Днес на Хари в нищо не му вървеше. Сякаш Самият Бог бе срещу него.

Ето седя цял час пред лекарския кабинет, докато дойде лекарят.

В него бушуваше всичко:

– Как може този да не съобразява с графика на другите хора. И това ми било лекар.

Изведнъж нещо затрептя като червена лампа в Хари. И посоката на мислите му се отклони в друга посока.

– Може би трябва по-добре да използвам това време, вместо да се ядосвам.

И Хари се почеса по главата.

– Например, какви въпроси да обсъдя с лекаря. Би било интересно да помисля за нещата, които ще правя през седмицата. А защо да не се помоля за Пешо, той ми се оплака, че е много депресиран. На децата ми скоро им предстои състезание, не е лошо да се помоля и за тях.

Лицето на Хари се разведри и в него настана мир.

Тази промяна в мислите, може да попречи да се появи в живота ви въпроса: Защо?

Просто приемете за някои неща, че нямат отговор и продължете напред.

Да, все още има болки за преодоляване, но разберете, Бог иска най-доброто за вас. Той се старае, да ви покаже, колко сте ценни.

Почнете да гледате на случващото се по друг начин и няма да загубите мира и радостта си.

Бе края на Втората световна война. Голяма част от страните бяха опустошени, а сградите им се бяха превърнали в руини.

Най-тежко бе положението на децата сираци, които се скитаха по улиците гладни.

Една студена сутрин войник вървеше по пътя. Зад ъгъла забеляза малко момче, което бе прилепнало нос към витрината на сладкарницата.

Вътре мъж месеше тесто за нова порция понички.

Гладното дете гледаше мълчаливо, наблюдавайки всяко негово движение.

Войникът приближи до момчето.

През витрината можеше да се види как се вадеха от фурната нажежените хапки. Момчето само преглъщаше, докато гледаше как майсторът ги поставя върху стъклен плот.

Войникът попита детето:

– Искаш ли поне една от тях?

Момчето подскочи уплашено и смотолеви:

– О, да….. Бих ….!

Войникът влезе в сладкарницата и поръча една дузина от апетитните хапки. След което бързо се върна при момчето. Той му се усмихна и каза:

– Вземи това е за теб – и подаде на момчето пакета с лакомствата.

Когато се обърна, готов да си тръгне, войникът усети, че някой го дърпа за палтото.

Той изви глава назад и чу как детето тихо попита:

– Господине, …… вие Бог ли сте?

– Де да бях …. – въздъхна дълбоко войникът, – щях да дам на всички като теб, които гладуват.

Дарявайте и ще видите как Бог отваря сърцата на другите за Себе Си.

Калин бе пазарувал и вървеше към дома си. Той бе подтиснат и притеснен.

– Не съм забелязал от кога са започнали да треперят, – Калин погледна ръцете си. – Може би това са първите признаци на Паркинсон.

Ръцете му продължаваха да треперят.

– Това е чудовищно, – възкликна той. – Как ли ще го понесе Марта? А децата? ….. Просто ще им бъда в тежест.

Изведнъж се чу бурен смях. Калин се обърна.

Мъж буташе кикотещо се момче в инвалидна количка. Непознатият се наведе над количката и прошепна нещо на детето. То още по силно започна да се смее.

– Това дете е много по-зле от мен, но двамата се смеят, – каза си Калин. – От къде черпят сили за такава радост?

Внезапно изненадваща мисъл се появи в главата на Калин:

„Те са избрали да се радват, независимо от това какви са обстоятелствата“.

Срещнахме още една Нова година. Нека през нея да изберем, да се радваме.

Димитрина се бе свила в един от ъглите на старата къща в техния двор и плачеше. Така я откри майка ѝ.

Тя погали дъщеря си по главата и каза:

– Защо се тревожиш толкова? Ти не можеш да я видиш, но се води битка за твоето сърце.

– Никой не го е еня за мен, – изхлипа Димитрина.

– Това е война на два свята, – каза майката, след което поясни, – от една страна сатана с армията си работи неуморно, за да всее страх и безпокойство в сърцето ти. Те изсмукват надеждата ти в Божите обещания, като подхранват сърцето ти с лъжи и тревоги.

– Но нали сме деца на Бога, – Димитрина вдигна разплаканите си очи към майка си, – как можем да се страхуваме и безпокоим? Нали Исус дойде, за да ни даде живот и то в изобилие?!

Майка ѝ се усмихна:

– Правилно го каза. Разбери безпокойството и страхът нямат място там, където обитава Господ. Сатана няма власт над нас. Неговите планове не са съпоставими с Божите. Бог те обича ….

– И всеки ден се бори за нас, – възкликна радостно Димитрина.

– Бог е в контрол на нещата, за това можем да Му се доверим.

И двете се прегърнаха.

Нека не позволяваме на мъглата от паника да замъгли погледа ни спрямо Божите обещания.

Мариан се чувстваше като разбит. Изминалата седмица беше пълен провал. Бе изгубил всякаква надежда нещата да се оправят.

Той седеше обхванал главата си с длани и си говореше:

– Господи, защо се случва всичко това с мен? Ето всяка неделя съм на църква.

Мариян чу тих нежен глас:

– Дал си ми само един ден от седмицата, а останалите?

– Поверил съм ти всичките си дела и работи, – упорстваше Мариан.

– Помисли какви са отношенията ни!

– Все пак отделям част от времето си за Теб, – започна да се оправдава Мариан.

– Защо не ми повериш мислите си?

– Давам ти товарите си ….

– Но не и тялото си.

– Добре, – Мариан бе притеснен, – ето и сега моля се и общувам с Теб. Споделям кризите си.

– А удоволствията, …. децата? Защо не ми ги дадеш?

– Поверил съм живота и здравето в ръцете си, – Мариан вече мънкаше.

– Но не и сърцето си.

– Боже, какво искаш да направя?

– Откажи се от условията си и претенциите си, и ми се отдай целият.

Мариан се разплака и извика:

– Нека бъде волята Ти.