Почти три часа Жана и Роси обикаляха поредния търговски център с множество магазини. Доктор Райнов бе преписал тази пазаруваща терапия за да откъсне Роси от тежката атмосфера в болницата.

Наближаваше обяд. Наоколо сновяха майки с детски колички и по-възрастни жени. Двете приятелки се качваха по етажите, слизаха по ескалаторите и се заливаха от смях като ученички.

Роси имаше чувството, че участва в маратон. Тялото ѝ бе отслабнало и доста изтощено. Комбинираното лечение с химиотерапия и лъчетерапия атакуваха не само рака, но и самата нея. Всичко това бавно и постепенно я убиваше. Косата ѝ не бе опадала нацяло, но бе много изтъняла.

Първоначално Жана бе намислила да заведе Роси в някой салон за красота, но после се отказа. Положението на приятелката ѝ бе доста травмиращо, нямаше нужда да го усложнява още повече.

– Дай да го нося, – Жана протегна ръка към пакета, който носеше Роси.

– Да не съм саката, – дръпна се на шега Роси.

– Не исках …..

Роси се усмихна.

– Знам. Просто, когато си болен, хората започват да се държат с теб някак покровителствено. Карат те да се чувстваш по-различен, но и отблъскващ. Сякаш ти е пораснала опашка или ушите ти са станали по-големи. Навярно външно изглеждам слаба и немощна, но от вътре съм си същата ….

– Знам, – каза Жана и я прегърна.

– Това е един доста неприятен начин, чрез който можеш да разбереш, кои са истинските ти приятели. От както влязох в болницата, Владо всеки ден идва и ми носи цветя и храна. Дръж се за него, Жана, той е прекрасен човек, не го изпускай!

– За това мога да поспоря, – засмя се Жана. – Вярно е , че работата му не е лека, но в сравнение с отглеждането на две деца….. – Жана махна с ръка.

Двете вървяха към колата и мълчаха. Изведнъж Роси вдигна глава и се усмихна.

– Не ме гледай така, ще се оправя, – каза тихо тя.

– Непременно, – каза Жана.

Тя се опитваше да се зарази от оптимизма на Роси, но ѝ бе трудно да лъже и не можа да скрие сълзите в очите си.

– Повече се притеснявам за Миро, – каза неспокойно Роси. – Все за някъде заминава, а аз се страхувам, че ще умра, а той ще е далече от тук.

– Всичко ще се оправи. Не се тревожи, – опита се да я успокои Жана.

В последно време Роси сънуваше кошмари. Тя знаеше, че Миро има неприятности, но не можеше да му помогне, а това още повече я измъчваше и натъжаваше……

Елена стигна кръстовището и вече виждаше сградата, в която се намираше малката ѝ стаичка, когато чу зад себе си стъпки.

Изведнъж пред нея застана мъж. Елена уплашено отстъпи, но когато мъжът свали шапката си и ѝ се усмихна, тя го позна.

– Уплашихте ме, – извика възмутено Елена.

– Просто исках да ви видя, – виновно каза Стоян.

– Защо се закачате с мен, – смръщи вежди Елена, – навярно ви очаква …. жена ви у дома.

– Великия владетел Монгаг чака принцесата си Миранда, – каза Стоян.

– Монгаг ли? Какъв е този владетел? Нищо не съм чувала за него.

– Нима не познавате най-пламенния си обожател.

Преди да му се скара, той започна да разказва оживено:

– Палатът на владетеля Монгаг се издигал в пустинята на тъгата. Там кладенците били пълни със солени сълзи и владетелят страдал непрекъснато от жажда, въпреки че непрекъснато пиел от тях. Само една усмивка можела да го освободи от това проклятие. Шутовете напразно се мъчели да го развеселят. Дори прославеният магьосник Крокар не могъл да го отърве от тъгата му.

– Нима в палата му не е имало красиви девойки? – засмя се Елена. – Горките те!

