Във Варшава преди концерт на Лист неговият импресарио обявил пред публиката, че в залата ще горят 500 свещи.

Седящият в галерията недоверчив провинциалист изобщо не го домързяло и преброил всички свещи. Без да ги дочете до края, той се почувствал измамен.

Изобщо не му било до музика. Той дълго седял, пъхтял и още повече затъвал в огорчението си.
Накрая не издържал, станал и възмутено извикал:

– Как не ви е срам! Панове, нас отвратително ни лъжат! В тази зала са само 498 свещи, а не 500…

Не разбирайки какво се случва Лист прекратил концерта. Тогава на сцената излязъл импресариото.

– А преброихте ли свещите на пианото? – гневно попитал той.

– Не, – смутил се провинциалистът.

– Съжалява, простете …. Продължавайте нататък, господин Лист.

Това не е научен термин или фамилията на откривателя му. Този понятие изобщо няма научен смисъл.

Откривателят на кварките Мъри Гел-Ман, който през 1964 г. е открил тези чудни частици, взел името им от романа на Джеймс Джойс „Бдение над Финеган“, в която един от героите казва:

– Три кварка за господин Марка.

Никой не знае какво означава това.

Вероятно такива смесени чувства са се породили у Гел-Ман, когато е открил частиците, за това е избрал такова име за тях.

Двама млади мъже Антон и Иван влязоха в магазина на един търговец, заинтригувани от табелата оставена отпред: „Тук се продава единственият лек за всички болести“.

Нетърпеливият Иван веднага каза:

– Дайте ми бързо това средство.

– Една минута, господине, – отговори му продавача, – вижда се, че наистина имате нужда от него. Имайте търпение.

– Кога ще ми дадете лекарството? – развика се Иван.

– Но аз ви го дадох, – отговори търговеца.

– Нищо не сте ми дали, – още по-силно се развика Иван.

– Вие го получихте, видях със собствените си очи, – потвърди помощникът на търговеца.

Иван се разсърди сериозно:
– Нищо не сте ми дали, – и разпери празните си ръце пред продавача.

Помощникът на продавача се обади:

– Въпреки че не е прав, изглежда говори истината. Дадохме му лекарството, но той не го е взел. Бъдете търпелив, млади човече.

Опашката в магазина стана по-голяма и търговецът помоли Антон и Иван:

– Освободете мястото за другите клиенти, вие вече получихте своята стока.

– Вие подигравате ли се с нас, – възмути се и Антон. – Дайте ни това, което искаме и ще се махнем.

– Вървете с Бога, млади хора, – каза продавачът, – лекарството вече ви го дадохме два пъти.

– На нас?

– Да, на вас.

– Та вие ми казахте само: „Имайте търпение…“, – каза недоумяващо Иван.

Търговецът се засмя:

– Та това е и нашата скъпоценна стока, която продаваме – търпение. То е единственото лекарство срещу всички болести.

Веднъж в училище едно момиче изтича с разплакани очи при учителката си  и каза:

– Откраднаха ми новата писалка.

– Мило дете, – каза учителката, – не трябва да обвиняваме, когото и да е в това, че ни е открадната някаква вещ. За да разбереш какво има предвид, ще ти разкажа една история.

Момичето престана да плаче и впери очи в учителката.

– Преди няколко години от един много богат господин откраднаха много ценна вещ, спомен от негов починал приятел. Вместо да отиде в полицията и да съобщи за кражбата, той започнал да се моли: „Господи, не успокоявай съвестта на крадеца, докато не върне откраднатото на мястото му“. Вечерта на вратата на този господин се почукало. Когато той отворил видял пред себе си  скромно облечен човек, който със сълзи на очи го помолил да му прости за кражбата на скъпоценната вещ. Той бил дошъл, защото нямал мир в сърцето си. И ти така направи, момичето ми. Кой знае, може и ти обратно да получиш своята писалка.

На следващия ден същото момиче срещна учителката си със сияещо лице  радостно ѝ каза:

– Послушах съвета ви и разказах на Господа за моята мъка. И днес писалката ми бе на мястото си.

„Всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на тогова, който хлопа, ще се отвори“.

