Ранна утрин. На открита за всички ветрове стартова площадка на космодрума „Байконур“ се издигаше обвита в облаци от пара ракета носител „Восток“. Този механизъм за първи път в историята на човечеството трябваше да изведе в космоса едноименен кораб с човек на борда.

Десетки специалисти притичваха около стоманените подпори, който държат ракетата във вертикално положение.

В малък дом на космодрума се приготвяха двама старши лейтенанти. Единият от тях бе Юри Гагарин, на който предстоеше  да заеме мястото в пилотската кабина на „Восток“. Другият бе дубльорът му Герман Титов. Той бе готов във всеки един момент да замени Гагарин, ако се случи с него нещо непредвидено.

След кратка утринна гимнастика следваше закуска, медицински преглед и обличане на скафандрите. Специалистите веднага провериха устройствата и оборудването, монтирани в скафандрите на космонавтите.

Гагарин и Титов сложиха и шлемовете си, на които в последния момент бе написано „СССР“.

Настъпи очаквания момент. От няколко минути Гагарин беше като зазидан в кабината, когато усети, че люка се отвори.

„Нима няма да летя днес? – мигновено си помисли Гагарин“.

– Не се притеснявай, – чу над главата си спокойни глас на Корольов, – един от контактите не включва. Всичко ще бъде наред.

Очаквайки старта, Юри изкара два часа на стола във „Восток“. Въпреки това настроението му бе весело. Той пееше и се шегуваше.

8 часа и 30 минути.

– Минутна готовност, – каза Корольов, – Чувате ли ме?

– Ясно. Минутна готовност. Заемам изходно положение, – докладва Гагарин.

– По време на пускането на ракетата, можете и да не ми отговаряте. Говорете, когато имате възможност. Ще ви предавам всички детайли на изстрелването, – каза Корольов. – Ключ за старт.

– Разбрах, – каза Гагарин.

За кратко време настъпи мълчание. Чуваше се само дишането на космонавта.

– Отдели се кабелът от мачтата. Всичко е наред.

– Усетих го, – засмя се Гагарин. – Чувам, клапаните заработиха.

– Подава се запалването….отделя се предварителната степен …..междината …. окончателно излитане, – гласът на Корольов звучеше развълнувано.

Изведнъж по микрофона се разнесе възторжен отклик:
– Тръгнахме ….

Надя в детската градина се изявяваше като способно момиче и никой не се съмняваше, че тя е добре подготвена за училище.

Преди да тръгне на училище Надя премина стандартната проверка за готовността ѝ да се обучава. Това не е много сложно, но при Надя нещата се объркаха още от самото начало.

– Здравей Надя, – поздрави я изпитващият, – нека да започнем от по-лесното.

Психологът нареди на масата круша, ябълка, праскова и портокал.

– Как можем да ги назовем само с една дума? – посочи плодовете психолога и се обърна към Надя.

Момичето се уплаши и наведе глава.

– Добре, нека да продължим по-нататък. Ето сега на масата лежат краставица, патладжан, домат и картоф. Как всички тях можем да наречем с една дума? – отново попита психологът.

Надя се разтревожи и нервно започна да се върти на стола си.

– А черешата, малината и ягодата?

– Не си спомням, – тихо каза Надя и едва задържа сълзите си.

Тогава психологът се обърна към майката на Надя:

– Мисля, че не трябва да бързате да я пускате на училище. Нека остане още една година в детската градина.

Майка изгледа неразбиращо психолога.

– Та аз ѝ зададох най-елементарните въпроси, – каза психологът.

Майката погледна дъщеря си и я попита:

– Надя, ти наистина ли не знаеш как се наричат тези неща с една дума?

– А, май си спомних, – радостно възкликна момичето, – това са макети, модели ….

Веднъж Самуел Бренгъл бил представен на някой човек като велик доктор.

В същия ден Бренгъл записал в дневника си:

„Ако се окажа голям в очите им, то Господ чрез Неговата благост ми помага да видя, че без Него аз съм нищо и ми помага пред самия себе си да остана малък. Той ме използва, но аз съм толкова доволен от това, че ме използва, но не съм аз този, който върши работата. Брадвата не може да се похвали с дърветата, които е отсякла. Без ръцете на човека тя нищо не би могла да направи. Дърварят е направил брадвата, наточил я е и след тоя я използвал. В момента, в който той хвърли брадвата, тя става безполезно желязо. О, никога не трябва да забравям за това“.

Известен с истинското си благочестие, Бренгъл често попадал под жестоки критики. Той не се оправдавал, а казвал:

– Благодаря ви от цялото си сърце за вашето порицание. Мисля, че си го заслужавах. Бихте ли се помолили за мен, приятелю?

