Седяха на скалата и гледаха панорамата, която се разстилаше пред очите им. Георги се закашля.

– Този младеж много пуши, – каза Попов. – Един ден ще съжалява за това.

– И аз това му казвам, – засмя се Мариела, – но той изобщо не ме чува.

Георги допуши цигарата си, погледна Попов и настойчиво попита:

– Кажете ни сега, вие сте специалист в тази област, траките имали ли са писменост?

– Пак този въпрос: Имали ли са писменост? – въздъхна дълбоко Попов. – Мисля, че са имали. Те са били напредничави и просветени. Но дори да разчетем писмеността им, едва ли ще намерим нещо написано от Орфей.

– Орфей ли? – изненада се Мариела. – Аз мислех, че той е митичен герой.

– Орфей действително е живял и е променил религията на траките. Преди това те са вярвали в Дионис, а Орфей им дал нов бог, свързан с познанието. Новото учение било за малцина посветени. След смъртта си те се превръщали в богове, а гробниците им в храмове.

– От къде знаете всичко това, нали не е сигурно за писмеността им? –  заяде се Георги.

– Писаното слово е опасно, – каза Попов. – Още Платон е казал, че философът не трябва да излага идеите си в писмен вид. Помислете, повечето от религиозните водачи, не са ни оставили нищо в писмен вид. Вижте Буда, Христос, Зороастър, Мохамед, …. Знаем това, което са записали техните последователи и ученици.

„Този напълно е изперкал, – помисли си Георги.  – Луд е. Напълно е откачил“.

Хубаво бе, че Попов не можеше да прочете мислите на младежа, в противен случай щеше да се разсърди и нямаше да им разкаже нищо.

– Тук в Странджа старата вяра е оцеляла, без никой да я записва, – продължи да говори Попов. – Вярно е, че е променена, но е жива. Нестинарските игри дето са уж посветени на Константин и Елена, са прикрит езически обред в чест на Великия бог и Великата богиня, съчетанието на светлината и мрака.

Мариела внимателно следеше разказа, а Георги едва прикриваше раздразнението си.

– Когато християни намирали светилища и оброчни плочки на тракийския бог Конник, строели на тях църкви и ги посвещавали на св. Георги. На старите плочки дракона го няма, а конникът препуска към олтар и към богинята във формата на змия, увита около дърво. Вижда се и куче, което редом се движи с конника. Виждали ли сте икона на св. Георги със куче. Няма и да видите. Ние всички сме езичници само дето сме го забравили, – заключи Попов.

– Беше много интересен разказа ви, – каза Мариела, – благодаря ви.

Георги само изсумтя и несръчно подаде ръка за довиждане.

Когато Попов  бе слязъл вече в ниското, Георги намръщено каза:

– До сега не съм чувал толкова много глупости на куп.

– И все пак има над какво да помисли човек, – опита се да го успокои Мариела.

– От това глупостите няма да станат по-умни, – Георги махна с ръка. – Хайде да се прибираме, че скоро ще притъмнее.

Мисията на Църквата е да спасява душите за вечността. Църквата не се бори с хората и за тях.

Християните трябва да виждат във всеки човек ценно творение на Бога, призвано към вечен живот. Целта на всеки вярващ е да качи на кораба на Спасението тези, които са зад неговия борд.

Всеки християнин трябва да доведе хората до покаяние и вяра в Христос. Да ги подбуди съзнателно да се присъединят към църквата и да споделят живота си с нея .

Христос не изпрати учениците си да доказват, че са по-прави във вярата си от другите. Той ги изпрати да проповядват Евангелието.

Непознаващите Христос ще дойдат в църквата ако към тях се показва уважение, проявява се търпение, видят готовност да бъдат изслушани, накратко казано ако към тях се прояви любов.

Хората не се привличат ако се бориш с тях, за да им докажеш, че не са прави. Те са притеглени от грижата за техните души.

