Вятърът беше поспрял, но Симо и Яна не бързаха да се приберат. Този ден беше много тежък за тях, бяха присъствали на погребение на роднина, когото не бяха виждали много отдавна.

Единствената причина за това бе, че той беше живял като отшелник в едно забутано село, далеч от шума и грохота на големите градове. Тези, които бяха живели, край него бяха казали много хубави думи за него:

– Честен, милостив, сърдечен, изпълнен с любов, готов във всеки момент да ти протегне ръка. Той никога не мислеше за себе си. Така и умря, спаси живота на онова малко момиченце, но изгубихме него.

Обичаха го и макар че не им беше роднина и искрено жалееха, че не е между тях.

Изведнъж Симо се обърна към Яна:

– Ами ти? Какво биха казали за теб?

– Вярна. Любяща. Добра. Покорна. – Думите продължаваха да отекват ясно в главата й.

– Покорна ли? – очудено реагира Симо.

– Аз съм много послушен човек. Или поне бях, – добави с половин усмивка Яна. – В този момент не мога да кажа, че вече съм същата

– И защо?

– Дойдох тук по задължение, като роднина на чичо Митко, който съвсем слабо познавах, но това, което чух за него от хората тук, силно ме разтърси. Никога не съм напускала дома си за по-дълго време. Грижех се за семейството и децата си, но разбрах, че това е нищо в сравнение с това, да обичаш, да помагаш, утешаваш и да служиш на хората.

– Той е добър пример за нас живите, които само „живуркаме“ и изпълняваме задълженията си, – подкрепи я Симо.

– Майка ми смята, че трябва да се върна в града след погребението. Но аз имам нужда да остана сама – усмихна се Яна на себе си. – Това не е типично за мен. Не съм кой знае колко независим човек. Но вие всички сте такива. Може би има нещо във въздуха тук. Чувствам се непознат човек и за самата себе си. Може би трябва да променя нещо в живота си.
– И какво мислиш да направиш най-напред? – провокира я Симо.
– Първо трябва да изляза от черупката си и да се огледам наоколо. До сега съм живяла само за мъжа и децата си, дори не съм мислила за себе си, но грижите, проблемите, несгодите на хората около мен бяха някакво абстракно понятие, много далече от мен. Трябва да изляза сред хората и да започна да им помагам. Вероятно това ще осмисли животът ми по-пълно.

Един тюркски военачалник имал махмурлук и главата му тежала. За да се разсее, извикал един певец и го помолил:
– Покажи уменията си.
И певецът запял песен, която съдържала думите „аз не знам“. В песента имало много такива стихове, които започвали с тези думи.
След петото или шестото повторение военачалникът скочил, грабнал боздугана си, твърдо решен да счупи главата на певеца.
Войниците около него едва го удържали да не прави така.
Военачалникът сърдито се разкрещял:
– Съвсем загубих търпение от безкрайното повтаряне на думите „аз не знам“. Бях готов да откъсна главата на този певец, за да се научи, че ако не знае, то не трябва и да пее.

Боб се облегна на младежа, почти седна върху краката му, вдигна очи и изплези език. Никола го погледна тъжно.

Преди три години бе спасил кучето от сигурна смърт и нито за миг не съжаляваше за постъпката си.

Боб бе ловджийско куче, порода ритрийвър, при това беше много красиво. Козината му бе червена с бяло на носа, под брадичката и по лапите. Пухкавата му опашка непрекъснато се размахваше. Имаше благ поглед. И много обичаше Никола.

Откакто го прибра имаше безброй спорове с баща си за кучето.

– Няма място за това куче в къщи! – викаше баща му. – Такова куче трябва да тича. Мислиш ли, че някой ще го вземе? Такова куче ще те измори. Само почакай и ще видиш.

Боб може да обикаля до изнемога целия квартал, но качеше ли се в кола или камион, държеше се прилично. Въпреки това баща му не прие животното.

Никола погали кучето и го почеса зад ушите, а гласът на баща му отекваше в главата му:

– Изправи се! Намали! Гледай напред.

Не можеше да отиде там с другите. Просто не можеше. Най-много да обиколи наблизо и да чака за вести по радиостанцията.

Издирването предната нощ бе продължило цели седем часа. По всичко личеше, че не можеха да очакват добри новини, преди да се приберат хората от охраната.

Бяха започнали да говорят по-скоро за откриване на останки, отколкото за спасяване. Сърцето му да се свиваше и  усещаше някаква празнота, безпомощност, гняв и объркване.

Как можа да се случи това? Баща му беше изчезнал с група, която съпровождаше до близкия връх.
Бяха загубили връзка късно следобед. През нощта ръмеше и беше много студено. Изпратиха екипи, които обърнаха всичо наоколо, но не откриха нищо.

Никола мислеше да пусне Боб. Животното познаваше миризмата на баща му, макар и да не се обичаха много двамата с кучето, но го предупредиха:
– Не тръгвайте сам! И вие можете да изчезнете. Не се знае, какво точно се е случило.
И Никола чакаше, но надеждата, че ще види баща си отново жив, се бе загубила ….

