Пролет е. След работа Вера мина през градския парк. Раззеленилите се дървета и цъфналите цвета я покориха. Тя пое  дълбоко въздух, вдишвайки аромата на събудилия се растителен свят.

Вечерта Вера си спомни за минутите прекарани в парка и си представи букет лалета. Спомни си времето, когато Марин на всяка среща ѝ носеше цветя и смутено ѝ подаваше внимателно увития букет.

– Пролет е. Птичките пеят. Днес видях такива красиви лалета, – Вера недвусмислено намекна на мъжа си за желанието си.

На следващата вечер Марин си дойде, но не носеше никакъв букет.

„Е, добре, – помисли си Вера, – ще опитам втори път. Може да е от недосетливите“.

– Пролет, птичка, а на мен толкова много ми харесват лалетата.

На следващата вечер отново нямаше цветя и Вера премина в настъпление:

– Ти подиграваш ли ми се? Два дена вече ти правя намеци, че искам лалета!

Марин се смути и се почувства виновен:

– Извинявай, обещавам да поправя този пропуск.

„Не всичко е безвъзвратно изгубено, – каза си Вера. – Сега нещата ще се оправят“.

На следващата вечер Вера сияеща и усмихната отвори вратата, на върналия се от работа Марин. Когато я видя той пребледня, а гласът му захриптя, като на ранен звяр:

– Ааааааааа, не …. забравих лалетата!

Вера се почувства неловко.

„Какъв ужас бе изписан в очите му, – с болка си помисли Вера. – Нима само с вида си можах да предизвикам такава реакция у най-близкия си човек?“

– Няма значение, – махна с ръка Вера и влезе навътре в стаята.

Не получаваме, защото не изказваме направо желанията си. А колко обиди носим в себе си поради недоизказани думи и мисли!

Нека се научим да наричаме нещата с истинските им имена. Тогава всичко би изглеждало по-лесно и елементарно. Нима е толкова трудно да го направим?

Времето се постопли и в салона на читалището отново се появиха желаещи да дават концерти.
Това беше като полъх на освежаване в сезон, който всички очакваха с нетърпение. Не само поради затоплянето, но и заради промените, както ставаха, както в природата, така и в хората.

Игор Симеонов успя да извоюва поредната си победа. След дълги преговори, той обеща на хората работещи в читалището:

– Ще чуете прекрасна музика, предимно от класиците. Вярвам, че ще останете доволни.

– На сцената имаме добре акордирано пиано …. – започна да обяснява Николов.

Той бе човекът, който се грижеше за добрата организация на подобни мероприятия, но внезапно бе прекъснат от скочилия Симеонов:

– Пиано? – засмя се саркастично Игор. – Вижте какво, колкото и добре да сте акордирали пианото си, то няма да ми върши работа.

– А на какво ще свирите? – погледна го с недоумение Николов.

– Аз имам прекрасен роял, – уточни Симеонов. – Той има такъв прекрасен глас, че когато човек седне да свири на него, музиката се лее като вълшебна приказка от звуци.

– И вие ще го докарате тук? – попита изумен Николов.

– Той не е толкова далече, – засмя се Симеонов. – Предната седмица свирих в друг град, който се намира само на 25 километра от вашия. Роялът винаги ме следва, където и да отида.

И наистина „висококачественият“ музикален инструмент пристигна, но трябваха носачи, които да го пренесат на сцената. За съжаление нямаше такива хора на разположение.

От там мина младеж в работни дрехи, целите изпръскани с вар и Симеонов се обърна към него:

– Извинете, бихте ли ми помогнали. Довечеря ще свиря във вашия град. Докараха ми рояла, но няма кой да го пренесе на сцената.

Младежът бе як и мускулест, за него това не бе проблем.

– Добре, бих ви помогнал, но съм сам. Ако вие дадете едно рамо…, – каза нерешително младежът, – ще успеем двамата.

На Симеонов му хареса идеята. Винаги минаваше за слабак. Често му се присмиваха за несъразмерната му фигура, А сега се намери човек, които не се притесняваше от вида му и го помоли за помощ.

„Защо пък не, – каза си Игор“.

Двамата хванаха рояла, внесоха го в салона и го качиха на сцената. Симеонов седна на първия ред, да отдъхне. Младежът също седна, но пред рояла. Ръцете му погалиха клавишите и под тях се разнесе музика и то не каква да е. Той свиреше кантата на Бах.

Чули музиката любопитни глави се показаха на вратата, а после нахлуха в салона и приседнаха на близките редове.

Изпълнението бе съвършено. Учудени лица устремиха поглед към якия младеж, който унесено продължаваше да свири.

Когато свърши, от салона се чуха ръкопляскания.

– Дори и аз не съм свирил така на този роял, – каза Игор. – Бях усетил прекрасният му звук, но  …. който и да сте младежо …. след вас не бих могъл да свиря….

Николов бързо влезе в салона и понеже беше чул само последните думи на Симеонов изкрещя на младежа:

– Какво си въобразяваш, че правиш там? Да не си повредил музикалния инструмент на нашия гост. Отивай си на строежа, тук не ти е мястото.

Младежът стана, слезе от сцената и спокойно се отправи към вратата.

– Какво говорите? – притеснено започна Игор. – Той е истински талант. Какъв строеж? Дори аз не бих могъл да свиря така….

Всички погледи се устремиха към вратата, но младежът бързо бе напуснал сградата …

Има различни празници. Днес празнуваме влизането на Исус в Ерусалим, който е един от най-трагичните празници в църковната история.