Бог знае, кога трябва да ни лиши от всякакъв външен признак на насърчение и кога да ни покаже тези видими признаци. Хубаво е, че ние във всяко време можем да уповаваме на Него.

Неговото Слово и обещания, са много по-добро доказателство за грижата Му към нас, отколкото личните ни заключение и доводите на нашия ум.

Ако Той проявява Своята грижа чрез явни признаци, то по-добре е да Му се доверяваме без тях, така ще укрепне нашата вяра.

Хора, които са съгласни да вярват на Бога въз основа на Неговото Слово, без доказателства, ще получат безкрайно по-ясни доказателства за Неговата любов.

Отлагането не винаги означава отказ. Има много молитви с надпис: „Моето време още не е дошло“.

Бог има време и срок за определена цел. Този, Който контролира границите на нашите местообитания, Той управлява и времето на нашето избавление.

За да се укрепи вярата ви, трябва да се обедините с  другите в поклонение пред Бога.

Хвалението има две основни предимства. То подновява вярата ни и възстановява нашата радост.

Колко пъти сте ставали в неделя сутрин и сте си казвали:

– Толкова съм уморен и изтощен. Нямам сили да отида на църква.

Но след като отидете в храма, вие се чувствате като подновен, укрепнал и силен.

Силите ви няма да се подновят ако гледате някой филм или седите дълго време пред дадена компютърна игра.

Всички тези и подобни на тях дейности ще ви направят по-мързелив и от най-мързеливите.

Вашите сили се подновяват, когато с  другите по време на богослужение се покланяте и хвалите Бога.

„Влезте в портите Му със славословие. И в дворовете Му с хваление; Славословете Го и благославяйте името Му. Защото Господ е благ; милостта Му трае до века. И верността Му из род в род“.

Безлунна нощ. Никола дремеше в аптеката. Той бе възвратен човек, но тази нощ бе дежурен. Чу звънеца и бързо скочи.

Когато отвори вратата, видя на прага разплакано момиче с рецепта в ръката.

– С какво мога да ти помогна , момиченце? – попита фармацевта.

– Майка ми умира, – проплака момичето – и аз дойдох да ѝ взема лекарството.

Момичето подаде рецептата, а Никола още сънен неохотно се зае да приготвя лекарството.

Когато приключи го даде на детето. То грабна лекарството, изскочи от аптеката и бързо изчезна в мрака.

Оставяйки шишенцето, от което бе взел малко, за да направи лекарството, Никола изведнъж забеляза грешката си.

– Какво съм направил? – фармацевта пребледня. – В лекарството съм добавил силна отрова и ако болната го изпие …. ще умре.

Никола изтича бързо на улицата, но момиченцето вече го нямаше.

– Какво да правя?  – безпомощно чупеше ръце аптекарят. – От къде да потърся помощ? Дори не знам къде живее това момиче и болната му майка ….

Изведнъж Никола си спомни как майка му казваше:

– Каквото и да се случи в живота ти, няма кой друг да ти помогне освен Бог.

Никола падна на колене и започна да се моли:

– Господи спаси ме! Не допускай майката на това момиченце да изпие лекарството, което ѝ дадох и да умре. Помогни ми, не искам да бъда убиец!

Никога по-рано той не се бе молил така. Беше равнодушен към Бога и дори не даваше да му говорят за Него.

Искрената му молитва не остана без отговор.

Отново някой позвъня. Аптекарят отвори вратата и видя същото момиче.

– О, господине, – каза момичето плачейки, – спънах се и паднах. Шишенцето, което ми дадохте се счупи. Нямам повече пари, а мама умира …..

Никола прегърна детето. Той я утеши:

– Не се безпокой, ще ти направя ново и ще го занесеш на майка си.

Това момиче бе за него като ангел, който донесе отговора на молитвата му, дори много повече, даде му вяра в живия Бог.

Никола направи отново лекарството и когато го даде на момичето, като прибави и малко пари.

От тази нощ Никола обикна Бога, а чрез него и всички хора….