Бяха се карали. Децата веднага усещаха това по поведението на родителите си. Лъхаше прекалена любезност по време на вечерята между тях.

– Свали си лактите от масата, Лили, покажи малко уважение към храната, която майка ти е приготвила.

– Деца, по-тихо и не говорете едновременно и двамата, баща ви е имал дълъг и изморителен ден.

Лили не знаеше за какво са си говорили родителите ѝ, но това малко я интересуваше. Понякога тя бе усещала студенина между тях, но това минаваше бързо между тях, поне за сега.

Кирчо беше малък, но се досещаше бързо за тези неща.

– Пак ли се скарахте с татко? – попита Лили.

– Не сме се карали, мила, – гласът на майка ѝ звучеше напрегнато.

Кирчо не се стърпя и попита:

– Ще се развеждате ли с татко?

– Не, по-добре си яж яденето, – каза майка му и наведе очи надолу.

– Аз при кого ще остана, – Кирчо притеснено започна да поглежда ту единия, ти другия.

– Я не говори глупости, – скастри го сестра му. – Нима е възможно да се разведат като имат такъв чудесен син като теб, Киро.

Лили го каза саркастично, но брат ѝ не схвана иронията.

– А, добре тогава, – успокои се Кирчо и щастливо взе да лапа храната пред себе си.

След като всички се нахраниха, Лили помогна на майка си, като изми съдовете.

– Благодаря ти, Лили, – каза майка ѝ. – Много добре постъпи…..

– О, мамо, нали знаеш какви са мъжете, – въздъхна Лили.

Тя погледна майка си и забеляза в очите ѝ сълзи.

Малко след това баща ѝ я похвали:

– Лили, ти си страхотна дъщеря.

Лили не прие с радост комплимента, защото само преди седмица го бе чула да казва за нея: „Тя е таралеж в гащите“.

Но този път Лили имаше сериозни съмнения, че ще се разведат. Тя самата не искаше това да се случва. На приятелката ѝ родителите ѝ се разведоха, а сега не може да я утеши….

Много хора уверено строят планове за утрешния ден и с всички сили се стараят да ги осъществят, без да се съобразяват с това, до колко това е угодно на Бога. Те разчитат на собствените си умения и възможности.

Други планират да направят велики неща за Бога, нежелаейки да се занимават с неотложните си дела.

Мечтите и плановете за бъдещето дават усещане за безопасност и посока, което изключва молитва към Бога и упование на Него.

В света всичко е изменчиво. Християните трябва да се смирят пред Бога и да уповават на Неговата милост.

Нашият живот е като мъгла, която се появява за кратко време, а след това изчезва. За това ние трябва да се доверяваме на вечния и неизменен Бог.

Не трябва да отлагаме за утре това, което Бог ни е поверил да направим днес, защото утре може и да не настъпи.

Нека Господ ни помогне да извършим Неговото дело днес, от цяло сърце и да му се доверим за утрешния ден.

Служете на Бога днес.

Евгени Павлов работеше като готвач в един от училищните столове на града. Той обичаше много децата. Видеше ли разплакано дете, отиваше при него и се стараеше да прогони мъката му.

Веднъж отиде до съседното селище за продукти. След като натовари всичко, се спря на една не много оживена улица и реши малко да отдъхне. Денят беше много тежък за него и умората си каза думата.

Вече затваряше очи, когато върху колата му падна мрежа против комари и мухи.

„Ааааа … и тук ли няма да ме оставят на спокойствие поне малко“, – каза си Евгени.

Той излезе от колата и бе решил сериозно да се скара на злосторника.

Когато вдигна очи нагоре, видя, че прозорецът бе отворен, а на корнизът му виси момиченце на не повече от годинка.

Евгени трепна, но бързо съобрази, къде ще падне детето и се премести бързо натам.

Момиченцето се бе отскубнало от прозореца и вече летеше надолу.

Евгени енергично пристъпи и разтвори ръце.

Когато усети малкото телце до гърдите си, той въздъхна дълбоко, притвори очи и каза:

– Слава Богу, успях да го хвана…

Детето бе ударило силно рамото му при падането си, но когато медиците от пристигналата линейка поискаха да го прегледат, Евгени махна с ръка.

– Нищо ми няма, вижте детето! Добре ли е?

– То е добре, но нека да ви прегледаме, – настоя лекарят от линейката.

– Добре съм, ще се оправя, – усмихна се Евгений на малкото момиченце.

Павлов отиде до колата си, седна зад волана и потегли.

Когато се прибра усети силна болка в рамото. Отиде до поликлиниката. Направиха му рентгенова снимка. Оказа се, че има малка пукнатина в костта.

– Няма страшно, – засмя се Евгени, – нали детето остана живо и нищо му няма.