– Бедният Монгаг! – възрази Стоян и направи такава гримаса сякаш той беше този владетел, който тъгуваше, но после се съвзе и продължи. – Един ден на портите почукала прекрасна принцеса. Тя се казвала Миранда. Идвала от най-далечния край на владенията на Монгаг. Косата ѝ греела като пламък. Тя носела със себе си съд с топъл шоколад. Това било лекарство изпратено за владетеля от нейна роднина. Когато вкусил от шоколада, тъгата на владетелят изчезнала и очите му заблестели. Но по-сладко от шоколада било очарованието на принцесата.

– Чудно, – повдигна вежди Елена, – как шоколадът е бил топъл щом принцесата е идвало от толкова далече? Как го е запазила?

– О, забравих да ви кажа, че тя носела съда на главата си. Пламъците на косите ѝ запазили шоколада топъл през целия път.

Елена избухна в смях. В тази история нищо не беше вярно, но тя бе готова да го слуша с часове. Може би защото гласът му бе приятен или може би историята много ѝ харесваше.

– Не вярвам на нито една ваша дума! – възкликна Елена.

– Нима смятате, че измислените неща не се случват в действителност? Представете си, че всичко това се е случило с тази принцеса. Нима не е чудесно?!

Елена наведе смутено глава.

– Наблюдавах те как се смеете и как слушате, – каза Стоян. – Вие забравяте за себе си, завиждам ви за тази способност. Ще ми помогнете ли и аз да мога така.

– Моля ви, – прошепна Елена, – не ми говорете така господин Монгаг.

Стоян трепна:

– Как ме нарекохте?

Изведнъж очите му станаха безкрайно тъжни. Стоян се отдалечи от нея, без да ѝ каже дори довиждане, но изведнъж се обърна и ѝ изпрати въздушна целувка.

Елена имаше чувството, че е пияна. Улицата бе пуста.

– Дали това не бе сън, – прошепна уплашено Елена.

Нено бе въодушевен. Той бе намерил хора, с които да сподели мечтите си, а и те не оставаха равнодушни към думите му.

– Преди главата ми бе пълна с идеи, но нямах цел, – каза Нено. – Имах добри намерение, но без покритие. Когато осъзнах целта в живота си, всичко, което бях научил и правил през времето на своето съществуване, се подреди по пътя към тази цел. Това стана още преди да го осъзная с ума си.

Емилия го слушаше захласната. Докато Нено говореше с ентусиазъм за стремежите си, той буквално израстваше в очите ѝ.

– Хората твърдят, – продължи той, – че днес не стават чудеса. Но ние живеем в невероятна епоха. Машините ни спасяват от тежкия труд. Влакове, автомобили, самолети скъсяват разстоянията. По телефона можеш да е обадиш на свой приятел, който се намира на другия край на света …..

Хората, които го слушаха бяха увлечени от думите му.

В главите на всеки от тях не веднъж се бяха въртели подобни мисли, но именно днес се намери човек който да ги изрази подредено и ясно.

Емилия усещаше, че между нейните мечти и тези на Нено имаше сходство.

Тя искаше да разбере тайната на живота, като усилено изследваше и наблюдаваше растенията и животните, а плана на Нено бе да разгадае тази тайна у хората, по-точно в съвместната им работа.

– Мисля, че нашите интереси не са толкова различни, – каза Емилия.- Аз искам да разкрия тайната на сътворението, наблюдавайки ставащото в природата, а вие …. търсите тайната на един вид ново сътворение, включващо взаимодействието между хората и желанието им да творят съвместно.

Нено ѝ се усмихна.

– Какво прекрасно сравнение. Мисля, че идеята ми не би могла да се изрази по-красиво.

Завели Филип, малко петгодишно момче при невропатолог, за да се изследва нивото на интелектуалното му развитие.

– Кое е повече: пръстите на краката или космите на главата? – попитал невропатологът.

Филип мълчал. Изминало доста време. Невропатологът неодобрително започнал да поклаща глава.

Майката на Филип проследила, накъде гледа синът ѝ.

Детето гледало главата на невропатолога, а той бил напълно плешив.

Вътре в църквата се процеждаше утринното слънце и хвърляше пъстроцветните си сенки от стъклописите върху събралите се енориаши. Една част от тях бяха дошли по собствено желание, а другите понеже така се налага.

В много молитвени домове, независимо от вероизповеданието, има хора, които сядат на първите редове, сякаш близостта им до амвона ги приближаваше до освобождението.

