Зимата пееше проклетата си и гибелна песен. Вятърът гонеше сухи клони и потъмнял треволяк наоколо. Всичко бе сковано от студ и мраз. Хората се бяха увили в дрехите си. В сърцата им имаше болка. Бяха загубили всякаква надежда.

Беше пазарен ден в София. Още два часа и щеше да се зазори. В двора на конака стана необикновено раздвижване на сеймените на пашата.

Мазхар паша изпрати да се обадят на поп Тодор Митов да се приготви. Той стана готов за половин час.

Зададе се губернаторът с каляска и свита, която се състоеше от десетина души.

В средата на пазара доведоха, току що изведеният от затвора Васил Иванов Кунчев, с прозвището Левски. Той бе конвоиран от взвод заптии и четири взвода аскери. Облечен бе с костюма, с който бе хванат при ханчето. На нозете му имаше тежки окови. Бе слаб и бледен, но очите му искряха пронизващо.

– Папаз ефенди – каза мютесарифинът, – иди при него и според вярата ви извършете необходимото.

Поп Тодор Митов започна да чете за случая молитва. И когато попът каза:

– … раба Божия Василия….

Левски го прекъсна тихо и му каза:

– Моли се, отче, не за мен, а за отечеството ни България.

След като свърши обредът, Левски бе качен на едно буре. Сложиха му въжето. Преди да бъде избутано бурето, Левски извика:

– Боже, избави България!

Беше тих и топъл следобед. Лятото беше в разгара си. Гошо и Румен седяха на сянка и разговаряха.

– Искаш ли да отидем за риба? – попита Гошо. – Сега край реката е прохладно.

– Аз не мога да ловя риба, – вдигна смутено рамене Румен.

– Хайде, ще те науча, – предложи Гошо.

– Добре, мога да опитам, – нерешително отговори Румен.

Гошо помогна на приятеля си да си набави всичко необходимо и му обясни какво трябва да прави.

Той специално наблегна:

– Трябва да си спокоен и търпелив, особено в момента, когато рибата захапе кукичката и започне да се дърпа.

Отидоха на мястото, което Гошо много обичаше. Там бе прекарал много часове, но се бе връщал в къщи с пълен сак с риба.

След много усилия Румен хвана „нещо голямо“. Той започна да дърпа въдицата толкова силно, че скъса въжето.

– Разбираш ли сега, защо казват, че риболовът и благовестието са еднакви“ – Попита Гошо.

Румен повдигна рамене.

– Всеки ден, понякога съвсем неочаквано ни се предоставя възможност да споделим Благата вест, – започна да размишлява на глас Гошо. – Това начинание ще бъде успешно ако има знание, търпение и най-важното желание.

– Да, но не всички хора откликват на този призив, – уточни Румен.

– Но има хора, които чрез него стигат до Бога.

А останалите?

– За тях изпраща други хора.

– Не всеки от нас има знания, търпение и смелост, – възрази Румен.

– Но можем да даваме всичко от себе си за благовестието, – възкликна Гошо. – Така Бог изпълнява Своето съвършено дело.

– Май трябва да съм много благодарен на тези, които не са се отказали да се молят за мен, – Румен наведе глава, – докато бъда  „уловен“ за Божиите спасителни истини.

Гошо наведе глава и събра дланите пред себе си:

– Господи, показвай ни как смело и търпеливо да споделяме своята история на повярването и как да не угасва вярата в нас, че ти ще доведеш докрай делото си.

– Ще последвам призива на Исус и ще стана „ловец на човеци“, – засмя се радостно Румен……

Малко след началото на Великата отечествена война, Марина Цветаева е евакуиран в град Елабуга, Татарстан.

При опаковането на багажа ѝ помагал Борис Пастернак.

Той донесъл със себе си въже, за да връзва куфарите и се пошегувал:

– Това въже е толкова здраво, че всичко може да издържи, дори да се обесиш на него.

След смъртта на Цветаева му предали, че именно на това въже тя се е обесила в Елабуга,

На остров Пуерто Рико е разположена обсерваторията Аресибо.

Повърхността на рефлектора се състои от 38,778 перфорирани алуминиеви панели, всеки с размери около 1 × 2 метра, поддържани от мрежа състояща се от стоманени въжета.

Тази конструкция е прозрачна за слънчевите лъчи. Тя виси на няколко метра от земята.

Под рефлектора може да се застане и с кола.

На земята под рефлектора расте сенколюбива растителност.

Юсра още от детството си се занимаваше с плуване. На 14 години тя взе участие в Световното първенство по плуване. Поддържаше я Олимпийския комитет на Сирия.

Започна войната и Юсра се наложи да тренира в басейни, които застрашаваха живота на плуващите.

– Как ще тренирам в басейн, на чийто покрив са паднали две три бомби?  – питаше се Юсра.

Много скоро животът в Дамаска стана непоносим. Юсра със сестрите си и други бежанци се опита да премине в Гърция през Турция и Ливан.

Всички бяха натоварени в една лодка. Цяло чудо е, че ги побра всичките 20 човека.

Когато им оставаха 30 минути път до Турция моторът на лодката заглъхна. Никой освен Юсра и сестрите ѝ не умееше да плува.

– Да скочим във водата и да бутаме лодката до някоя суша, – предложи Юсра на сестрите си.

Безсмислено бе да стоят в лодката и да чакат. Момичетата скочиха във водата.

В едната си ръка всяко от момичетата държеше въже, което бе привързано към лодката. Те можеха да движат само другата си ръка и да ритат с краката.

Три и половина часа девойките напрягаха телата си ….. така стигнаха до гръцкия остров Лесбос.

Юсра от дългото напрежение и теглене на лодката бе изтръпнала, почти не чувстваше тялото.

Питаха я:

– Как си?

Тя само им кимаше с глава:

– Добре съм. Успяхме.

С благодарност другите бежанци ѝ казваха:

– Ако не беше ти и сестрите ти, щяхме да загинем.

Тя се усмихваше, а думите на хората стопляха душата ѝ.

Това бяха три дълги часа, в които Юсра трябваше да запази самообладание. Когато надничаше някой малчуган или тъмнокосо момиченце, за да я видят как теглеше лодката, тя се усмихваше на децата.

„Не бива да ме виждат измъчена и изморена, – казваше си Юсра, – биха се изплашили, ако знаеха, че сме в беда“.

От Гърция Юсра и Сара отидоха в Македония, след това в Сърбия, Австрия и накрая се добраха до Германия.

Юсра остана да живее в Берлин и започна активно да тренира под ръководството на треньор отново любимото си плуване.

Понякога тя трябваше да става в пет, за да тренира. Програмата ѝ бе свръх тежка. Но тя работеше по плана на треньора, който той бе съставил за нея. И двамата разбираха ясно какво още не ѝ достига и на какво трябва да наблегне повече.

В Сирия Юсра нямаше такива възможности. Тя продължаваше упорито да тренира. Когато тренираше за нея нямаше значение дали е от Лондон, Сирия, Берлин или някъде другаде, тя бе само спортистка, която имаше определени цели.

При откриване на Олимпийските игри в Рио де Жанейро Юсра носеше знамето на сборния отбор от бежанци.