“ А Тоя, Който дава семе на сеяча и хляб за храна, ще даде и ще умножи вашето семе за сеене, и ще прави да изобилват плодовете на вашата правда, та да бъдете във всяко отношение богати във всякаква щедрост, която чрез вашето служение произвежда благодарение на Бога“.

Това обещание е изградена върху вашето желание да споделяте това, което Той ви дава. Готови ли сте да предадете Божието благословение на другите ли?

Може да се кажете: „Чакай малко! Не съм достатъчно богат, за да бъда щедър“.

О, без значение колко имаш, можеш да бъдеш щедър. Има една история за една жена в Библията, който имаше само две стотинки, но все пак тя ги даде.

Това е мит, че “ не разполагате с достатъчно, за да давате“. Винаги може да се даде. Всъщност, чрез даването, Бог ви изпитва.

В Библията се казва: “ Защото извършването на това служение не само запълва нуждите на светиите, но и чрез многото благодарения се излива и пред Бога“.

Когато преминаваме през трудности, кажете: „Боже, аз не разполагам с много, но каквото имам, аз съм готов да споделя. Имам само малко храна тук, но аз съм готов да покани някой на вечеря“.

Бог обещава да направи три неща: Първо, вие ще расте духовно. Второ, той ще ви използва, за да се отговорите на потребностите на другите хора. И трето, Бог чрез вас се прославя.

Когато вие дадете каквото и колкото трябва, Бог ще отвори вратата на благословението в живота ви и то ще бъде такова, каквото не можете да си представите.

Много е лесно да се разбие и унищожи това, за което е положен много труд и е отнело много време.

Можеш дълго и внимателно да строиш къща, за да я направиш красива, да я снабдиш с удобни мебели, дори да промислиш и за най-малките подробности, а след това да я взривиш наведнъж.

Домът това е нашия семеен живот, а взривът е нашият гняв, егоизъм и неотстъпчивост.

Понякога, думите раняват много повече, отколкото кое да е оръжие и особено изреченото, което е излязло от устата на половинката ни.

В семейния живот е, както в шахмата. Необходимо е човек да се научи два три хода напред, да мисли, да предугажда, към какво ще доведе всяка казана дума или действие.

Трябва да отстъпваме в малките неща, за да не загубим големите. Като шахматист мъжът понякога трябва да пожертва пешката, като знае, че ако не направи това, след два хода ще загуби царицата си.

Идвайки си в къщи, независимо от трудния ден, проблемите в работата, съпрузите трябва да запазят доброто си настроение. Те трябва да се поддържат и радват взаимно.

Когато зарадваме любимия човек, радваме себе си. Весела шега, мила дума доставя радост на душата и за двамата съпрузи.

Най-важното между мъж и жена в едно семейство е, да запазят любовта си, чувствата и уважението един към друг, а всичко останало е „дреболии, на всеки може да се случи“.

Вечерта бе дъждовна. Отвън трещеше гръмотевична буря. Дъждът се изливаше безпощадно. В един малък манастир бе останал само един монах, всички останали бяха отишли на поклонение.
Той спокойно си седеше и четеше Библията.

Изведнъж някой почука на вратата. Монахът отвори. На вратата се появи млада, подгизнала от дъжда жена.

– Аз се заблудих, – каза жената, – разрешете ми да пренощувам тук.

„Нечестивият те е докарал тук, – помисли си монахът“.

А същевременно въведе жената в стаята. След това монахът седна и продължи да чете Библията си.

– Студено ми е, – каза след известно време жената.

Монахът ѝ донесе наметалото си.

– Студено ми е, – отново казва жената.

Монахът ѝ донесе одеяло и продължи да чете.

– Студено ми е, – настоява жената на своето.

Монахът донесе още едно одеяло, омота жената с него и се върна към Библията си.

След известно време, монахът отново чу оплакване от студа. Той започна да носи топли дрехи и ги хвърляше на жената.

Накрая тя не издържа и каза:

– Знаете ли, в такова време моят покоен мъж ме сгряваше не с дрехи и отдела, а със своето тяло!

