Немската овчарка Габи служила като куче пазач в зоологическата градина в Белград.
Веднъж по време на обхода на зоопарка със своя стопанин, тя забелязала избягалия от клетката ягуар и се хвърлила към опасното животно.
През това време друго куче, усещайки опасноста, си плюло на петите.
Докато Габи се борила с огромната дива котка, пазачът успял да звънне в полицията и да дочака пристигането ѝ.
За съжаление ягуарът трябвало да бъде застрелян.
На смелата Габи, която спасила живота на стопанина си и посетителите в зоопарка, бил издигнат паметник.

Къщата с мансарда поразява с мащабите си. Нейните размери са достатъчни, за да обезпечи комфортна почивка за една дузина хора. Тя разполага с шест спални, в това число президенската, с няколко гардероба и голяма баня.
Вилата разполага с плувен басейн и уютна тераса с отличен изглед към парка. Наблизо се намира пътечка, по кояро местните животни ходят на водопой. Тук туристите могат да видят слонове, носорози и дори лъвове. На територията на имението хищниците не проникват, взети са мерки за безопасност.
Вилата на Мандела е на 2.5 часа път с кола от Йоханесбург. По време на живота на президента, тя е била използвана като резиденция.
Ръководителят на Южна Африка е бил домакин тук на такива известни гости като Бил Клинтън и Опра Уинфри. Но сега във вилата може да отседне всеки. Въпреки това, за мен това удоволствие е доста скъпо. Нощувка ще струва най-малко 5,8-6 хиляди долара.

Радостина подсмърчаше тихо. Свали ръка от устните си и допря я до сърцето си. Чувстваше се съкрушена. Стисна здраво устни в опит да не се разридае. Когато това не даде резултат, тя сложи слънчевите си очила. Отиде до една пейка и се отпусна на нея, а през цялото време тихичко плачеше.

– Мамо? – повика я Маги и се приближи до пейката.

Радостина притисна ръка до устните си. Това, на което бе станала свидетел преди малко силно я разтърси. Майка бе разделена от детето си. То пищеше и искаше да се върне при нея, а жената безпомощно протягаше ръце към рожбата си. Не можеше да обясни нищо на дъщеря си, беше останала без думи от видяното.

– Мога ли да направя нещо за теб? – попита Маги незнаеща какво да прави.

– Нищо, – отвърна Радостина.

– Искаш ли да те закарам до в къщи?

Радостина отрицателно поклати глава. Още не можеше да си тръгне, краката не я държаха.

Дъщеря ѝ поседя до нея за малко. После, изглежда, засрамена попита:

– Ти тук ли ще седиш?

Това нейно „притеснение“ никак не се хареса на майка ѝ. Радостина избърса сълзите от бузите си, погледна дъщеря си през тъмните очила и разстроено отвърна:

– Да. Ще остана за малко тук.

Едва бе изрекла това и сълзите отново бликнаха от очите ѝ.

Маги изправи гръб и се обърна. В този момент Радостина разбра, че дъщеря ѝ не знае как  да реагира. Никога не бе виждала майка си в такова състояние. Не знаеше от какво се нуждае тя, а можеше само да я прегърне или да я хване за ръка, както Радостина бе правила това толкова пъти, когато ролите бяха разменени.

До сега Радостина бе тази, която даваше утеха, но не я получаваше. Маги нямаше никаква представа как да реагира в тази нова ситуация и това бе още една причина за сълзите на Радостина.

Нали децата се учеха от примера на родителите си? Защо Маги не бе научила нищо? Изглежда Радостина се бе провалила като учител. Бе дарявала утеха, но не бе научила дъщеря си да дава такава на другите.

Достатъчна ли е Божията благодат във време на скръб? Може ли тя да ни подържа по време на житейските бури?
Да. Но чесно казано, ние трудно разчитаме на Божията благодат и се се облягаме повече на собствените си сили. Ние смятаме, че напълно трябва да контролираме своя живот и да носим цялата отговорност за изграждане на собственото ни бъдеще.
За това, когато дойдат трудности, ние се борим с тях, вместо изцяло да разчитаме на Бога, Който може да ни приведе през трудните моменти.
Известният британски проповедник Александър МакЛарен веднъж е написал: „Повече от всичко на света нас ни безпокоят не трудностите, а противостоенето срещу тези трудности“.
В трудно време уповай на Бога. Той няма да те остави.
Павел помоли Бог да го освободи от мъчителната болка, но Той му отговори: „Стига ти моята благодат“.
Ако това е достатъчно за Павел следва, че ще бъде достатъчно и за теб и мен.

Не е ясно къде са се целили, но снарядите попаднали в детски приют в малко виетнамско село, в което се намирала група мисионери. Всичките мисионери и две от децата били убити, няколко от останалите били ранени, в това число и осем годишно момиче.
Селяните поискали медицинска помощ от съседния град, в който имало връзка с американски войници.
Най-накрая дошъл военен лекар с медицинска сестра и комплект от медицински инструменти. Те открили, че момичето се намира в критично състояние. Ако не вземели веднага мерки, то щяло до умре от шок или загуба на кръв.
За преливане на кръв им трябвало спешно донор от същата група, която имало момичето. След бърз анализ, се установило, че никой от американците не притежава същата група, но някои от останалите деца, които не били ранени, я имали.
Лекарят, които не знаели добре виетнамски, къде с думи, къде с жестове, обяснили на уплашените деца, че ако момичето не получи кръв, ще умре.
Попитал дали някое от децата би се съгласило да даде кръв. Децата широко отворили очи и замълчали. След няколко напрегнати минути се вдигнала малка трепереща ръка, бързо се свалила и отново с вдигнала.
– Благодаря, – казала медицинската сестра, – как се казваш?
– Хан, – казало момчето.
Сложили Хан на леглото, намазали му ръката със спирт и вкарали във вената му игла. По време на тази процедура Хан лежал, не се движел и мълчал, но след минута се разплакал и бързо закрил лицето си със свободната си ръка.
– Боли ли те Хан? – попитал лекарят.
Хан поклатил отрицателно глава, след няколко секунди отново избухнал в плач и се опитал да сдържи плача си.
– Боли ли те Хан? – попитал докторът отново, но момчето отрицателно кимнало с глава.
След време редките проплаквания се превърнали в равномерен тих плач. Момчето затворило очи и захапал юмрука си, за да задържи риданията си.
Лекарят започнал да се безпокои: „Какво не е наред?“
В този момент дошла на помощ една медицинска сестра виетнамка. Като видяла страданието на момчето, го попитала нещо на виетнамски, изслушала го и му казала нещо с успокоителен тон. Момчето веднага спряло да плаче, тя му кимнала насърчително и на лицето на детето се появило облекчение.
Медицинската сестра казала на лекарят:
– Той си мисли, че умира. Не ви е разбрал. Помислил си е, че искате неговата кръв, за да спасите живота на момичето.
– Но защо се е съгласил тогава? – попитал лекарят.
Виетнамката превела въпроса на момчето и то казало:
– Ние сме приятели …..