Днес беше кошмарен ден. Всичко вървеше наопаки. За беда шефът на фирмата Генади Славов бе загубил някъде настроението си. Очите му хвърляха огнени искри. А ако някой го погледнеше щеше да го изпепели.

Денис Живаров бе един от най-компетентните сътрудници във фирмата. За нещастие точно в този ден той срещна в коридора Славов.
Генади изсумтя и изкрещя в лицето на Живаров:

– Това отчети ли са? Не можело….. Трябваше да натиснеш Силов по-яко, тази сделка ми бе необходима….

Денис мълчеше. Той разбираше, че каквото и да каже на шефа си, той нямаше да го чуе.

В Славов клокочеше вулкан, който всеки момент можеше да изхвърли огнен гняв и да помете всичко наоколо.

– Некадърник, – Славов доближи лицето си до това на Живаров. – От днес не те искам тук, премести се в стаята на онези дребосъци, които изпращам насам натам за дребни поръчки.

Денис разбра. Той не се нуждаеше от повече обяснения.

„Преместват ме от по-висок пост на служба, която няма да ми даде възможност да развия творческия си потенциал“ – въздъхна тежко Живаров.

Денис не изрази възмущението си гласно, нито се възпротиви на Славов, а се премести в стаята на долния етаж.

Минаха две седмици.

Славов едва не се сблъска с Живаров на входа на фирмата.

– Е, как намираш новата си длъжност? – попита Славов.

– Не почтеното и високо място правят човека благороден, – каза съвсем спокойно Живаров. – Достойният и почтен мъж трябва да превърне работата си в уважавана и заинтригуваща. Във всяка дейност трябва да се търси живеца и сърцевината, за да са превърне тя във важна и изпълнена със смисъл.

– Прав си, Живаров, – наведе глава Славов, – сгреших в яда си и те преместих на по-нисък пост. През тези две седмици много ми липсваше твоят съвет и твоето рамо, което ме подкрепяше винаги. Върни се на старата си служба.

Живаров се усмихна и двамата сърдечно си стиснаха ръцете.

Герой може да бъде съседа ти, продавача в магазина, твоят учител или просто един от многобройните шофьори на боклук.

Алекс бе обикновен млад човек, които извозва боклука в тяхното селище. Всяка сутрин той се отправяше по познатия маршрут, за да изпразни кофите с боклук. Нищо необичайно, просто рутинна работа.

Една сутрин, когато изпразваше поредния контейнер за боклук, Алекс чу писъци.

Огледа се. Отчаяните викове идваха иззад решетката на първия етаж на блока в ляво.

Не се двоуми много и хукна натам.

През стъклото видя, че цялата стая бе обхваната в пламъци. Изтича до вратата, но тя бе блокирала и не можеше нито да се влезе, нито да се излезе.

През отворения прозорец се изнизваше гъст дим навън. Явно положението ставаше опасно.

От вътре пищяха деца:

– Пожар! Помощ!

– Не можем да махнем решетката от прозореца. Помогнете!

Алекс веднага се притече на помощ. Той се опита да строши решетката с лост, но не успя.

Завърза я с въже за камиона и го подкара. Решетката подаде и падна с трясък на земята.

Алекс се насочи към дима. Помогна на една жена и децата, които още пищяха, да се измъкнат през прозореца.

Така Алекс, обикновен младеж, шофьор на боклук, стана герой. Той спаси едно семейство от лапите на огъня.

Наближаваше обяд. Ангел не би разбрал това, ако не бе чул поканата на баба си:

– Ангеле, хайде на обяд!

Когато влезе в стаята я завари, че охка и се тюхка:

– Червеите да ме изядат! Пусто да остане! До къде я докарах….

Ангел я изгледа изпитателно.

„Пак са я прихванали нейните“, – помисли си той.

– Започвам да забравям, – оплака се баба му. – Това е сигурен белег, че вече остарявам.

„Да, да, – засмя се Ангел на себе си, – снощи се кълнеше, че била още млада и че нейните връстници са се сбабичасали. Само тя ходела така изправена, че мъжете извръщали глава след нея, око да оплакнат“.

Баба му продължаваше да се окайва, за наближаването на неизбежната старостта.

„Едва ли се обръщат след нея и цъкат с език, – продължи разсъжденията си Ангел. – Просто тези мъже не могат да повярват, че заради тях е слязла от метлата….“

Веднъж, когато очакваха баба му да дойде на гости, майка му се пошегува:

– Ангеле, я погледни долу, дали баба ти е паркирала пред входа метлата.

Ангел като добро дете се надвеси на прозореца и погледна долу, а майка му се засмя:

– Сине, много си доверчив. Така всеки може да те излъже.

От тогава Ангел взе малко от малко да разбира от майтап.

Веднъж и той се пошегува с майка си, когато тя го прати пак да надникне, дали баба му идва:

– Мамо, паркирала е метлата, но един полицай я взе за неправилно паркиране…..

Докато Ангел казваше това, баба му влезе в апартамента им и попита учудено:

– За кого става въпрос?

Майка му, за да заглади положението, бързо отговори:

– Така се шегуваме за една баба от седмия етаж.

– Снахо, недей да учиш детето така, – старицата смъмри младата жена, – Някой ден и за мен ще започне така да говори.

Горката тя, ако знаеше само какво се мъдри в главата на тези двамата шегаджии!

Ана и Андрей живееха вече 25 години заедно. Децата им бяха пораснали и се бяха пръснали по големите градове. Той бе учител по френски език в гимназията, а тя медицинска сестра и работеше в болницата.

