Ето наближава Разпети петък. Виждаме как враговете на Христос добиват своето. Те се изпълниха с люта ненавист към Исус и „не осъзнаха какво правят“.

Питали ли сте се някога: Ако бях в тези дни в Ерусалим, къде щях да бъда и с кого?

Немаловажно е, че описаните от евангелистите беззакония не се творят от атеисти, а от вярващи хора, изпълняващи предписанията на своята религия усърдно и прилежно.

За това е важно, да разберем ставащата със тях трагедия, не за да ги осъдим, а за да не се повтори това с нас.

Когато хората се разгневиха на Божия Син, защото не получиха това, което очакваха, те измениха своето призвание. Ученикът стана предател, съдът се превърна в трибунал, войниците в мъчители, религиозните водачи в богоборци. Даже минаващите край Голгота граждани се проявиха по срамен и неприличен начин, като издевателстваха над Разпнатия.

Урока от това е, че настоящето не е наше, а Божие. За това ако искаш да станеш истински човек, не трябва да търсиш своето, а Божието.

Ако не желаем нашият живот да бъде неискрен, лицемерен, коварен и прикрит, той трябва да бъде живот в Христа. Любовта към Бога и ближния прави живота ни в пълноценен и осмислен.

Има различни празници. Днес празнуваме влизането на Исус в Ерусалим, който е един от най-трагичните празници в църковната история.

В този празник всичко изглежда тържествено: Христос влиза в Светия град, срещат Го ликуващи тълпи от хора, които са готови да направят от Него свой политически водач. Очакват  от Исус победа над враговете, …

Има ли нещо трагично и тъжно във всичко това?

Уви, да! Защото всичкото това тържество с радостни възгласи и ликувания, цялата надежда на стоящите там хора е изградена на недоразумение и неразбиране.

Тази тълпа, която имаше своите си очакване крещеше: „Осанна на Давидовия син, цар на Израел“, а след няколко дена щеше враждебно и с ненавист да вика: „Разпни Го!“

Какво се случи?

Народът очакваше, че Той е очаквания Месия и при влизането Му в Ерусалим, Той да вземе властта. Ще ги освободи от враговете, ще свърши окупацията. Противниците ще бъдат победени и ще бъде отмъстено на всеки един от мъчителите им.

Вместо това, Христос влезе в Светия град, възкачвайки се към Своята смърт. Народните водачи, които се надяваха на Него, обърнаха народа срещу Него. Той ги бе разочаровал. И у тях се затвърди мисълта: „Той не е очаквания Месия. Не е този, на който се надявахме, …“

А Христос отиваше към своята смърт. Той бе останал сам. През следващите дни много хора минаха покрай Него и не Го познаха.

Спасителят им каза:
– Вашият дом остава пуст, празен остава и храма ви. Душата ви е празна, надеждите ви се изгубиха, всичко се превърна в пустиня ….

Само едно нещо, може да превърне човешката пустиня в цъфтяща градина, да даде живот на нещо, което вече е станало пепел, да направи човешкото общество пълноценно и това е присъствието на Живия Бог.

Пред Бога няма нищо по-голямо и значително от любовта. Малките незабележими думи са така скъпи, а големите събития са толкова нищожни в светлината на всепобеждаващата любов.

На архипелага Рюкю живее така наречения Амами заек, който не се среща никъде другаде.

За да поддържа популацията на тези зайци, властите на Япония са започнали лов на мангуста, който е естествен враг на тези животни.

На остров Менорка са намерени останките на гигантски зайци. Теглото на тези животни е достигало 12 килограма.

Зайците могат да ядат дори месо. Много огладнелият заек може да нападне малка птица. Известни са случаи, в които зайци са се хранели с мърша.

Заекът не отива в територията на друг заек, дори и да се спасява от смъртна опасност.

На зайците зъбите им растат през целия им живот.

Зайци се срещат на всички континенти, освен в Антарктида и Австралия.

Това оръжие е на северноамериканските индианци. Те го използвали държейки го в ръка или го хвърляли по врага.

Първоначално томахавката е представлявала  нещо от рода на боздуган с по-дълга дръжка и кръгъл камък в качеството на ударна част.

Томахавките направени от еленови и лосови рога се използвали предимно за държане в ръка.

По-късно у томахавката се появили каменни остриета, която за различните племена имали различна форма, която варирала от триъгълна до ромбична.

С пристигането на европейци на континента томахавката започнали да наричат малка брадвичка с дълга дръжка.

Днес наричат „Томахоук“  крилата ракета SCM-109, произведена в САЩ.

Санитарите се навеждаха и проверяваха телата. Мъртвите оставяха, а ранените прибираха. Теренът беше труден и трябваше внимателно да си пробират пътя.

Изведнъж Димитър забеляза на около 150 метра пред тях двама носачи да изплуват от мрака. След това изскочиха още двама и още двама. Димитър осъзна, че те бяха от страната на врага.

Мъжете от двете страни предпазливо се приближаваха едни към други.

„Внимавай, – каза си Димитър, – не се поддавай на емоциите си“.

Санитарят от противниковата армията вдигна ръка, посочи с пръст Димитър, а после в калта под краката си.

Човекът нямаше оръжие. Коленичи и подкани с жестове Димитър да се приближи. Румен разбра какво иска да им каже и  тръгна напред.

Когато Димитър приближи, той вече превързваше един от техните войници паднал в калта. Раненият беше в шок, цялото му тяло се тресеше.

Чуждият санитар бе повдигнал треперещия войник, а Румен го превързваше. Димитър и Румен сложиха внимателно ранения на носилката. Те бяха партньори по пренасянето на простреляните и им даваха първа помощ.

Преди да тръгне Димитър се взря във вражеския санитар, който го бе повикал. Той също го гледаше. Очите на непознатия бяха безизразни. Бе по-едър от Димитър и по-пълен, но изглеждаше на същата възраст.

Униформата му бе мръсна и оплескана с кал, също като униформите на Димитър и останалите.

Те не си казаха нищо. Стояха и мълчаливо се гледаха.

Димитър искаше да мрази този човек пред себе си, но изпита студенина. Студенина и омраза към войната.