Вера често сядаше на пейката пред дома си. Мъжът ѝ бе починал преди три години, а децата се бяха пръснали в големите градове. Нейните самотни часове ѝ се струваха още по-дълги. Времето за нея сякаш не се движеше, защото тя не усещаше живот край себе си.

Този следобед пак бе седнала на пейката, когато до нея се приближи млад мъж. Той ѝ се усмихна и каза:

– Аз съм Влади, мога ли да поседя малко при вас на пейката?

Вера кимна с глава.

– Заповядайте, тази пейка не е само за мен.

Двамата се заговориха. Тя му разказа за починалия си мъж, за вече порасналите си деца.

– А децата ви идват ли на гости?  – попита Влади.

– Когато имат възможност. Всеки от тях е много заангажиран. Нали разбирате, работа, деца, ….-  тя се радваше за тях, но се чувстваше самотна и изоставена. – Вече не съм нужна на никого. Кога остарях толкова много?

Очите ѝ се напълниха със сълзи, но тя сподави риданията си и смело вдигна глава нагоре.

– Не ми обръщайте внимание. Приказвам като луда. Моля да ме извините. И аз не знам какви ги говоря.

– Няма защо да се извинявате, на ваше място всеки би се чувствал така, – каза Влади, – но мисля, че грешите относно себе си.

Вера го зяпна учудено. Тя започна да се съмнява, че е чула добре. Какво искаше да каже този младок?

– Вие казахте, че „вече не сте нужна на никого“, но аз не съм съгласен със вас.

– Господине, – каза Вера малко раздразнено, – аз съм само една старица. Бих желала да доживея дните си, без да преча на ония, които имат работа в този живот.

– Вие съвсем не сте стара. И кой ви е дал правото да мислите, че няма какво да правите в този живот, а нима няма какво да му предложите?

– Обективно погледнато, – отговори Вера, – съпругът ми почина, децата си имат свой живот. Нали все някой ден идва края на всичко и старите трябва да отстъпят място на младите? Просто чувствам, че моето време е изтекло.

– Чували ли сте за Харлан Сандърс?

Вера поклати глава.

– На 65 години той взел една семейна рецепта за пържено пиле и отворил верига от ресторанти, в които да го сервират. Целият му капитал в началото се състоял само пенсията му, а тя не била много голяма.

– На 65 години? Чудесно постижение! – възкликна Вера.

– Ами Бенджамин Франклин, който изобретил бифокалните лещи, когато е бил на 78 години, – продължи Влади. – Уинстън Чърчил на същата възраст е написал книга, с която печели Нобелова награда за литература. Нелсън Мандела става президент на Южна Африка на 75 години, като голяма част от тях е прекарал по местните затвори.

Тези множество факти изненадваха и озадачаваха Вера. Но Влади не прекъсна потока от примери:

– На 77 години Игор Стравински все още е изнасял концерти. Ана Мери Робъртсън открива таланта си на художничка в преклонна възраст и на 90 години е продала първата си картина. Микеланджало е бил на 72 години преди да започне работата си по базиликата на „Свети Петър“. Да продължавам ли още?

– Само че …, – лицето на Вера помръкна.

– Какво само че? – подкани я Влади

– За всичките тези години не бях оставала сама, – малко като оправдание прозвучаха думите на Вера. – И сега изглежда преживявам едни от най-лошите си дни в живота.

– Много от скритите таланти  в нас не остават открити, защото не ги търсим, – започна настъпателно Влади. – Всяка надежда ни изглежда авантюристична. Вие все още сте жива….

– Да, жива съм, но какво от това, – изпъшка Вера.

– Щом сте жива тук на тази земя, значи не сте довършили това, което е трябвало да правите. Целта на вашия живот все още не е постигната, а това означава, че най-добрата част от живота ви все още ви предстои. Ще имате срещи с хора, които да учите и на които да помагате. Те се нуждаят от вашата любов и подкрепа.

– Да прав сте, – каза Вера. – Странното е, че до сега не съм се замисляла за това.

Усмивка грейна на лицето ѝ, а погледа ѝ се зарея в далечината. Когато се обърна, за да благодари на Влади, него го нямаше, но тя вече знаеше какво да прави.