Хубаво е да бъдеш майка. Таня от скоро бе станала такава. Малката ѝ дъщеричка почти изпълваше ежедневието ѝ.

Таня бързо прехвърли на ум нещата, които искаше да свърши преди малката да е събуди. Станеше ли от сън, трябваше да се сменя памперса ѝ и да я нахрани.

Единствения начин, по който Мими, така се казваше малкото създание в кошчето,  заявяваше своите нужди, бе чрез силен плач.

През цялото време докато шеташе из дома си, Таня поглеждаше към кошчето, за да види дали Мимето не се е събудило.

Щом видеше, че отваря очи, Таня се втурваше към нея, за да изпревари плача на детето си. Подсушаваше го и го нахранваше.

– Обичам я толкова много, че съм готова да направя всичко за нея, – казваше често Таня. – Докато спи моето малко момиченце, то е в своя малък свят и не чувства моето присъствие.

Един ден, докато прибираше дрехите от простора, Таня се замисли. Тя откри за себе си нещо много интересно.

– Колко често в действията си приличам на дъщеря си. Живея си спокойно и безгрижно, докато нещо не ме притесни или както по-възрастните казват, настъпи някаква криза. И какво правя тогава? Ужасена се обръщам за помощ към Бога.

Тя не веднъж бе усещала, че Той знае, че ще Го повика и бе готов да я чуе.

– И Бог разрешава всеки мой проблем преди да съм го помолила, – усмихна се Таня. – Благодаря Ти за Твоята любов, Господи, за готовността Ти да ми помагаш преди да съм Те помолили.

Ще дойдат изпитания и вие трябва да ги издържите. В тях се проявява характера ви.

Важен елемент за готовността ви към изпитанията е желанието да се покланяте на Бога, когато никой не ви вижда.

Идва време, когато всичко е открито пред  пред чуждите очи и пред света, вашите постъпки се наблюдават от всеки.

Тогава ще забележите, че нищо не можете да направите, ако не сте използвали всяка възможност да се покланяте на Бога в дома си, за това организирай правилно и навреме това поклонение.

Навярно си казвате: „Той не очаква от мен, да живея свят живот при моите обстоятелства. Сега нямам време да се моля, да чета Библията. Времето ми още не е настанало. А когато дойде, аз ще бъда готов за всичко“.

Няма да бъдеш. Ако не използваш всяка възможност, да се покланяш на Бога, то когато се хванеш за работа, не само за нищо няма да бъдеш годен, но ще пречиш на тези, които са около теб.

Курсът на младият мисионер преминава в скрития от хората живот насаме с Бога.

Беше голям студ. По здравия лед, често преминаваха тигри. Човек можеше да ги види от балкона, как се ровят в кофите за боклук, търсейки нещо годно за храна.

Станислав Иванов бе старши лейтенант. Бе охрана и постоянно бе в готовност, ако го повикат.
Веднъж по телефона се обади уплашен мъжки глас:

– Старши лейтенант Иванов … тук … има тигър.

– Какво? Тигър? Ако нападне веднага стреляй! – каза Станислав.

– Да върви по дяволите Червената книга, – измърмори Иванов, човешкият живот е по важен.

А по телефона добави:

– Сега идвам.

Когато Станислав пристигна на мястото на поста, обадилия се му докладва:

– Там седи вече от двадесет минути и нищо не прави. Просто гледа …. това е всичко. Но е някак страшно…

Горкият толкова голяма котка той не бе виждал до сега.

Иванов позвъни:

– Тук наблизо до границата е забелязан тигър. За сега не напада. Поех поста.

След това скочи в колата. А тигърът седеше спокойно, не потрепваше Иванов наблюдаваше тигъра. По-точно това беше тигрица, която гледаше в определена посока.

Изведнъж Иванов забеляза между дърветата малки зверчета.

– Виж ти, – каза Иванов – малки тигърчета.

А големият звяр ги следеше и не помръдваше.

– Господин лейтенант, – обади се сержанта до него, – нещо в гората се размърда. Тя е довела тигърчетата си. Какво да правим?

– Не ги пипайте, – заповяда Иванов.