А в това време майката на момиченцето обясняваше:

– Ането се облегна на мрежата, която бе закрепена за рамката, но се откъсна от прозореца. Протегнах ръце, но не успях да хвана детето, което полетя след нея. Къде е мъжът, който спаси дъщеря ми? Искам да му благодаря.

– Той си тръгна, – каза един от присъстващите, като посочи вече празното шосе, по което бе отпътувал Евгени.

Наскоро Петров нае дърводелец, който да ремонтира вратите, прозорците и всяка мебел, която съдържаше дърво на вилата му.

Първият работен ден на Илия, така се наричаше дърводелецът, не тръгна много добре. Спука му се гума. Счупи се електрическия му трион, а старият му пикап изобщо не поискаше да тръгне.

Петров му предложи:

– Ще те откарам до вас.

Илия само кимна с глава. През целия път дърводелецът не каза нищо. Седеше вглъбен и дълбоко умислен.

„Явно неуспехите днес, яко са го разтърсили,  – каза си Петров“.

Когато пристигнаха, Илия покани Петров на гости.

Двамата тръгнаха към уютен двуетажен дом, но преди това минаха през добре поддържана градина.

Изведнъж дърводелецът се спря пред малко дръвче и погали с ръце клоните му. Внезапно той се преобрази. Изобщо не приличаше на умисления и изпълнен с тревоги мъж, какъвто беше преди минути.

Илия тръгна към дома си усмихнат, радостно приветства семейството си. Прегърна децата си и целуна съпругата си.

По-късно, когато Илия изпращаше Петров и минаха отново край малкото дръвче, гостът не се стърпя и попита:

– Какво направи с това дърво, преди да се отправиш към дома си?

– Това дърво наричам „дървото на проблемите“, – започна да обяснява Илия. – На работата ми често възникват неприятности, но аз не мога да ги занеса в дома си, където спокойно живеят жена ми и децата ми. Затова, когато си дойда, мислено окачвам върху това дърво проблемите си и се прибирам у дома,  а сутрин отново ги забирам със мене на работата си.

Петров го изгледа изненадано, всичко това му се струваше доста странно.

– Може да ви изглежда забавно и налудничаво, – каза Илия, – но сутрин, когато стигна до дървото, проблемите на него се оказват много по-малко, в сравнение с тези, които съм оставил вечерта.

„Всеки се сблъсква с проблеми, – помисли си Петров, – но не трябва да им позволяваме да пречат на живота ни в семейството. Илия чудесно го е измислил, не е лошо и аз да пробвам“.

Този ден беше много тежък за Симона. Ту валеше, ту слънцето се опитваше да надникне между облаците, но топлината му не се усещаше заради студения вятър.

Тя се прибра у дома си и приседна на края на дивана за малко, но изведнъж се строполи на пода ….

Така я завари един от синовете ѝ. Момчето се уплаши и започна да се тресе цялото, но намери сили и звънна по телефона:

– Мама ….. припаднала …. Вазов …14 а….

Линейката бързо дойде и Симона бе откарана бързо в болницата. Съпругът ѝ Веселин и двамата ѝ сина всеки ден ѝ ходеха на свиждане, но състоянието ѝ не се бе променило.

Вече 12-ти ден Симона беше в кома. Лекарят предложи на Веселин:

– Нека да изключим апаратите, които поддържат живота ѝ.

Веселен все още хранеше някаква надежда, че жена му ще отвори очи и за това каза:

– Бих искал да се посъветвам и с останалите от роднините и тогава ….

– Побързайте, – настоя лекарят, – няма смисъл да се отлагат нещата.

Веселин с натежало сърце се прибра в дома си. Звънна на близките на жена си и им каза, че иска да поговори с тях относно състоянието на Симона.

Повечето бяха заети, но някои от тях дойдоха. Когато леля ѝ Станка чу за какво точно става въпрос каза:

– Веселине, никой не е искал това да се случи, но Симона все казваше: „Когато умра, искам да стана донор на органи“. Каква по-добра възможност от тази, да изпълним желанието ѝ.

И всички се съгласиха.

На другия ден роднини и близки се събраха край Симона, за да се сбогуват с нея.

Веселин се надвеси над нея и тихо ѝ прошепна на ухото:

– Бори се, любов моя. Не трябва да преставаш да се бориш.

И изведнъж …. Това, което се случи силно разтърси всички присъстващи.

Жената, която изобщо не се движеше и не говореше, внезапно каза:

– Аз съм борец.

Това беше само началото. Скоро Симона се пооправи и напълно се възстанови.

По-късно тя споделяше с приятелите си:

– Думите на любимият ми бяха чудотворно лекарство за мен. Те спасиха живота ми. Не преставайте да казвате на хората, които обичате, колко скъпи са те за вас.