Семейство Ангелови празнуваха. Приятели поднасяха подаръци на младите.

Сашо бе последен. Той протегна ръка към двамата. В дланта му имаше малко пакетче.

Наоколо зашушукаха:

– Нещо дребно и малко.

– Нямаше ли пари за повече.

Сашо смутено повдигна глава и бавно каза:

– Някои от Божите чудеса също са малки, но не бива да се пренебрегват.

Тези думи заляха хората поканени на празника и те се смутиха.

Семейство Ангелови всяка годинат си напомняше:

– Бог действа дори в малките неща. Плащане на сметка. Осигурява храна. Лекуване на настинка.

Всичко това водеше до впечатляващ списък на Божието снабдяване.

Не презирайте малките неща.

Когато се уморим от малките чудеса в Божието дело и около нас, нека си спомним, че някои може да са „малки“, но чрез тях Той гради по-великите Си цели.

Крум крачеше в стаята си и разсъждаваше на глас:

– Перлата в короната на Сътворението беше самият човек. Той е създаден с определена цел.

Младежът спря за малко, почеса се по главата и отбеляза:

– Ако целта е изпълнена, животът е пълноценен, но отхвърлена и пренебрегната, тогава …. нищо няма да бъде, както трябва.

Крум се взря в тавана. Там, висеше обикновена крушка.

Това обнови разсъжденията му:

– Електрическа крушка е обикновен стъклен глобус. Ако е поставен на маса, той е безполезен, но ако се монтира в лампа и се включи в източник на захранване, той изпълнява предназначението си. Така се превръща в източник на светлина, който е полезен в ежедневния живот.

Внезапно Крум смръщи вежди:

– Аз съм като тази електрическа крушка, която лежи безполезно на масата …. за това …. трябва да се включа към източник на енергия. А къде е той?

Той разроши с длан косата си и си отговори сам:

– Разбира се, това е нашата връзка с Бога.

Нено и Страхил седяха на пейката в парка. От дума на дума стигнаха до днешния празник, който се ознаменува с възкресението на Лазар.

– Забележи, – наблегна Нено, – Исус стои на Лазаровия гроб. Той е тъжен, но същевременно е и разгневен.

– Разгневен? – повтори изненадан Страхил.

– Ти няма ли да се разгневиш, ако виждаш Божия образ, който трябва да отразява Божията слава, да гние в земята и от него да се носи непоносима миризма?

Страхил въздъхна дълбоко и започна отдалеко:

– Ние живеем в един опустошен свят, в който човек се страхува от смъртта…

– Тя е резултат от греха на падналото човечество. – прекъсна го Нено.

– На Лазаровия гроб виждаме как тази смърт властва, – отбеляза Страхил.

Преди Нено отново да го прекъсне, той повдигна дланта на лявата си ръка пред себе си и продължи:

– Властта ѝ се заключава в това, че жъне живот в разцвета му и огорчава тези, които са край него.

– Исус не е съгласен с тази трагедия, – поклати глава Нено. – Той изважда мъртвия от гроба, който вече четири дни лежи там.

– Интересното е, – усмихна се Страхил, – , че за Господа това, така не може и такива неща не се случват по този начин, няма значение

– И все пак възкресението на Лазар е временно решение на проблема, – каза Нако.

– Защо временно? – попита Страхил.

– Тялото получи нов живот, но продължава да остарява и един ден Лазар умира отново, – обясни Нено. – В случая смъртта има последната дума.

– Почакай, – плесна с ръце Страхил, – Това не е краят. Исус с възкресението си „погълне смъртта победоносно“. И сега всеки, който повярва в Него получава вечен живот.

Тони се усмихваше загадъчно. Той гледаше родителите си и сестра си, и се усмихваше.

– Какво пак си открил? – полюбопитствува сестра му.

Тя знаеше, че когато брат ѝ се усмихва така, е намерил нещо необикновено.

– Сподели с нас откровението си, – подкани го майка му.

– Кой е най-добрият композитор? – попита Тони, като повдигна веждите си нагоре.

– Има толкова много от тях и всеки може да твори в определен стил музика, – каза баща му.

– Не, не, – тръсна глава Тони, – аз питам за най-добрият.

– Всеки си има любими композитори, но за най-добрият …. трудно е да се определи, – уточни майката.

Тони продължаваше да се усмихва.

– Е, хайде! – извика сестра му. – Изплюй най-после камъчето.

– Най-добрият композитор са птиците, – възкликна Тони. – Тяхната музика е необикновена. Тя успокоява, привдига те и те понася във висините.

– Мечтател, – бащата разроши с длан косата на сина си.

– Когато порасна, ще се разхождам в гората и ще записвам великолепната им музика, – Тони отново се усмихна и гледаше към клоните на дърветата в градината унесено.

– Да, – съгласи се майката, – с тези си песни те прославят Своя Създател, за това са толкова хубави.

На дядо Петър годините му съвсем не бяха малко. Тази година през декември ще навърши 95 години, а все още бе жизнен и пъргав, не се даваше лесно на младите.

Всички му се учудваха. Хвалеха го, но за него това нямаше никакво значение.

Веднъж на шега го попитаха:

– Дядо Петре, на колко години се чувстваш?

Старецът завъртя глава, усмихна се, тупна с длан по коляното си и отговори:

– 25-30 годишен.

– Аааа …, възкликнаха младите наоколо.

– Е, ако бях казал, че съм на 8-10 години, – усмихна се дядо Петър, – тогава със сигурност в мен щеше да живее наранено дете. И това ще бъде следствие на многократни емоционални наранявания. Така че, въпреки че хронологично съм възрастен, все още говоря, мисля и разсъждавам по детски.

Хората го слушаха със зяпнали уста, а той продължи:

– За да върна живота си назад, трябва да се справя с тези детски рани и да порасна психически и емоционално.

Той пооправи калпака си и добави:

– Има едно детинско нещо, което много от нас правят …

– И какво е то? – попита най-нетърпеливият от слушателите.

– Опитаме да накараме друг човек да ни утвърди и да ни накара да се почувстваме стойностни. Ние даваме част от себе си всеки път, когато го правим.

– Алтернативата?! – извика високо Стойчо.

– Това е като възрастни да помним, че сме обичани и утвърдени от Творецът, този, който ни е създал. Затова, – размаха показалец дядо Петър, – позволете на детето да „порасне“ във вас.