Димитър и Елена отидоха на родителската среща на сина си. Те видяха оценките на Чавдар в дневника и останаха ужасени. Синът им, който беше отличник, се бе превърнал в мързелив и слаб ученик.

Класният му ръководител сподели:

– Държи се грубо и отвратително. Да не би нещо да го тревожи?

Изгледа бащата и майката на Чавдар, чийто лица бяха изпълнени с тъга и болка.

– Ако има проблем редно е да ни предупредите. Вярно е, че момчетата стават трудни, когато навлизат в пубертета, но при него нещата се развиха много бързо и неочаквано. За това се питам, дали няма и нещо друго?

– Ами …. – поколеба се да каже нещо Елена.

– Не, – отговори твърдо Димитър, – няма никакъв проблем. Очевидно е от възрастта. Аз бях същия на неговите години. Не исках да бъда добро момче. Ще поговоря с него, нещата не бива да продължават така.

Когато напуснаха сградата на училището, Елена едва не изкрещя:

– Не виждам как можеш да го спреш, – и добави по-спокойно с много болка, – той е много разстроен.

– Да, знам, че е разстроен, – измърмори Димитър, – но ще го накарам да разбере, че си съсипва бъдещето.

– Дано, – Елена звучеше отчаяно. – Малко вероятно е.

Когато Димитър се прибра и отиде при Чавдар, синът му се разкрещя:

– Махай се! Изобщо не ми говори. Не искам да те виждам.

– Не ми крещи, – скара му се Димитър.

– Ще викам и крещя, колкото си искам, – Чавдар още по-силно завика. – Ти си отвратителен и противен. Как можа да причиниш това на мама и да се търкаляш с онова момиче? Мама е толкова добра с теб, как можа?

– Да, Чавдаре, срамувам се от себе си, – Димитър наведе глава. – Съжалявам, неприятно ми е, че ти разбра.

– Вместо да съжаляваш, да беше помислил преди това.

– Чавдаре, изслушай ме само, – гласът на Димитър трепереше. –  Много съжалявам и искам да те помоля …

– Да ти простя? За какво да ти прощавам? За това, че съсипа семейството ни, че вгорчи живота на мама?

– Не искам прошка, – каза примирено Димитър. – Искам да те помоля да не съсипваш собствения си живот и шансовете си с подобно поведение. Аз може да съм объркал собствения си живот, но ти не съсипвай твоя. Няма да можеш да се класираш …

– Пет пари не давам за скапания ти университет. Не ме интересува, дори да ме изключат от училище. – Чавдар едва не се разплака, – Не мога да имам това, което най-много искам, семейството ми да бъде такова каквото беше, защото ти ми го отне …..

Чавдар излезе от стаята и силно трясна вратата. Димитър зарови ръце в косата си и заплака.

Слънчогледът има апетитовъзбуждащо, темературопонижаващо и омекчаващо лигавиците действие. Прилага се при стомашно-чревни заболяваня.
Установено е и неговото имуностимулиращо, бактерицидно и бактериостатично действие.
Препоръчва се при болки в стомаха и червата, ревматизъм, грип, като противоотрова при въздействие с тежки и радиоактивни метали, особено кобалт и стронций.
В Българската народна медицина се използва при малария, епилепсия, задух, белодробни възпаления, кръвен наплив в главата, нервна възбуда и други, а външно — за поддържане русия цвят на косата. Листата понякога се прилагат за компреси при младежки пъпки и за бани при хемороиди, а отвара от корените се пие за пречистване на черния дроб и бъбреците.
Семената се прилагат широко за храна. Те подобряват кръвообращението и хормоналната дейност, припоръчват се при кожни проблеми, кисти и други.
Слънчогледовото масло, получено от семената, се употребява за храна, накисване на билки и за масажи.
Умерената употреба и на слънчогледа като натуралната храна  обикновено е безпроблемно. При рафинирането и особено при запържването на олиото се губят повечето от негови полезни свойства и то може дори да се превърне във фактор за генерирането на сърдечносъдови, жлъчночернодробни и туморни заболявания.
Ето и някои от начините, чрез които може да се използва слънчогледа.
Две чаени лъжички от цветовете на слънчогледа се поставят в 350 мл. кипнала вода. Вари се 5 мин. След изстиване се прецежда. Пие се три пъти на ден по 100 мл. преди ядене.
От цветните кошнички се прави спиртен извлек. В 50% етилов алкохол или чиста силна ракия, който се прилага при трески и ставни болести – по 1-2 чаени лъжички на ден. Споменатата запарка се прилага и външно.
Семената се дозират според необходимостта на съответния организъм от съдържащите се в тях вещества, обикновено по 1-2 супени лъжици на ден, най-добре в покълнало състояние.
Цветовете на слънчогледът съдържат солантова киселина, флавонов гликозид, кверцимеретрин, ксантофил, бетаин, холин, антоцианин, кверцетин, органични соли и фитохормони.
В слънчогледовото семе се съдържат много мазнини, главно полиненаситени, ценни белтъци, много минерали като калий, фосфор, желязо, цинк и други, витамин Е и витамини от В-група, фитостероли и други.
Растението се засява из цяла България и в повечето страни по света, но произхожда от Мексико.