Слави бе само на шест години. Той бе обкръжен от добри и любезни хора. Но попаднеше ли сред непознати, които се държаха грубо, цинично или вулгарно, се чувстваше неловко. Техните действия и думи му се струваха странни.

Не можеше да понася просташкия им и брутален начин на изразяване, а чуеше ли псувня, се мръщеше и извръщаше глава настрани.

Майка му не веднъж му бе казвала:

– Всяко Божие творение е прекрасно.

Но как да ѝ повярва, когато виждаше шокиращи форми на поведение.

Един ден  Слави бе с майка си. Те посетиха едно културно мероприятие.

Към обяд бе обявена почивка от 45 минути и майка му реши през това време да посети близкия универсален магазин.

Тръгнаха, но нямаха часовник. Майка му се огледа наоколо.

Пред магазина стояха две жени. Те бяха облечени в съдрани дънки и черни фланелки, на които имаше нарисуван череп. На краката си имаха джапанки. Бяха късо подстригани, без грим.

Говореха много високо. Те не се стесняваха да употребяват пошли слова и почти на всяка втора дума псуваха.

Пушеха и пиеха бира, от метални кутии.

– Слави, – каза майка му, – иди при тези жени и ги попитай, колко е часа, за да не закъснеем за продължението на мероприятието, на което сме от сутринта.

Момчето се огледа наоколо и озадачено попита:

– Мамо, къде виждаш тези жени?!

В стаята бе тъмно. Пламъкът на една свещ осветяваше едно малко пространство около нея.

– Жал ми е за теб, – въздъхна скрита в мрака незапалена свещ, която стоеше не далеч от горящата си посестрима. – Твоят живот ще бъде много кратък. Ти светиш през цялото време и скоро от теб нищо няма да остане.

– А нима това не е хубаво? – попита запалената свещ.

– Аз имам много по-щастлива съдба от теб, – засмя се незапалената свещ. – Не горя и не се топя. Лежа си на гръб, но така ще живея по-дълго. А твоите дни са преброени.

– Никак не съжалявам за това, – каза горящата свещ. – Моят живот е прекрасен, защото е изпълнен със смисъл.

– Ха-ха-ха, – присмя се незапалената свещ. – И какъв е смисълът на твоя живот?

– Вярно е, че горя и восъкът ми се топи, но моят пламък ще запали много други свещи и от това моят огън няма да изчезне.

– И какво от това, нали теб няма да те има? – злобно каза незапалената свещ.

– Със светлината си прогонвам тъмнината около себе си. Очите на децата сияят, когато ме поставят на празничната елха. Изцелявам въздуха около леглото на болния, защото причинителите на болестите не издържат на живия огън. Нима моят кратък живот не е прекрасен?

Незапалената свещ мълчеше, тя нямаше какво да отвърне на своята запалена посестрима. Започнаха да я измъчват съмнения.

– Тъжно ми е за теб, моя незапалена сестро. Жалка е съдбата ти. Ти няма да изпълниш своето предназначение. А душата ти – твоя огън, къде е? Ти ще лежиш в безопасност много години, но на кого си нужна такава? Каква е ползата от теб?

Незапалената свещ мълчеше, а притеснението ѝ нарастваше.

– Ти ме съжаляваш, – развълнува се искрено запалената свещ, – че скоро ще изгоря и ще престана да съществувам. Но ако продължаваш да бездействаш, твоето съществуване никога няма да започне. Така ще умреш, без да си наченала. И животът ще премине покрай теб неусетно.

– Може би си права, – разколебана каза незапалената свещ. – По-добре да горя, отколкото да си почивам. Защото ако горя ще живея, а ако стоя  и мързелувам, ще бъда мъртва.

През тази година Спас ставаше на 18. През изминалото време до сега той празнуваше рождените си дни заедно с родителите си, но тази година той искаше нещата да станат малко по-иначе.

Застана пред баща си и майка си и категорично заяви:

– Мили родители, тъй като влизам в категорията на възрастните, искам да посрещна рождения си ден с приятелите си. А вас ви моля да не бъдете тук, когато те дойдат.

Спас очакваше някаква опозиция от родителите си, но бе изненадан.

– Нормално е вече да искаш, да празнуваш рождения си ден с приятелите си, – каза баща му.

– Ние ще намерим къде да отидем през това време и с какво да се занимаваме, – успокои го майка му.

Вечерта Спас събра много от съучениците си, за да отпразнува рождения си ден. Дигаха шум. Река от алкохол се лееше. Някой пееше. На друг му бе станало лошо от предлаганите питиета и не достигайки мивката и тоалетната, изливаше цялото съдържание на стомаха си върху килима …

Спас не си спомняше какво точно се случи тази вечер. След като приятелите му си отидоха, той рухна на дивана и заспа.

Той не усети, кога родителите му се върнаха. Не разбра, как и с колко огромни усилия очистиха „бунището“, в което бе превърнал  апартамента заедно с приятелите си.

На сутринта Спас получи поздравления от родителите си по случай рождения си ден. Не чу от тях никакъв упрек или недоволство.

След няколко дена комшията Продан каза на Спас:

– Доста весело изкара родения си ден, но знаеш ли, че родителите ти нямаха къде да отидат тази вечер?