Старши лейтенанта отново се обади по телефона. Отговори му майорът, той бе мъдър и спокоен човек.
„Ако вземем тигърчетата, ще имаме проблем по-късно, – замисли се майорът. – Май трябва да се свържа със зоопарка. Ще им се обадя да изпратят хора. Но не трябва да убиваме тигрицата, навярно нуждата я е довела толкова близо, а жалко и за малките. Сама няма да тръгне. Там ще издъхне с тигърчетата си“.

– Ето какво лейтенант, каза майорът по телефона, – докарайте бавно колата до склада …. Ще ви изчакам.

От склада майорът извади  половин крава, подаде я на Иванов и каза:

– Вземи това и го хвърли на тигрицата. Бъдете внимателни, да не стане някоя беля.

Лесно е да се каже. Късът месо бе тежък, а снегът бе дълбок. Заедно със сержанта, сложили автомати на гърбовете си потеглиха.

Преди Иванов да тръгне с месото към животното и каза на сержанта:

– Наблюдавай и стреляй само в случай на … – и махна с ръка.

Тигрицата не мърдаше. Само големите ѝ жълти очи потрепваха. Иванов дотътри парчето месо на няколко крачки от животното и си тръгна ….

Тигрицата бавно се изправи. Дойде до месото. Помириса го. Удари го с лапа ….и го отнесе в гората.

Иванов и сержанта въздъхнаха спокойно.

Един ден по-късно Иванов бе обикалял постовете и отново бе на същото място, където бе засечена тигрицата. Беше ясна звездна нощ. Той излезе навън, извади една цигара и реши да запуши.

Щом драсна клечката кибрит и Иванов трепна. В тъмното, зад оградата седеше тигрицата, съвсем сама. Тя го наблюдаваше.

Иванов замръзна.

„Прекалено близо е, даже и пистолета си няма да мога да извадя – помисли си той“.

Тигрицата стана съвсем безшумно и бързо тръгна към него. Тя се вгледа внимателно в очите му…

„Това е всичко. Ето я смъртта, – помисли си старши лейтенанта“.

А тя мушна муцуната си под ръката му и се отърка о него, както котката правеше в къщи. Той я погали по гърба …. и тя изчезна безшумно така, както се бе появила.

Тогава Иванов разбра, че тигрицата бе дошла да му благодари. Той и досега е уверен, че животинска благодарност има и тя е много по-добра от хорската.

Хората търсят земна свобода, победа и сила. Те искат да властват и побеждават. Така мислеха и очакваха тези, които посрещнаха Исус пред Ерусалим.

Какво остана от тях? Какво ще остане  от тези, които имат власт и мислят, че никой няма да им я отнеме?  Гроб, а може и нищо, което да напомня за тях.

А Христос? Той не пожела никаква земна власт. Пред лицето на неразбиращите Го, остана непонятен. Той можеше всичко. Нима бе нужно да събере тази възторжена тълпа, която го приветстваше и чрез сила да завземе политическата власт?

Той се отказа от това. Остана безсилен, безпомощен, уязвим, завърши като победен там на кръста. Каква позорна смърт, сред подигравки от тези, които тържествено Го посрещнаха.

А на нас Христос ни завеща живот. Научи ни, че освен любовта и готовност да видиш ценното в ближния си, няма нищо друго на земята, което заслужава внимание.

Той ни научи, че човешкото достойнство е толкова скъпо, че бе нужно Бог да стане човек, без да унизи Себе си.

Научи ни, че няма незначителните хора, че страданието не може да победи, ако човек умее да обича.

Само Бог може да запълни зейналата празнина в душата ни и да създаде хармония в човешкото общество.

Срещнете Го в сърцата си, не с върбови клонки и ритуали, а отдавайки Му слава за това, което е направил, прави и ще прави за нас.

Малко преди да започне службата в църквата влетя жена, която бе облечена много странно.

– Какво е това? – обърна се друга жена към нея. – Защо така сте се облекли?

– Защото, – отговори странно облечената жена, – Бог е избелил дрехите ми. Обух краката си с готовност, за да благовествам в света.

Другата жена внимателно я слушаше, а после попита:

– А на главата, какво е това, за рога ли сте си ги сложили?

– А това ли? – усмихна се странната жена. – Това нося за да изглеждам като ревящ лъв.