В този празник всичко изглежда тържествено: Христос влиза в Светия град, срещат Го ликуващи тълпи от хора, които са готови да направят от Него свой политически водач. Очакват  от Исус победа над враговете, …

Има ли нещо трагично и тъжно във всичко това?

Уви, да! Защото всичкото това тържество с радостни възгласи и ликувания, цялата надежда на стоящите там хора е изградена на недоразумение и неразбиране.

Тази тълпа, която имаше своите си очакване крещеше: „Осанна на Давидовия син, цар на Израел“, а след няколко дена щеше враждебно и с ненавист да вика: „Разпни Го!“

Какво се случи?

Народът очакваше, че Той е очаквания Месия и при влизането Му в Ерусалим, Той да вземе властта. Ще ги освободи от враговете, ще свърши окупацията. Противниците ще бъдат победени и ще бъде отмъстено на всеки един от мъчителите им.

Вместо това, Христос влезе в Светия град, възкачвайки се към Своята смърт. Народните водачи, които се надяваха на Него, обърнаха народа срещу Него. Той ги бе разочаровал. И у тях се затвърди мисълта: „Той не е очаквания Месия. Не е този, на който се надявахме, …“

А Христос отиваше към своята смърт. Той бе останал сам. През следващите дни много хора минаха покрай Него и не Го познаха.

Спасителят им каза:
– Вашият дом остава пуст, празен остава и храма ви. Душата ви е празна, надеждите ви се изгубиха, всичко се превърна в пустиня ….

Само едно нещо, може да превърне човешката пустиня в цъфтяща градина, да даде живот на нещо, което вече е станало пепел, да направи човешкото общество пълноценно и това е присъствието на Живия Бог.

Пред Бога няма нищо по-голямо и значително от любовта. Малките незабележими думи са така скъпи, а големите събития са толкова нищожни в светлината на всепобеждаващата любов.

В нас действат две сили, подобни на Марта и Мария, тази на съзерцанието и творчеството, но и двете се оплакват на Господа, че брат им Лазар е умрял:

– Ако Ти беше тук, той нямаше да умре!

Господ е винаги наблизо. Той е край нас, когато душата ни умира и чуваме Неговите думи:

– Вярваш ли, че твоята душа ще възкръсне?

– Да, Господи, – казваме и ние като Марта, – в последния ден ….

Но Марта го каза с надежда:

– Вярвам, Господи, че ще възкръсне в последния ден.

А ние? Думите ни звучат тъжно и печално:

– Да в последния ден ще възкръсне …., когато е свършил триумфа на живота, когато е късно да се направи нещо на земята, да се живее с вяра и да ликуваме с усилваща и укрепваща любов …

Господ ни говори в нашата безнадежност и ни дава съвършена възможност:

– Аз съм възкресението и живота, който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее. И никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века.

Във всеки от нас живее мъртъв и победен човек, обкръжен от плач и безнадежност, но чуваме благия глас на Спасителя:

– Не бойте се. Дори и да сте безнадежно мъртви, само едно Мое слово може да ви възкреси и привдигне! Станете и излезте от пещерата на смъртта, понеже Аз живея и вие ще живеете!

Има хора, които вечно търсят и искат да разберат същността на нещата. Такъв беше и Искрен. Той не приемаше нищо просто така, трябваше да се убеди, че това е абсолютно вярно.

Скоро Искрен се запозна с Захари. Двамата дълго беседваха върху вълнуващите ги въпроси.

Днес след работа отново се събраха и решиха да се поразходят в близкия парк. Искрен, както винаги нетърпелив, започна веднага:

– Днес цял ден ме вълнуват два въпроса?

Захари бе свикнал с въпросите и мъдруванията му, за това само се усмихна и зачака да чуе, до какво ново умозаключение е стигнал новият му приятел.

– Може ли да има морал извън религията? – попита съвсем сериозно Искрен. – И ако това е така, защо е нужна религията изобщо? Ти нали си християнин, трябва да разбираш по-добре тези неща от мен. Обясни ми.

– Напълно е възможно да има морален човек, които не е религиозен, – започна бавно Захари, за да може да обмисли добре думите си, – но целите и задачите на морала и по-специално на християнството са различни.

– Как така? – изненада се Искрен. – Винаги съм смятал, че християнството изгражда морала.

– Моралът отговаря за отношенията между хората в обществото, а християнството е израз на връзката между човека и Бога. Заповедите в Евангелието напълно могат да регулират и обществените взаимоотношение. Това се вижда от цялата история на християнската цивилизация.

– А аз си мислех, че християнството не само поставя нравствените норми, но това е и главната му цел, – каза Искрен.

– Нравствеността е следствие на това, че човешкия дух се е слял с Божия Дух. Християнинът не върши нищо на сила. Човек воден от Божия Дух, се променя и в живота му нравствените норми стават нещо естествено.

– Даде ми добър материал за размисъл, – каза замислено Искрен. – Това означава ли, че ако стана християнин ще върша само това, което е правилно?

– Да приемеш Исус Христос за свой Господ и Спасител е само началото. Всеки християнин израства постепенно, нищо не става с магическата пръчка.

– Е, сигурно ще се наложи да положа някакво усилия в случая, – неуверено каза Искрен.

– Но тогава ще има кой да ти помага в тази работа, само трябва да Му се довериш, защото Бог не би те оставил. Той ще те изгражда и ще ти помага да станеш подобен на Него.

Двамата се разделиха, като си обещаха пак да си поговорят по тази тема и всеки пое към дома си.