Ралица и Валери бяха млада двойка. Още преди да се оженят, те говореха възторжено, как ще се грижат за децата си, къде ще ги водят, с какво ще ги запознават….

Но времето минаваше, а очакваната рожба не идваше. Двамата решиха да отидат на лекар.

Той не ги зарадва. Думите му бяха много тежки за Ралица и Валери:

– Вие не можете да имате деца.

Примириха се и се прибраха. Единствено им остана надеждата, че Бог ще се погрижи и за това, както досега в живота им.

Изминаха десет години. Ралица забременя. Бременността ѝ премина леко.

Когато дойде време за раждане Валери придружи съпругата си до болницата. Вълнението им бе голямо.

Часовете в чакане се превърнаха в неочаквана безкрайност. Ралица нямаше достатъчно разкритие, за да започне самото раждане.

Лекарят се притесни и предложи:

– Ще направя кесарево сечение.

Ралица се разплака.

Лекарят се опита да я успокои:

– Аз ще направя всичко, което е по моите сили, но ще се молим, защото само Бог може да направи повече, отколкото очакваме.

Ралица, Валери и докторът се помолиха и след десет минути се роди здраво момченце.

Хубаво е, когато медик признава зависимостта си от Божията сила, защото честно казано всички се нуждаем от нея.

Димитър бе стриктен във всичко. Той искаше винаги да знае дали постъпва правилно или не. За това се допитваше до Иларион свещеника на местната църква.

От известно време Димитър искаше да се премести на друга работа. Дълго умува. Накрая отиде при шефа си и му съобщи:

– Искам да се преместя в съвсем друг бранш. Искам да ме освободите от сегашната ми работа.

– Митко, – шефа му обикновено така се обръщаше към него, – не бих искал да те пусна. Ти си старателен и аз съм доволен от работата ти. Помисли добре върху решението си. Тук си свикнал, а там трябва да се приспособяваш към нови условия. Моля те остани.

Тези думи смутиха Димитър и той обеща:

– Ще помисля още малко по въпроса.

Излизайки от кабинета на шефа си Димитър бе раздвоен.

Желанието му бе едно единствено, искаше да постъпи по правилния начин.

На връщане от работа той се отби в църквата при Иларион.

Свещеникът забеляза Димитър и го посрещна съчувствено:

– Изглеждаш ми угрижен. Неприятности ли имаш?

Димитър без предисловие започна да обяснява:

– Искам да напусна сегашната си работа. Желая да работя в съвсем нова сфера, а шефа ми не иска да ме пусне. Грешно ли е да напусна, ако съм помолен да остана?

– Това няма нищо общо с християнството и греха, – каза Иларион. – Ти сам трябва да решиш как ще живееш по-нататък. В случая твой е изборът, каква работа трябва да работиш.

Димитър въздъхна с облекчение, а свещеникът продължи:

– Това е твоя живот и ти сам избираш как да го живееш, а шефа ти мисли само за бизнеса си.

Това успокои Димитър и със сигурност, той щеше да поеме новото поприще.

Но в случая питам: Това добро ли ще бъде за него или обратно, ще съжалява за избора си?

Камен бе млад мъж, почти на осемнадесет години. Той с нетърпение очакваше да постъпи в колежа, който сам си бе избрал. Бе получил и академична стипендия за него.

Той участваше активно в гимназията и сега очакваше с готовност да служи в новата обстановка.

Намери си работа на непълен работен ден. Там се справяше чудесно от самото начало. Беше си поставил ясни цели и всичко вървеше по график.

И изведнъж всичко се срути. Глобалната криза в здравеопазването промени всичко.

От колежа информираха Камен:

– Вероятно първият ви семестър ще бъде онлайн.

Много бизнеси бяха закрити, а с тях и възможността да се работи дори почасово.

Приятелят му Михаил, който бе боксьор се засмя и му цитира думи на известен мъж от бокса:

– Да, всеки има план, докато не получи удар в устата.

Камен не се отчая. Той се довери на Бога.

– Щом Той определил нашите планове, ще ги изпълни според волята Си, – каза си Камен.

Ситуацията съвсем не бе лека. Но младежът се включи с отворено сърце към Божите напътствия. Той се противопостави на мисълта сам да си състави нов курс на действие.