– Но, уважаема, – спокойно каза монахът, – къде в такова бурно време мога да намеря тялото на съпруга ви?

Този синдромът представлява несподелената любов, граничеща с психични заболявания.

Терминът е кръстен на дъщерята на известния френски писател Виктор Юго Адел Юго.  Въпреки естествената си красота, доброто възпитание и образование, тя е увековечила името си в историята с трагична и несподелена любов. Адел приключва живота си в психиатрична болница, от където до края на дните си пише писма на своя избраник, независимо от факта, че той е женен за друга.

Сега синдромът на Адел засяга повече жени, отколкото мъже и това се дължи на факта, че жените са по-чувствителни и емоционални.

Как се решава проблема?

Трябва да се осъзнае, че неудовлетвореността от живота, липсата на емоции и изживявания, създава духовния глад за любовта, а това поражда свят на фантазията, който в действителност не съществува. Вие не може да се страхувате от загубата на това, което не съществува.

Опитайте се да си намерите интересно хоби. Не стойте между четири стени и не страдайте. Запознайте се с нови хора, прекарайте време в по-шумни компании.

Това ще ви помогне да се отвлечете от обекта на желанията си и дори да си намерите истинска взаимна любов. Навярно до сега не сте имали истински отношения, затова с фанатизъм се стремите към любимия си в измисления си свят.

Ако вашият избраник ви отговори със взаимност, изведнъж неочаквано вие губите интерес към него.

Разберете това е болест и от нея трябва да се освободите. Ако не успеете сами да се отървете, обърнете се към специалист, съществуват множество методики за освобождаване от синдрома на Адел.

Любовта е прекрасно чувство, но само когато е взаимна. Тогава тя носи радост и щастие.
Не се разболявайте, а живейте в реалния свят.

Дойдоха в селото военни и арестуваха свещеника. Откараха го с каруца. След него тичаше жена му с децата му. Тя плачеше и викаше високо.

Изведнъж жената падна на земята в прахта и се разрида. Децата я наобиколиха, те също плачеха и я молеха:

– Мамо, хайде да се прибираме в къщи, там ще се помолим за татко.

Явно молитвата на децата не помогна, защото в селото се разнесе слух, че свещеникът е разстрелян.

На църквата бе сложен голям катинар.

А след това председателят на селсъвета предложи:

– Хайде от храма да направим клуб. Така необразованите народни маси ще се просвещават с култура.

Той събра хората пред църквата и каза:

– От всички изкуства, най-важно е киното. Църковната сграда е подходяща за такъв род дейност. По-рано тук е действал религиозен опиум, а сега тук ще въртим кино. Но за да стане тази сграда кино, някой трябва да свали кръста от купола. Този символ до сега е заробвал само народа. Който го снеме, ние за такава съзнателна дейност ще му пишем десет трудодни или ще го поощрим по някакъв друг начин.

Всички бяха изненадани от глупостта на председателя на Управителния съвет. Кой нормален човек ще се качи, за да снеме кръста?

Но се намери един, отчаян индивид между всичките. Генко Завързака, известен в селото пияница, вечно псуващ всеки и всичко, а най-вече пакостник и злосторник.

– Казвам ви, – провикна се Генко, – нито от Бога, нито от дявола се боя. Аз обичам киното, защо да не го гледам в храма? А и десет трудодни добре ще ми дойдат.

Генко се покачи на купола. Когато започна да дърпа кръста, …. хората не разбраха какво точно се случи, но Генко полетя надолу към земята.

Така силно се удари, че всички очакваха да е умрял, но бе останал жив. Нарани си гръбнака и до края на живота си не можеше да движи краката си.

– Някой от купола ме бутна, – казваше Генко на хората след това.

– Кой ще те бутне, – казваха му хората, – освен теб горе нямаше никой.

Хората смятаха, че ангел го е бутнал, но си мълчаха.

Дълго лежа Генко, плака и моли прошка от Бога. Когато отвориха отново църквата, той много се зарадва и молеше хората да го носят на всяко богослужение.

Един ден Генко каза на съселяните си:

– Добри хора, Господ ми прости греховете и аз повече няма да боледувам.

Същата вечер спряха болките му и той умря.