Настанаха трудни времена и парите почнаха да не им достигат.
По-рано ходеха на театър, опера и балет. Посещаваха концертите на своите любими певци, но сега не ходеха никъде.

През последната година Ана забеляза, че мъжът ѝ започна да закъснява често след работа. Първоначално се тревожеше, дали не му се е случило нещо лошо и му звънеше, но после започнаха да я тормозят съмнения:

– Той няма проблеми със здравето. Дали не ми изневерява? Та той е на 52 години, кой знае какво се върти в главата му.

И Ана реши да проследи мъжа си. Излезе малко по-рано от работата и нае едно такси.

Тя видя как Андрей седна в колата си и потегли. Спря пред супермаркета.

„Сигурно е решил да купи продукти за в къщи, – помисли си Ана. – Вярно е, че го прави много рядко, но и такова се е случвало“.

След час Андрей излезе от супермаркета с два огромни пакета. Качи се в колата, но потегли в съвсем друго направление, а Ана с таксито след него.

Андрей спря пред стар панелен блок. Извади двата големи пакета и се насочи към един от входовете му. Там го срещна младо момиче на около 25 години. И двамата влязоха във входа.
Сърцето на Ана замря.

„Толкова години сме живели заедно, а сега и това“, – въздъхна тежко Ана.

И тя се насочи към дома си.

След около час и половина се прибра и мъжът ѝ. Ана нищо не му каза. Легна и заспа.

На следващия ден реши да разбере, коя е нейната съперница. Отиде до познатият ѝ блок. Застана на входа. Сградата не беше много висока, само четири етажа. И тя започна да звъни подред на всички звънци, очаквайки да се покаже онова младо момиче.

– Само да я видя, очите ще ѝ издера, – закани се Ана.

Хората, които се показваха бяха все възрастни. Само на едно от позвъняванията никой не откликна.

– Вероятно това е апартамента на оная пикла, – каза си Ана.

Когато мъжът ѝ се прибра, тя го притисна до стената:

– Андро, защо ми изневеряваш? Дадох ти най-хубавите си години, а ти с тази 25 годишната от ул.“Иван Вазов“ 45, какво правиш? Подлец такъв?

– Любима моя, не е това, което си мислиш. Това е моята работа.

– Работа, да се усукваш около млади момичета, – иронизира го Ана.

– Виж, – каза спокойно Андрей, – аз работя допълнителна работа към социалните. Нося продукти на пенсионерите по домовете в определени дни. За това ми плащат пари. Бях намислил да спестя малко, за да можем това лято да отидем на почивка.

Ана скочи възмутена:

– А онова момиче? И то ли е пенсионерка?

– Виктория е момичето, което се грижи за баба Катя, която е обездвижена.

„За това на този апартамент никой не ми отвори вратата, – прехапа устни Ана. – Вероятно тази девойка е вършела нещо, което е попречело да ми отвори. Боже, каква глупачка съм“.

Тя прегърна мъжа си и разбра, че по-предан човек от него едва ли ще срещне някога в живота си.

Във входа живееше странен мъж. Той бе около педесет годишен. Винаги беше облечен с костюм и носеше тъмни очила.

Веднъж децата от входа се бяха събрали в градинката пред блока и коментираха този странен тип.

– Знаете ли, – каза веднъж Гошо, – той живее съвсем сам.

– Жена няма ли? – попита любопитната Лили.

– Нито жена, нито деца, – каза съвсем сериозно Гошо.

– Същински Фантомас, – усмихна се Жоро.

– Я да го проверим този, – каза решително Сашо, – май не му е чиста много работата.

– Никой не живее така, -съгласи се Пламен, – не съм го виждал да приказва с някого.

– Сигурно нещо крие, – загадъчно каза Мимето, – да сте виждали очите му, все тези тъмни очила носи и изобщо не се усмихва.

– Елате, – повика ги с ръка Стилян.

Той беше едро дете за годините си, малко ъгловато и обикновено предвождаше малката детска банда, когато трябва да се правят пакости.

Децата мълчаливо го последваха. Стилян влезе във входа, застана пред вратата на загадъчния мъж. Леко се надигна на пръсти, натисна звънеца и се скри. Децата като по команда го последваха.

Когато мъжът с тъмните очила се появи на вратата, там вече нямаше никой и той се прибра.

Стилян повтори още два пъти номера си, а след това децата излязоха на пейката отпред. Те се превиваха от смях. Всеки от тях си спомняше всяка отделна реакция на мъжа, когато отваряше вратата, а там нямаше никой.

Това не бе единствения номер, който му погодиха. Но всички от групата бяха доволни, че са накарали странния човек да прояви раздразнение.

Вечерта Лили се похвали на баба си:

– Да знаеш какви номера му правехме, на оня затвореният …. на втория етаж…

И момичето разказа за всички реакции на мъжа, който бяха дразнили целия следобед.

– Не е трябвало да закачете човека, – въздъхна баба ѝ. – Цял живот е бил разузнавач, а сега явно си почива.

Лили наостри уши:

– Разузнавач, – каза тя тихо на себе си. – Ето защо е толкова потаен.

Стана ѝ жал за човека. И тя реши да му подари най-ценното, което имаше, нейната котка.

Грабна пухкавото кълбо в ръцете си и бързо изтича на вторият етаж. Позвъни внимателно и зачака. Когато мъжът се показа, Лили протегна ръцете си, в които държеше любимата си котка и каза:

– Вземете я, за да не се чувствате самотен.