Мечтите, които не се сбъдват, могат да бъдат разочароващи, но тъй като не знаем какво ни чака в бъдеще, не можем да се конкурираме с всезнаещия Бог.

Когато се подчиняваме на Господа, можем да бъдем сигурни, че Той с любов ще ръководи стъпките ни нищо, че не виждаме пътя напред.

Николов събра учениците си под сянката на стария дъб в двора и им прочете текст, който ги докосна и силно развълнува.

– Кой е написал това? – попита Васил.

– Има ли значение? – вдигна веждите си нагоре учителя.

– Но това са толкова вдъхновяващи слова, – възкликна Иван.

– Обикновено отдаваме слава не на Този, Който истински заслужава. Забелязваме оръдието, но не и този, Който го използва.

– Нищо не разбирам, – призна си Запрян. – Какво искаш да ни кажеш, учителю?

– Ако ви бях казал, че това е написано от някой известен мъдър мъж, щяхте всеки ден да носите цветя пред образа му и да му се покланяте. Ако бях назовал името на патриарха, щяхте да изпитвате голямо благоговение пред думите му.

– Но какво лошо има в това? – попита Тома.

Учителят продължи без да отговори:

– Ако бях ви казал, че това е написано от готвача, щяхте да се засмеете. Дори нямаше да го приемете сериозно.

Учениците се смълчаха. Те все още не разбираха, какво искаше да им каже учителят.

– Всяко слово, което докосва човешките души и ги насочва в правилната посока, е било вдъхновено от Твореца, а ние отдаваме слава на човека.

Учениците се размърдаха, но запазиха мълчание.

– Днес празнуваме делото на братята Кирил и Методий, но не осъзнаваме защо, по каква причина са го извършили?

Учителят се изправи и продължи:

– Те трябва да служат за пример, че са се подчинили на Божията воля, да донесат светлината и истината на родния език на народ, който не е знаел еврейски, латински и гръцки…….

Светлината проникваше през разлюлените от вятъра клони, а учениците осъзнаваха истина, която щеше да въздейства в живота им по-нататък.

Катя и Павел дойдоха преди уреченото време. Те стояха пред кабинета на директора и очакваха да ги повикат.

В точния час вратата се отвори и двамата ясно чуха:

– Заповядайте.

Катя бързо се шмугна и се настани на един стол в ъгъла на стаята.

Павел влезе в просторния кабинет и се почувства неуверен. Той започна нервно да потупва с крак по килима.

– Исках да се срещнем, – каза директорът. – Харесах заявленията ви и поисках да се запозная с вас.

– Благодаря, – смънка Павел, но след такова насърчаващо посрещане той се почувства по-уверен.

Катя бе навела глава, кръстосала бе крака под стола и мълчеше.

– Защо поискахте да станете мои помощници? – попита директорът.

– Да бъдеш заместник директор изглежда доста забавно, – провлече думите си Павел.

– И в какво виждаш забавното? – директорът изгледа изненадано момчето.

Павел се смая. В момента главата му бе празна, а му се искаше да даде добър отговор.

Той огледа кабинета на директорът и очите му се спряха на плакат със сърфист. На него с големи букви бе изписано: „Бъди позитивен“.

Павел се усмихна:

– Предполагам, че е забавно да дойдем тук рано сутрин и да помогнем със съобщенията.

Той доби увереност и продължи.

– Би било приятно да се срещнем с други деца и да се опознаем.

Павел сияеше, той бе въодушевен.

Гледаше сърфиста и му казваше в мислите си:

„Повечето неща в това училище са забавни. Мисля, че и тази работа ще бъде не по-малко такава“.

– Харесва ми позитивното ти отношение, – усмихна се директорът. – Поздравление. Наети сте.

Двамата благодариха и излязоха съвсем объркани.

– Позитивното ти поведение ни помогна, – отбеляза Катя.

– Радостта и увереността са заразни, – топла усмивка се разля по лицето на Павел.

– Да, те карат хората да се чувстват по-добре, – намигна весело Катя.

И двамата затичаха през празния коридор. Освободеният смях кънтеше в пространството.