Суровите и резки нападки предизвиквали в него размисъл за духовния му живот:

– Благодаря ви за критиката в моя живот. Тя ме накара да се самоанализирам, да изпитам чрез молитва дали сърцето ми е в пълна зависимост от Исус Христос, а това ме води до желаното от мен общение с Него.

Готовността да признаеш възможността за погрешна преценка и да се подчиниш на присъдата на другите, без да намаляваш влиянието си като християнин и Божий служител, издига Господа.

Представата за непогрешимост завършва със загуба на доверие.

Истинското смирение не забелязва своите заслуги и не изтъква своите изключителни духовни качества. Лицето на Моисей е сияело, но самия Моисей не виждал и не забелязвал това сияние.

Облечен в смирение, Бог се яви като Човек. Хора облечени в смирение се уподобяват на Него.

Мисията на Църквата е да спасява душите за вечността. Църквата не се бори с хората и за тях.

Християните трябва да виждат във всеки човек ценно творение на Бога, призвано към вечен живот. Целта на всеки вярващ е да качи на кораба на Спасението тези, които са зад неговия борд.

Всеки християнин трябва да доведе хората до покаяние и вяра в Христос. Да ги подбуди съзнателно да се присъединят към църквата и да споделят живота си с нея .

Христос не изпрати учениците си да доказват, че са по-прави във вярата си от другите. Той ги изпрати да проповядват Евангелието.

Непознаващите Христос ще дойдат в църквата ако към тях се показва уважение, проявява се търпение, видят готовност да бъдат изслушани, накратко казано ако към тях се прояви любов.

Хората не се привличат ако се бориш с тях, за да им докажеш, че не са прави. Те са притеглени от грижата за техните души.

Ако Христо се съмняваше в смелостта на племенника си, то това се разсея от бдителността на момчето и готовността му за действие.

Като погледна Дани в лицето, Христо разбра, че той не беше избягал, но нарочно го подкачи:

– Защо избяга?

– Не съм избягал, – отвърна Дани и погледна вуйчо си с пламнало от възмущение лице. – Аз нямаше да тръгна така с Павел, както ти направи с чичо му, след като се скарахте.

Двамата продължиха по пътеката. Дани упорито мълчеше, а Христо  сериозно се замисли. После вуйчото сложи нежно ръка на рамото на момчето и каза:

– Синко, какво мислиш за мен, като постъпих по този начин?

– Аз нямаше да го направя… с човек, когото мразя, – отговори Дани, устремил поглед напред.

– Но аз не мразя Антон. Той ми харесва.

– Защо се скара и сби с него тогава? И защо той насмалко не те уби?

Христо не отговори веднага на такова обвинение. Гласът на Дани бе толкова различен от този на момчето, което бе утешавал и насърчавал до скоро. Това го накара изпитателно да погледне племенника си в лицето.

– Да се биеш, –  каза Христо с малко по-тих глас, – означава да живееш, това е солта за съществуването на някои хора. Без бой на света не му остава нищо друго, освен да пририта и да свърши. Той е един вид лекарство, моето момче. Най-големите и най-трайните приятелства се сключват след бой. Когато стиснеш ръка на човек, с когото си се бил, стига партньорът ти да е бил честен, ти си спечелил приятел завинаги.

– Аз не бих стиснал ръка на Павел, –  каза Дани. – Никога. Някой ден ще го убия.

Спокойният тон на Дани събуди у Христо чувство на тревога.

– Да си наумиш да убиеш някого, освен в случай на война, не е хубаво нещо, – възрази вуйчото. – Дръпни му един бой на тоя Павел и му стисни ръка. Нека остане като една хубава играта.

Напрегнатото лице на Дани се поотпусна при тези думи на вуйчо му. Последва го добродушния му смях.

– Никога няма да стисна ръка на Павел,  – повтори Дани. – Ще му тегля един хубав бой, но някой ден може и да го убия.

– Ти може да го убиеш, но това не означава непременно, че имаш намерението на всяка цена да го направиш. Но ако някога сметнеш за необходимо да сложиш край на неговите дни, не го прави от омраза.

Дани гледаше съсредоточено вуйчо си.

– Борбата, ако е жизнерадостна и без лоши намерения, издига душата, – продължи Христо. – Кара те и да се смееш, и да плачеш, очиства всички тръни и бурени в живота ти. Прави те да гледаш по-широко на нещата и да бъдеш по-устойчив. Но когато тази борба е отровена от омраза и стигнеш до момент, когато не можеш да се засмееш, тогава тя е разрушителна и е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

Дани наведе глава и дълго мълча, но когато вдигна очи, погледът му бе омекнал. В очите му вече не се таеше омраза.