Спас трепна:

– Къде са били тогава?

– Родителите ти седяха на една пейката на спирката на метрото, а баща ти цяла вечер чете Библията. Двамата останаха там, докато затвориха метрото.

Нещо се преобърна в душата на Спас.

– Баща ми е седял на пейката и ме е чакал да дойда на себе си, – каза си с болка младежът. – Аз бях като блудния син, а той е бил готов да ме чака дотогава, докато се вразумя.

За Спас това бе специален урок, който запомни за дълго време. От тогава той не празнуваше рождения си ден без родителите си, а освен това оправи и отношенията си с Бога.

Каква по-голяма награда за родителите е, синът им да тръгне по правилния път.

Бе тъмна нощ. Колелата на влака потракваха, сякаш напяваха отдавна забравена песен.

Кирил Петров четеше на слабата лампа във вагона.

Изведнъж в купето нахлуха четирима мъже, грабнаха го за ръцете и краката, а после го изхвърлиха през вратата като ненужна вещ.

Преследваха го още от столицата, но как се добраха до него, Кирил така и не разбра. Целта им бе да го убият, защото бе станал неволен свидетел на нещо, което искаха да прикрият.

Навън снегът бе натрупал големи преспи. Всичко бе побеляло.
Когато го изхвърлиха от влака, Кирил попадна в една доста голяма преспа. Хубавото е, че по него нямаше нищо счупено.

Много трудно се измъкна от снега. След това се огледа и изтръпна:

– Гора, сняг и никакви признаци на селище наблизо….

Кирил се изправи и тръгна през снега. Знаеше, че ако стои на едно място, ще замръзне  и бързо щеше да свърши.

Но след няколко километра се измори и седна на един пън. Усещаше, че замръзва, но нямаше вече сили да продължи.

– Тука ще е краят ми! – отчаяно махна с ръка.

Изведнъж забеляза, че към него се приближава нещо огромно и тъмно.

– Какво ли е това? – смути се Петров.

Когато наближи, Кирил уплашено прошепна:

– Боже, това е мечка! Сега ще ме изяде……

Изглежда животното имаше други намерения. Мечката го приближи, подуши го и легна в краката му.

– Изглежда е доброжелателно настроена, – каза си Кирил.

Мечката обърна корема си, към премръзналия човек и заспа.

Кирил дълго се колебаеше какво точно да направи, като същевременно поглеждаше недоверчиво към спящото животно. Накрая не издържа на сковаващия студ, легна близо до мечката и внимателно се приближи към козината ѝ.

Когато се съмна Кирил чу далечно пеене на петли.

– Селото е наблизо, – успокоено си каза той.

Кирил внимателно се изправи, за да не събуди мечката, но тя стана, отърси се и се отдалечи към гората.

– Благодаря ти, мечко, – провикна се Кирил след отдалечаващото животно.

След това тръгна по посока на кукуригащите петли и скоро пристигна в едно малко село.

Почука на първата врата. Обясни какво му се е случило и помоли за подслон. Хората го приеха радушно.

В това село Кирил остана половин година.

Зимата дойде, но сняг нямаше. Издайнически следи по покривите и на по северно изложените места говореха, че е валяло, но бялата пелена не се бе задържала навсякъде.

Но не това бе главният страх на повечето хора.

– Страхувам се, когато наближава Рождество, – сподели Ангелина с колежката си Василка.

– Празник е, какви са тези страхове от теб? – смръщи вежди Василка.

– Помисли само, колко време, усилия и пари трябва да изразходвам, за да се почувстват всички доволни у дома.

– Ти навярно се шегуваш, – изненадано я изгледа Василка. – Не е нужно да харчиш толкова много пари и с малко продукти можеш да приготвиш празнична трапеза, а колкото за усилията, Рождество е само един път в годината.

– Да, но….

– Я си помисли добре, дали мъдреците, които са изминали стотици километри в пустинята, за да видят бебето Исус, са си мислили за такива работи? Та те са прекарали няколко месеца в безводната пустиня, а за даровете, който са донесли, да не говорим.

– Не мисля, че са ги притеснявали такива мисли, – въздъхна примирено Ангелина.

– Когато са стигнали края на пътешествието си „Те са се зарадвали с голяма радост“.

– И на какво толкова са се зарадвали? – сбърчи нос Ангелина.

– Те са направили всичко това за Исус, Който бе наречен Емануил, което означава „Бог с нас“.

Ангелина се намуси и недоверчиво погледна Василка.

– Нека празничната треска на Рождество не те разсейва от най-важното нещо, – каза спокойно Василка. – Не си мисли, че трябва да направиш нещо специално или грандиозно на този празник.

– Готова съм, дори да взема назаем, само и само да впечатля съседите, – гордо вирна нос Ангелина.

– Концентрирай се на Исус, – посъветва я Василка. – Отдели време да прочетеш за Неговото идване в този свят. Това е една интересна история за Неговото раждане.

– И това какво ще ми помогне? – недоверчиво попита Ангелина.

Василка въздъхна, тъжно и стана за нежеланието на тази млада жена да се запознае с истинския повод за този празник, за това се усмихна и ѝ пожела:

– Нека Рождество те „зарадва твърде много“.