.

– Ако човек се научи да се отдава, тогава всичко, което прави, ще се връща към него, а няма да пада някъде в пространството.

– Времето напредна, – посочи с ръка часовника си Мартин. – трябва да помогна на мама, обещах ѝ.

– Добре, – със съжаление се отзова Николай, на него му се искаше още да си поговорят. – Изкаш ли утре да идем до старческия дом, той е на две преки от тук?
– С удоволствие, – сърдечно се засмя Мартин. – Тогава утре след училище, какво ще кажеш?

Николай само кимна с глава и двамата се разделиха, всеки към дома си, където ги очакваха ангажименти и отговорности.

Кога децата ни се учат най-добре?

Нашите деца ходят на училище и получават информация в дадената област. Това достатъчно ли е? Какво ще ги стимулира да учат по-усърдно?

Ученето трябва да бъде едно преживяване, в което всеки да има право да изказва мнението си. Е, може и да греши, но това е именно целта.

Образованието не е свързано с даване на един единствен отговор на въпрос от тест или задача.

Ако децата сгрешат, те ще анализират своите провали и от това ще се поучат. Именно неуспеха поучава.

Това е приложимо не само в училище, но и в живота на всеки човек.

Бог от древни дни е поставил човека под ареста на закона, за да познае превъзходния път на вярата. Чрез закона човек може да познае само образеца на Божията святост и да види своя пълен провал благодарение, на който отрано е познал Божия път на вярата.

Бог и сега ни „заключва“. Нашата природа, обстоятелства, изпитания, лишения, всички те ни свързват и задържа под стража, докато не видим, че единственият изход за нас е Божия път на вярата.

Моисей се опитал със собствени усилия, лично влияние, дори физическа сила да постигне освобождението на народа си. Бог трябвало да го „заключи“ в пустинята за 40 години, за да го подготви за изпълнение на Божията работа.

Бог поръчал на Павел и Сила да проповядват Евангелието в Европа. Те слезли на брега и се отправили към Филипи. Били бити и ги хвърлили в тъмница. Те били „затворници“. Но те уповавали на Бога, пели Му химни в най-мрачния час от живота си и Бог ги избавил.

Апостол Йоан бил заточен на остров Патмос. Той също е бил „затворник“ за известно време. Но ако това не се било случило с него, днес нямаше да имаме откровенията и виденията му от Бога.

Може би и вие имате голяма скръб? Срещнали ли сте разочарование, постигнала ли вие горчива скръб или някаква незаменима загуба? Ободрете се! Вие сте „заключени“ временно от Бога.

Приемете своите мъки, представете пред Бога вашите грижи, дайте Му хвала. Всичко това ще „съдейства за добро“ и разберете, че всичко това прави Бог.
Вие получавате благословение, подкрепа и откровения от Бога, които по друг начин никога не бихте получили. И много край вас получават светлина и благословения, защото вие сте „заключени“.

Това отнема време. За да узрее плода се иска време, така е и с плода на Духа.

Развитието на Христоподобен характер не може да стане бързо. Духовният растеж, както и физическия отнема време.

Когато Христос подейства в живота ни, за да ни преобрази, той допуска проблемите, които не можем да решим, да ни „посмекчат“ малко.

Исус хлопа на вратата ни, някои я отварят от първия път, но други са доста устойчиви и се държат дори отбранително, но Той стои и чука.

В момента, в който се отворим за Христос, ние получаваме „опора“ в живота си. Можем да си мислим, че сме предали живота си на Него, но истината е, че има много неща в живота ни, с които не сме съвсем наясно.

Затова отстъпваме само част от житието и битието си. След като получи тази част Христос започва да действа и превзема все повече и повече територия, докато обхване животът ни напълно.

Ще има битки и сражения, но резултатът  никога няма да бъде под съмнение.

Бог е обещал: “ ….. оня, който е почнал добро дело във вас, ще го усъвършенствува до деня на Исуса Христа“.