Жените облечени в най-хубавите си рокли, мъжете със стегнати сака, с изгладени панталони, чийто ръбове могат и да те порежат, всички напарфюмирани и привидно усмихнати участваха неволно в някакъв театър.  Нима дрехите правят човек светец?

Зад амвона стоеше отец Загорски. Късата му коса бе снежно бяла, но веждите му бяха още черни. Ръцете, които се подаваха от расото се движеха като напевния му глас. Дълги години той изнасяше проповедите си пред папството си. Много време прекарваше над Словото и продължаваше да се пита дали е успял да достигне до сърцето на поне един човек.

Днес, както и когато бе по-млад се наблюдаваше постоянен растеж на престъпността, прелюбодействията, корупцията, …. и масовото оттегляне от църквата.

Хората възлагаха вярата си на технологиите и науката, те вярваха единствено в материалното. Въпреки всичко Загорски продължаваше да проповядва с надежда, че ще спаси поне една душа в този толкова объркан свят.

Свещеникът бе дребен, някои биха го възприели за недоразвит и недорасъл. Истинският му дар бе гласът му. Колкото бе дребно тялото му, толкова по-мощно звучеше гласа му над папството:

– Не можете да придобиете спасението си като крадец през нощта. Ние не се борим за съвършенство в живота, тук на земята, а за усъвършенстване във вярата си. Вярата в Бога ни дава вечен живот. Единствено вярата е ключът, което ни води до израстване и промяна…..

Загорски събра листовете и предложи да изпеят заедно една песен. И макар да не бяха професионалисти, множеството запя като един, в синхрон.

В дъното на църквата, без да се набива на очи, седеше най-големият поклонник на Загорски. Дори и да искаше да се скрие, човек не можеше да не забележи червените ѝ къдрици, които пламтяха като огън върху раменете ѝ. Маги тихо припяваше, като че ли на себе си.

Това влизаше в остро противоречие със всичко в живота ѝ. От дванадесетгодишна възраст изучаваше седемте смъртни гряха в католическото училище, а нощем ги практикуваше. И макар с годините да бе станала по сдържана и отговорна, не успя да изкорени всичко лошо от себе си.

Всяка събота отиваше на танци или участваше в някой купон, но всяка неделя независимо от времето и здравословното си състояние, стоеше сутрин в църквата на едно и също място, свела глава нямо благодарейки за всичко в своя свят. Макар да не бе съгласна винаги с това, което се казва в църквата и поведението ѝ да не я правеше светица, вярата ѝ в Бога бе искрена.

Съпругът ѝ Юри седеше на пейката до нея тихо. По тъмните му очи личеше, че за него службата отдавна е свършила. Той нито веднъж до сега не бе споменал пред жена си, че е започнал да губи вярата си.

Маги и Юри излязоха от църквата заедно с другите. Те се подредиха на опашка да се ръкуват с пастора, с надежда, че частица от светостта му ще докосне и техните души.

Загорски кимаше сърдечно с глава на всеки. Минаващите край него изказваше благодарност или добра дума за проповедта му. Самият той се съмняваше в искреността им.

„Ако ги попитам, – помисли си Загорски, – дали някой от тях ще си спомни поне едно изречение от проповедта, да не говорим за поуката от нея?“

Той знаеше какъв ще е приблизителният резултат. Познаваше всички хора, които посещават църквата му и едва ли някой щеше да го изненада с нещо.

Изведнъж лицето му се озари от усмивка, когато погледът му срещна очите на Маги.

– Прекрасна проповед, отче, – рече Маги свела глава пред свещеника.

– Благодаря ти, Маги, – засмя се кротко Загорски. – Когато тя видя наблизо, винаги разчитам на усмивката ти. Дано намериш покой, дете – благослови я той.

– Благодаря, отче, ти също.

Юри хвана Маги под ръка и тръгна към колата. Той бе нервен и неспокоен, така се чувстваше около час преди и два след литургията.

– Защо е необходимо да преминаваме всяка седмица през това? За какво ни е нужно? – мърмореше недоволно Юри.

Маги докосна рамото му в знак на примирие. Между двамата настъпи неловко мълчание ….