Мирон бе свел рамене и говореше почти шепнешком:

– Не исках да го правя. Зная, че трябваше да спра да негодувам и да не се гневя, но се раздразних, а това не бе добро.

Днес той отново бе кипнал, а сега съжаляваше.

– Сякаш хората нарочно гледат да ме провокират, – Мирон търсеше оправдание в ситуацията.

Той вдигна ръце и изпухтя:

– Старая се всичко да е наред. Нима те не разбират, че не харесвам, когато ми се присмиват.

Мирон тежко въздъхна:

– Да, просто се оправдавам. Наясно съм, че наранявам хората, когато се ядосам. И не само тях, а и Бога.

Очите му се напълниха със сълзи и той падна на колене:

– Прости ми, Господи. Помогни ми да поискам прошка от хората, които обидих. Замени гнева ми с вътрешен мир. Нека повече да слушам и по-малко да викам. Зная, че Ти всичко ще наредиш така, както е най-добре. Благодаря ти за благостта и милостта към мен.

Преди години Михаил последва призива на Господа и реши да се посвети на мисионерска работа, достигайки групи хора, които никога не са чули Евангелието.

Той вярваше:

– Бог ме е призовал в това служение.

Случи се така, че по пътя към една от тези групи, самолета се разби и Михаил не стигна до крайната цел.

Минаха години.

Друг мисионер откри активна група вярващи в същия отдалечен район.

Той се срещна с тях и ги попита:

– Как сте приели Исус Христос за свой Господ и Спасител?

Ловната група от местните жители разказа следната интересна история:

– Ние открихме катастрофирал самолет. Сред останките му намерихме Библия на млад мисионер, която бе написана на нашия език. След като я прочетохме, повярвахме в Христовото Евангелие.

Така тази не достигната общност бе изведена от тъмнината към светлината.

Данчо бе се намръщил:

– Прошката не е извинение, нито е преструвка.

Той го осъзнаваше, но все още го болеше.

Дичо го потупа по рамото:

– Да простиш означава да продължиш напред, без да задържаш обидата в себе си.

– Да, но … ти не знаеш, – размаха ръце Данчо.

– Това не означава, че го извиняваш, нито че го подкрепяш, – заяви Дичо.- Отмъщението е Божа работа. Остави Господ да се занимава с него.

– Мога ли да моля Бог за благодат, когато нямам желание да я отдам? – попита с тъга Данчо.

– Добър въпрос, – усмихна се Дичо. – Щом ни е дадена благодат, нужно е свободно да я даваме.

Данчо само въздъхна, поне на този етап това бе трудно за него.

Станко се усмихна и презрително заяви:

– Някой си мислят, че като ходят на църква, това ще ги доведе близо до Бога.

– Там всеки се среща с Господа, – възпротиви се Пламен.

Станко изгледа приятеля си и добави:

– Най-лесно сърцето се закоравява в църквата.

– Като те слуша човек, ще си помисли, че изобщо не си християнин, – изненадан възкликна Пламен.

– Слушай, – започна твърдо Станко, – слънцето разтопява восъка, но втвърдява глината. Така е и с Божието Слово. На едни влияе, други променя, а трети закоравява, защото нямат намерение да му повярват.

– Какво искаш да кажеш, че непрекъснатото излагане на Словото прави зло, а не добро? Нима не трябва да се ходи на църква? – Пламен повдигна рамене в недоумение.

– Да, – заяви категорично Станко, – особено ако няма намерение да прилага в живота си това, което чува. Можем да сме свидетели на чудеса и да слушаме Истината, но ако не ги приемаме, сърцата ни могат да се закоравяват.

Пламен се замисли сериозно:

– Може би имаш право. Юда ходеше и говореше с Исус три години и половина. Слушаше го как проповядва. Видя възкресението на Лазар, слепи мъже да проглеждат, глухи да прочуват и въпреки всичко предаде Исус.

– Най- накрая ме разбра, – поклати глава Станко. – Предузнанието на Бога не променя отговорността на човека. За това не спирай да ходиш на църква, а отивай там с желанието да опознаеш Господа.

Тошко гледайки течащата вода край тях, попита баща си:

– Татко, откъде започва една река?

– От извор, – бързо отговори бащата без много да се замисли.

– А какво ще стане, ако водата е замърсена още с тръгването си от извора? Кой би я пил? – Тошко изпитателно погледна баща си.

– „Изворът“ на човек се крие в сърцето му. Ако то е “замърсено”, кой би искал да ти стане приятел?

– За това трябва да се грижим за сърцето си, – усмихна се Тошко. – Често съм се питал, как можем да го опазим?

– Ако се стремим да бъдем като Бог и да Го следваме, Неговата любов ще ни учи на това и от сърцата ни ще извира живот, – посъветва го баща му.

Тошко се замисли:

– Кое може да замърси сърцето ми? Какви са признаците на замърсеното сърце?

– Ако не следваме Господа и вървим по нашите си желания и стремежи, какво става? – попита бащата.

– Грях след грях, докато затънем в дълбоката яма, – тежко въздъхна Тошко.

– А можеш ли да изчистиш сърцето си ако вече си го изцапал? – последва нов въпрос.

– Да, – твърдо заяви Тошко, – само чрез покаяние.

– Има ли неща, които пазиш повече от сърцето си?

– Да не бъде, – Тошко бе напрегнат, но отговори чрез Писанието, – „защото от него са изворите на живота“.

Бащата остана доволен от отговора на сина си.