Днешното име на Ciudad Perdida се превежда като „Изгубеният град“.

Това известно място в Колумбия наричат още Teyuna и Buritaca.

Градът е основан през 800 г. пр.н.е. Той е по-стар от прочутия град на инките Мачу Пикчу, който е  650 годишен.

Ciudad Perdida случайно бил открит през 1972 г., когато група местни мародери се изкачили по камените стъпала в планината към изоставения град „Green Hell“ и се натъкнали на него.

Когато златни фигурки и керамични урни започнали да се появяват на местния черния пазар, археолози започнали издирване. Те стигнали до града през 1976 г., след което била извършена реконструкцията му за шест години.

Ciudad Perdida се състои от 169 тераси издълбани в планинския склон, в него има облицовани с камъни пътища и няколко малки кръгови площади. Входът може да бъде достигнат само чрез изкачване на 1200 каменни стъпала през гъста джунгла

Предполага се, че в града са живели около осем хиляди души.

Помпеи, Мачу Пикчу и Ангкор Ват са имена на градове, които всеки ученик е чувал. В Интернет има поместени снимки на тези места и те са често посещавани от туристи.
Но има не по-малко древни и интересни, но не така известни места.
Такова е селището Скара Брей.
На най-големия от Оркнейските острови в Шотландия е било открито неолитно селище – Скара Брей.
То е много по-старо от древните пирамиди в Египед и Стоунхендж в Англия.
В продължение на хиляди години селището е било скрито под слой седиментни скали.
След силна буря през 1850 г. са се открили каменните жилища на селището.
Скара Брей е било обитавано през периода 3180-2500 г. пр.н.е.

Някои автомобили приличат по-скоро на играчки, но те са истински, компактни коли. Днес идват отново на мода и това е напълно разбираемо.
С такъв автомобил можеш бързо да се добереш до избраното място, без да има значение задръстването в големите градове. Освен това разхода им на бензин е много икономичен.
Вижте един от тях Piaggio Ape Calessino.
Това не е съвсем автомобил, а хибрид между автомобил и мотоциклет. Piaggio Ape Calessino е направен от италианска компания Piaggio.
Изненадващото е, че благодарение на своята дълготрайност, надежност и ниска цена, тази кола се произвежда от 1948 г. и до днес.

Всички се събраха на гробището. Небето беше тъмносиво и мрачно. Можеше да се подуши снега в студения северен вятър. И в шестте гроба бяха пуснати ковчезите.

Един глас от тълпата зададе въпрос, който вълнуваше всички присъстващи:

– Всички ли така ще умрем?

Свещеникът бе почти 60 годишен, той обикновенно се държеше топло и приятелски с хората.

– Всички ще умрем, приятелю, но никой не знае кога, – каза свещеникът. – За това винаги трябва да сме готови да се срещнем с Бога.

Михаил не се стърпя и заговори:

– Какво да правим с тази болест? Тя е цяла напаст, може да отнесе всички ни.

– Най-добрата защита е молитвата, – каза свещеникът. – Най-добре е да отидем в църквата и да изповядаме греховете си, така че ако Бог реши да ни вземе да сме готови.

– Но нали тази болест се разпространява много бързо между хората, които са струпани на едно място? – гласът на Милена потрепера. – Не е ли по-добре да останем по домовете си, за да се избегне контакт с болните?

– Ако си останете у дома, няма да можете да ходите на църква. Светостта е най-доброто лекарство, – настояваше свещеникът на своето си.

– Ако стоиш настрана от останалите, има по-голям шанс да избегнеш заразата, – обади се Катя.

– Трябва да отменим събиранията на много хора на едно място, да затворим пазара, да не допускаме външни хора в града, – прокламираше Мирон.

– Но ако останем по домовете си, как ще вършим работата си? – попита Слави.

– Ако затворя магазина си, ще загубя много пари, – провикна се Нено, – но съм готов да го направя, за да спася живота си.

– Тази болест е изпратена от Бога, за да ни накаже за греховете ни, – каза свещеникът. – Светът е станал зъл. Навсякъде се ширят сладострастия и непочтителност. Мъжете са затънали в пиянство и разврат, жените излагат на показ телата си, децата не се подчиняват на родителите си. Бог е разгневен и яростта му се излива върху нас. Къде ще избягате от неговата справедливост? Тя ще ви намери, където и да се скриете.

– Какво да правим тогава?

– Ако искате да живеете, – извиси глас свещеникът, – трябва да ходите на църква, да изповядате греховете си и да водите по-праведен живот.

– Това не е живот, – извика един доста едър мъж от множеството, –  вие ни обричате на смърт.

Повечето от хората не бяха съгласни със свещеника. Те подкрепяха в мислите си този мъж. Напастта бе дошла, трябваше да се направи нещо …….

Мракът се спускаше над града. Милен започна да диша още по-трудно. Съпругата му усещаше, как все повече и повече той отслабва и губи силите си. Лидия бе силна жена, но сега беше безпомощна и отчаяна пред умиращия си съпруг.

Милен бе получил припадък, след като бе започнал обилно да се поти и задъхва. Сега очите му бяха затворени и не показваше никакви признаци на съзнание.

Изведнъж Милен се разтърси от конвулсии, а от устата му избликна струя кръв. Тялото му застина и мъжът спря да диша.

Лидия се разрида. Тримата ѝ синове изглеждаха объркани. Те се опитваха да удържат напиращите в очите им сълзи. Бяха ги учили, че е срамно мъж да плаче.

– Той беше най-добрият човек на света, – извика Лидия. – Господи, защо го прибра? Защо вземаш добрите хора, а оставяш злите да продължат коварните си дела?

Мисълта, че един милостив Бог се грижи за всички, за Лидия изглеждаше невероятна в миг като този.

– Свещениците казват, че болестите са наказние за грях, – извиси глас Лидия. – Милен и аз се обичахме, грижехме се за децата си и работехме здраво, за какво ни наказваш, Господи?

Хората от града бяха чули, че върлува някаква непозната болест досега. Тя бе покосила мнозина, но те живееха, доста далече от града им и те не вярваха, че това зло ще достигне до тях, но уви бедата бе стигнала и дотук.

Милен беше търговец, пътуваше макар и не много надалече, но търгуваше със хора, които имаха достъп до други пазари. Изглежда при контакта със тях, той се бе заразил.

Мнозина бяха чували за празните домове, непогребаните трупове, осиротели дечица, които бродят разплакани, свободно скитащи животни, за които нямаше кой да се погрижи……

След като се разнесе веста за смъртта на Милен, хората в града изтръпнаха. Чуха се вести и за други такива случаи.

– Денят на Страшния съд е дошъл, – крещеше обезумяла възрастна жена. – Покайте се!

Хората мълчаливо минаваха един край друг, навели глави и здраво загърнали се във връхните си дрехи.

– Това, което чухме за пострадали населени места от болеста навярно е истина, – шептяха плахо нечии устни. – Същото ли ще се случи и с нашия град.?