Не за първи път семейство Ганеви оставаха без пари. Дори хляб нямаше с какво да си купят. Жана отиде на работа без закуска. Тя бе подтисната и разтревожена. По пътя си мислеше, от кого да вземе малко пари на назаем.

Със същата тревога и мъка в къщи останаха съпруга ѝ и двамата ѝ сина. Тримата мъже мълчаливо обмисляха, какво да направят, за да се преборят с глада.

По-големият от синовете Светозар имаше на другия ден изпит. Той учеше задочно право, затова се опита да забрави глада и отиде в стаята да чете. Бащата Христо и по-малкия син Цанко останаха с наведени глави в хола. И двамата бяха посърнали.

По едно време Цанко стана и пусна телевизора. На екрана се преследваха коли, гърмежи и пукотевици,  на земята хора облени в кръв, поредният екшън.

– Това интересно ли ти е ? – попита Христо.

– Какво да правя? Стомахът ми къркори, ще полудея….., – запротестира Цанко.

– Поразкарай се из квартала, може и да се окаже някоя, макар и временна, работа, – бащата се опита да насочи сина си към по-полезна дейност.

– Скапан живот, – изруга Цанко. – Татко, идва ми да ……

– Ще преживеем и това някак си, имали сме и по-тежки случаи, – каза умиротворително Христо. – Ще отида в кухнята. От това, което е останало ще опитам да приготвя нещо.

Хладилникът беше празен. На масата имаше малко парче зеле, три домата, две чушки и пера от праз, В паничка бяха сложени четири сварени картофа.

Христо огледа това богатство и реши да направи от него салата. Всеки от продуктите надроби на ситно, поръси всичкото със сол и от празната бутилка олио изцеди две три капки. С две вилици обърка всичко. Гребна малко отгоре и опита, стори му се вкусно.

Зарадва се и повика синовете си:

– Хайде, идвайте да ядем!

Всеки от тримата въоръжен с вилица, седна на масата. Гребяха бързо и мълниеносно ометоха „нещото“ в голямата купа.

Христо погледна към Светозар, знаеше, че големият му син все намира кусури на всичко и го попита:

– Е, Светльо, признаваш ли ме за готвач?

– Буламача ти не беше лош, – засмя се Светозар.

– Браво, татко, – похвали го Цанко, – беше чудесно. Много бе вкусно.

Изведнъж и тримата избухнаха в смях…..

Американски експерти показали уязвимостта на съвременните автомобили от хакерски атаки през Интернет.

До колко съвременните автомобили са уязвими пред хакерска атака? Оказва се, че доста. Толкова много, че квалифициран специалист може дистанционно да се свърже с колата и да унищожи основната система.

В необичайното изследване участвали двама бивши хакери Чарли Милър и Крис Валейсек, а също и редакторът на списание Wired Magazine Анди Грийнбърг. Журналистът поел кормилото на Jeep Cherokee, най-новия модел, а Милър и Валейсек се опитвали по всякакъв начин да му пречат.

Първоначално намесата на хакерите била незначителна. Например, те успели да изключат климатичната система на колата и да изкарат на екрана на мултимедийната система произволно изображение.

Но после те започнали да действат по-сериозно. Първо включили музика с пълна сила, след това активирали чистачките, а накрая изключили двигателя на автомобила.

Вторта част на експеримента се провела на паркинг. Милър и Валейсек дистанционно се свързали към волана на колата. Заключили вратите. Поиграли си с цифрите показващи скоростта на автомобила, а накрая деактивирали спирачките и колата влязла в канавката.

Уязвимостта на автомобила от хакерски атаки е свързан със слабостите на мултимедийния комплекс Uconnect, достъпа до Интернет и голямото количество електроника.

Специалистите отбелязват, че подобни хакерски атаки могат да възникнат и при други коли.

В обектива за нощно виждане входящата през лещата светлина се преобразува в нюанси на черно и бяло.

След като същата попадне на фосфорен екран, придобива зеленикав отенък.

Зелената гама е избрана по две причини:

Първо, човешкото око най- добре възприема  вълна с такава дължина.

Второ, тя по-малко от другите вълни изморява очите, при по-продължително въздействие.

По същата причина, по-рано са били зелени и ранните монохромни монитори.

Румен мина с бързи крачки между симетричните купове от компютърна памет и някъде в средата мярна тази, която му трябваше. Носеше сини дънки и памучна зелена риза.

Високата му фигура се открояваше между три компютърни екрана с формата и големината на огледала. Обстановката приличаше на пробна в универсален магазин.

Румен бе истински гений. От дванадесетгодишен  проектираше и разработваше компютри.

В желанието си да намери най-ефективен интерфейс, бе преправял тази системата безброй пъти. Използваше множество клавиатури, гласово активиране, виртуална реалност и говорящи холограми.

Всичко край него се променяше. Само Румен оставаше единствената константа на постоянно променящото се уравнение.

Радко почука на вратата, но Румен не го чу, затова бутна вратата и влезе.

В това време Румен се стрелкаше покрай стъклените екрани, на които просветваха данни. Той жестикулираше, докосваше и преместваше неща от един екран на друг.

Някакво странно приспособление за глава покриваше едното ухо на Румен и прибавяше  към дясното му око допълнителен миниатюрен екран, дълъг, колкото човешки пръст.

– Някой ден ще вляза тук и ще те намеря вграден в хардуера, – засмя се Радко.

Тъй като Румен не бе забелязал влизането на приятеля си, се стресна от гласа му.

– Можеше поне да почукаш, – недоволно реагира Румен.

– Как може при всичката тази неразбория от технологии, да не си сложиш звънец? – скастри го на шега Радко. – По-добре си вземи куче.

Лицето на Румен се сгърчи от негодувание.

– Имам си куче, но го оставих в къщи, защото пикае навсякъде и ми изгриза сумати кабели.

Изведнъж двамата приятели избухнаха в смях, който освободи напрежението създало се между двамата. След това Румен се ти, защо бе дошъл Радко.

В града им гостуваше специална научна изследователска експозиция и двамата беха взели решение, имено днес да я посетят, но както винаги Румен бе забравил.

Той забравяше дори и да яде, като застане между компютрите. Та какво да кажем за другите неща, просто нямам думи…..