В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.

Христов беше член на финансовия местен елит. Бизнесът му беше успешен. Занимаваше се с търговията на недвижими имоти. Имаше участие и в туристическата индустрия.

Но него го познаваха и бедните. Веднъж един побелял старец, живеещ в квартала каза:

– Ако не е господин Погребение…., – и махна с ръка.

Така го знаеха те.

Христов развиваше необичайна дейност. За своя сметка организираше погребения на бедните. Поддържаше връзки със всички морги, болници и погребални агенции.

Днес умря Васето. Той нямаше близки и роднини. Беше дошъл в болницата късно една вечер. Откриха му рак. Не можеха да му помогнат, метастази бяха плъзнали по цялото му тяло. Когато почина, в моргата Симо каза:

– Обадете се на господин Христов! Дори този човек да няма събрани пари за погребението си , той ще се погижи за него.

– Какви времена бяха едно време, – въздъхна Стефан, той от скоро беше постъпил като санитар в болницата. – Бедните ги погребваха в общи гробове, понякога и по десетина наведнъж. Нахвърлят ги така в една изкопана дупка без ковчези.

Колегата му Симо се засмя:

– Господин Христов сложи край на тази практика.

Току що влезлия анатом Славов се обади веднага:

– Той покрива не само разходите по погребението, но организира и скромни погребални церемонии. Разказват, че плащал по малко и на „оплаквачките“.

– Благодарение на господин Погребение, – каза Радой, главният хирург на болницата, – всеки може да бъде спокоен, от околността, че няма да бъде заровен като куче и винаги ще има кой да го изпрати подобаващо от този свят.

– Брей какъв човек, – затюхка се Стефан, – а пари от къде взема?

– От своите пари взема, – каза Симо, – никой не му помага. Добър човек е. По този начин е решил да помага на хората….

Само преди седмица си вади зъб. Неприятно, но не толкова болезнено. Дупката точно отпред на зъбите е неприятна гледка, особено, когато се опиташ да се усмихнеш. Не беше проблем, но мислите ѝ нахвърляха различни варианти за решаване на проблема.
Изведнъж телефонът извъня. Вдигна слушалката а в главата и мълниеностно профуча: „Кой може да ме търси по това време?“
Стрелките безжалостно отмерваха всяка „пропиляна“ минута и се устремяваха към горния край на циферблата на часовника.
– Диди, какво правех вчера в устата ти, – прозвуча приглушено женски глас.
Така наречената „Диди“ позна веднага гласа. Това беше нейната приятелка Мира, която редовно се грижеше за зъбите ѝ.
Това, което чу от слушалката ѝ се стори малко странно. Чудеше се дали да се засмее или да приеме по-сериозно нещата. Явно имаше някакъв проблем отсреща.
– Извинявай, че те притеснявам толкова късно, но просто забравих…..
Тя редовно записваше на едно листче, какви зъби е лекувала на пациентите, дата и така нататък…., но се беше случило нещо необикновенно.
– …. Как да ти обясня, – продължи отчаяно Мира по телефона, – записала съм датата и името ти, но другото е толкова нечетливо, а нямам спомен. Какво ти правех? Пломба, кариес ли имаше?
– Зъб ми вади, – спокойно обясни Диди.
– Добре, но кой зъб беше?
– Преден, – Диди се опитваше да помогне на приятелкта си.
– От ляво ли беше или дясно? – продължаваще да пита Мира, авно нищо не можеше да си спомни.
– Успокой се, ляво беше.
– Чувствам се като глупачка. Сякаш някой нарочно е изстрил всичко от паметта ми.
Диди съчувстваше на Мира и самата тя често забравяше, но бяха дреболии, а това беше свързано със нещо по-сериозно.
„Какви времена настанаха, – мислеше си Диди след като приключи разговора. – Та тя не е единствената, която се оплаква, че забравя. Та ние сме още млади ….. Накъде е тръгнал света? Какво ще стане утре с нас?…“

В Япония е изобретена паста запълваща дупките в зъба.
Революционно изобретение в областта на личната хигиена е направил ученият Казуе Ямгаши. С направената от него паста за зъби може бързо и безболезнено да се запълнят дупките и пукнатините в зъбите и да се възстанови зъбният емайл без помощта на стоматолог.
Неговият състав е подобен на този на зъбния емайл и може да се прилага директно на зъба. Материал е получен от експерименти с хидроксил апатит, основният компонент на зъбите.
Първоначално съдържащата се във веществото киселина малко се разтваря на повърхността на нарушения емайл. След три минути пастата из кристализира и изкуственият материал здраво се закрепва в структурата на естествения емайл.
Освен това нововъведението е добро антибактериално средство.
Тестовете направени от японските стоматолози показват, че излекуваният с помощта на изобретението зъб, по нищо не се отличава от здравия. Разликата не се вижда даже под микроскоп.

Той беше главен инспектор в данъчхата служба, в отдела патентни данъци. Човекът срещу него строго му заяви:

– Всични данъчни декларации са обработени стриктно. Няма нищо съмнително.

Е все пак той беше шеф на фирмата., но дали можеше да му се вярва. Инспекторът не беше много впечатлен от изказването.

– Още по-добре за вас. Значи няма да работим повече от необходимото време.

Това беше музика за бизнесмена и той гордо изпъчи гърди.

– Чуйте, инспектори, не ми е съвсем ясно защо всъшност сте тук. Плащам толкова високи данъци, не разбирам защо държавата иска още пари.

– Очевидно не плащате достатъчно. Държавата търси пари, за да запуши дупка от сто милиарда лева.

– Какво говорите? Сто милиарда лева? На грешен адрес сте попаднали. Тук няма да намерите толкова пари.

– Естествено, че не, – усмихна се успокоително инспекторът. – Това беше само малка шега.