Босилекът е отличен източник на витамин А, витамин К, желязо и калций. Съдържа и диетични фибри, манган, магнезий, витамин С и калий.

Активните съставки наречени флавоноиди, съдържащи се в босилека защитават клетъчните структури, както и хромозомите от радиация и щети, породени от действието на кислорода. Босилекът осигурява и защита срещу нежелано бактериално развитие.

Съставките на това растение имат противовъзпалителен ефект. Хранителните вещества съдържащи се в босилека са от съществено значение при лечение на сърдечно съдови заболявания.

Бета-каротинът съдържащ се в босилека е мощен антиоксидант. Той не само предпазва епителните клетки от щетите на свободните радикали, но помага и за предотвратяване оксидирането на холестерола в кръвта от свободни радикали.

Босилекът е силно благоуханно растение. Листата му се използват като подправка на най-различни видове храни.

Използва се при приготвянето на бульони и маринати. Най-добре подхожда на говеждо месо и дивеч, а също на ястия от картофи и зеле.

От него се прави прочутия балсамов оцет, в комбинация с естрагон и копър. Пресният босилек се използва в салати и ястия от риба и яйца.

Италианската кухня е немислима без него. С босилек се приготвя прочутото песто, салата от домати със сирене моцарела, както и разнообразни видове паста.

Отлично подхожда на всякакви доматени сосове.

Тъй като маслата съдържащи се в босилека са летливи, най-добре е подправката да се слага към края на готвенето, така се запазват вкусовите му качества.

Анасонът не е съвсем непознато растение за повечето от нас, но и аз много пъти със се улавяла, че уж знам как се употребява една или друга билка поне от тези, които познавам, но като се разровя из литературата, все откривам нещо, което до сега не съм знаела.

И така …..

Чаят от анасон улеснява отхрачването при остри и хронични възпаления на дихателните пътища. Засилва стомашната секреция и тази на жлъчния мехур. Премахва спазмите при хроничен гастрит, жлъчната дискинезия и жлъчно-каменната болест.

Поради болкоуспокояващото си действие се предписва при колики в стомаха и червата при метеоризъм.

Етеричното масло от анасон действа пикочогонно и за това има добър ефект при възпаление, пясък и камъни в бъбреците и пикочния мехур. Маслото засилва и кръвооросяването на кожата.

Като подправка анасонът има силен, леко сладникав и парлив аромат. Използва се главно при приготвянето на тестени изделия, сладкиши и бисквити.

Анетолът, етеричното масло от анасона се употребява за приготвяне, най-вече ликьори. Една от най-популярните алкохолни напитки в Гърция „узу“ е с аромат на анасон. Анасон се прибавя и при приготвяне на напитката пастис във Франция, а в България се прибавя към анасонлийката.

А ето ви и един и от „тайните“ приложения на анасона. Ако капнете етерично масло от анасон върху хартия, отделящата се миризма прогонва насекомите.

Наблюдавам интересна закономерност. Когато всичко е добре при човека, той е щастлив, здрав и успява във всичко, с което се захване.
Но само да му се случи някоя неприятност, болест или беда започват оплаквания: „От къде ми дойде това? Защо на мен?“
И веднага си спомням за ефекта на бумеранга. Живота ни е като бумеранг.
Каквото давате, ще се върне. Каквото посееш, това ще пожънеш. Ако използваш лъжа и вас ще излъжат.
Всяка постъпка има значение.
Черните мисли се връщат като заболяване, а светлите като Божествена светлина.
Ако не си мислил за това до сега, помисли!
Знам, че има много скептици, които ще се присмеят на думите ми.
Огледайте се в живота си, върнете се година, две, пет назад. Анализирайте постъпките и мислите си. И тогава ще разберете защо живеете така, а не иначе.
„Каквото посееш, това ще пожънеш“ – това е напълно справедливо изявление. Всичко в този свят е взаимносвързано. Цялата информация се натрупва и се връща към подателя си. Нищо не остава незабелязано. Просто понякога не е очевидно тъй като е трудно да се проследи връзката между причината и следствието.
За това е необходимо добре да обмисляме всяка своя крачка и действие и да постъпваме така, както бихме искали другите да постъпват с нас.

Хората започнаха да излизат от киното. Лицата на повечето бяха пожълтели и гледаха неспокойно. Те бяха потресени от филма, който беше свършил преди малко. Той не бе свързан със реални събития, а с едно предполагаемо бъдеще. В него видяха сринат любимия си град, но сега дишаха спокойно, виждайки че всичко е на мястото си.

– Несъмнено такъв ужас, макар и измислен, ще ни накара да ценят този шумен град не мислите ли? – попита Фистов, среден на ръст, леко закръгленият собственик на предпиятие за детски играчки.

– Е, само един посредствен ум може да разсъждава така, – каза Чочо без да го погледне.

Мигновенно се възцари мълчание. Фистов изпепели с поглед Чочо.

– Какво намеквате младежо? – обърна се той към Чочо.

Чочо зарея поглед нагоре, сякаш го интересуваха планинските върхове, които бяха източили ръст в далечината.

– Това не е приказка или някаква фантасмагория, – каза младежът с безгрижен тон, сякаш не разбираше, че с думите си бе засегнал бизнесмена. – едва ли ще забравите кадрите, които сте гледали преди малко. Помислете, ако това се случи с нашия град, мислите ли, че това не ви засяга?

Фистов застана смаян:

– Какво мога да направя? Това може и никога да не се случи.

Чочо го погледна, а на устните му се изписа подигравателна усмивка:

– За да не случи такова нещо, трябва да го предотвратите, – каза съвсем серизно Чочо.

– И как ще стане това? – Фролов подскочи като ужилен.

– Нали бъдещето е последица от миналото? попита Чочо.

– Не мога да разбера, какво целите, – студено каза Фролов.

– Кълновете на това разрушение, се намират тук, – обясни Чочо, сочейки наоколо с ръка. – От нас зависи да предотвратим това, което ще се случи в бъдещето. Ние сме отговорни за него.

– Но това е нелепо, – възраси Фролов, – Ако нещо е предопределено да стане как ще се промени?

– Съдбата си е съдба….., – недоверчиво поклати глава Чочо. – Наистина ли предпочитате да прехвърлите отговорността за вашите действия на някой друг?

– Мисля, че бихме могли да избегнем тези разрушения, които гледахме във филма, – намеси се дребно старче с рунтави мустаци. – Ето, господин Фролов произвежда играчки. Много е важно какви са те и как ще се отразят на възпитанието на децата ни.

– Така е, – съгласи се Васка, – ако още от сега държат автомати, пушки и саби и наушким си играят на война, какво ще стане утре с тях? Дали някои от тях няма да си спретне утре, като възрастен, някоя война или унищожение на хора и селища, просто така за удоволствие?

Хората от оформилата се група наведоха глави. Всеки от тях разбираше, че не може безгрижно да се отнася към днешните събития, защото всяко от тях е залог за добро или ужасяващо бъдеще.

9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.