Диди и Боби се прибираха от поредното парти. Малко преди да стигнат моста над реката видяха група хора, които сечеха към водата и викаха уплашено:

– Там падна човек…

– Ще се удави ….

– Водите почти го заливат …

Диди веднага се обади в полицията.

И докато другите се чудеха какво да правят, тя заедно с Боби се втурна към моста. Двамата се изкачиха на железния парапет.

Боби скочи във водата. Доплува до човека, който бе в безсъзнание, след което го издърпа на брега.

Диди веднага се включи в реанимирането на удавника.

Човекът бе скитник, но двамата не се поколебаха да му помогнат. Това покори сърцата на хората, които бяха там.

Лесно е да минеш покрай хора, които се нуждаят от помощ, но са необходими любов и загриженост, за да гледаш на хората наоколо като на ближни.

Ако нямате милосърдие в сърцето си, имате най-лошия вид сърдечен проблем.

Предизвиквам ви! Потърсете неочаквана възможност, за да помогнете на някой в ​​нужда.

Глината бе напукана и натрошена.

Петър я погледна и каза:

– За нищо не става. Ще я изхвърля на боклука.

– Стой, – извика дядо Горан и хвана Петър за рамото.

Старецът взе глината, раздроби я още повече и я стри на прах.

– Така по-лесно ще я смета и изхвърля, – засмя се Петър, – благодаря за помощта.

Дядо Горан не му отговори, а навлажни прахта с вода. Получената смес стана мека и гъвкава, податлива на обработка в ръцете му.

Старецът я сложи на грънчарското си колело и започна да извайва от нея ….

– Ау, – възторжено възкликна Петър, – та това е …!

Ако полученият съд леко се натиснеше, пръстите потъваха в него. Цвета му бе матов, може да се каже дори, че бе безцветен.

– Почакай, това не е всичко, – повдигна вежди дядо Горан.

Старецът постави съда в силно нагорещена пещ. От време на време го наглеждаше. И когато реши, че е достатъчно печенето, извади съда от огъня.

– Е, това се казва работа, – възторжено плесна с ръце Петър.

Огънят бе превърнал съда във прекрасен шедьовър, излъчващ сила и великолепие.

Така и ние трябва да станем меки и гъвкави, за да може Грънчарят да извае от нас великолепен съд, който да Го прославя.

Това бе невероятен кораб. Персоналът се грижеше безплатно за здравето на стотици хора от Африка.

Екипът оправяше цепнатина в небцето, възстановяваше възможността на неподвижни крака да ходят и какво ли още не.

И всичко това се набиваше на очи, но какво да кажем за инженер Малинова. Тя оставаше незабелязана.

– Коя е тя? И какво прави изобщо на този кораб? – попита с изненада един от журналистите, които снимаха и постоянно пишеха, за този невероятен помощник на много бедни хора в Африка.

– Едва ли лекува хора, – обади се човекът с камерата.

Инженер Малинова се усмихна и обясни:

– Назначена съм да работя на пречиствателната станция на кораба.

– И за какво е нужна такава? Не се ли изхвърля всичко във водата? – искаше да изясни нещата за себе си журналистът.

– Четири хиляди литра отпадъци се произвеждат всеки ден, – кимна леко с глава Малинова, – а управлението на този токсичен материал е сериозен бизнес.

Да, тя се грижеше тръбите и помпите да снабдяват с достатъчни количества от необходимото при животворните операции.

Лесно е да ръкопляскаш на тези, чието служение е явно, но не бива да се пренебрегват и тези, които поддържат първите.

Не могат да се издигат едни дарби по-високо от други.

Всеки дар е важен, независимо дали е чудотворно изцеление или е в помощ на другите.

Всъщност, колкото по-малко важна е ролята, толкова по-голяма чест заслужава.

„Тия части на тялото, които се виждат да са по-слаби, са необходими“.

Вечерта преваляше, но групата от младежи съвсем не искаха да се разделят.

За какво ли не говориха. Повечето споделиха проблемите си и се молиха едни за други.

Внезапно Дечко извика:

– Това е нетърпимо! Човек спокойно не може да поговори с някой, цяла напаст са!

– Какво ти става? Срещу кого се бунтуваш толкова? – попита дребничката Мая.

– Това са чудовища и ако не ги спрем …., – продължи да се възмущава Дечко.

– Но за какво говориш? – прекъсна го Краси.

– Те са във всеки дом, дори са по няколко, – размаха ръце Дечко. – в хола, спалнята, мазетата, дори на любимите ни места.

Всички го гледаха изумени, но никой не се досещаше за какво всъщност им говори.

А Дечко продължи още по-разпалено:

– Те са убедителни и нагли, удобни и добре информирани. Нима не се досещате кои са? Познахте ли ги?

Малцина мълчаха, но повечето поклатиха отрицателно глава.

– Говоря за нашите екрани: телевизори, компютри, телефони, таблети, смартфони и т.н.

– Та какви чудовища са те? – повдигна рамене Радко.

– Като много неща в живота, екраните не са лоши, – съгласи се донякъде Дечко. – Образоват ни и ни забавляват, но проблема е, че екранът е прекрачил всички граници в домовете и живота ни.

– Какви граници? Какви ги говориш? – изказа несъгласието си Виктор.

Дечко се напери и продължи настървено да защитава тезата си:

– Нашите разговори, храната ни, времето ни за учене, продължително отнемане на вниманието ни, сънят ни, дори сексуалният ни живот във всичко се намесват и го контролират.

– Не е нужно да изхвърляме бебето заедно с водата, в която сме го къпали, – усмихна се примирително Камен.

– Да, но трябва да поставим някакви граници за използването на екрана, – натърти Дечко.

– Срещай се по-често с приятели, колеги, дори непознати и така нареченото „чудовище“ от Дечко ще се укроти, – предложи Пламен.

Марко накрая мъдро заключи породилата се изневиделица дискусия:

– Хората, които седят по цял ден и с часове гледат светлината излъчваща се тези екрани, да внимават да не бъдат погълнати от нея.

Михаил често прелистваше Библията си, за да намери впечатляващ стих, който да сподели в социалните мрежи.

Той много се гордееше с това:

– Аз редовно публикувам библейски стихове във Facebook, Twitter и Instagram.

Но трябва да се отбележи, че те винаги бяха извън контекста.

Негови приятели споделяха:

– Михаил го прави редовно, толкова е педантичен.

А самият той поясняваше работата си в социалните мрежи:

– В това има изкуство! Разбира се, можете да четете глава на ден или дори да прекарвате часове в изучаване на определена тема, но никога няма да получите много лайкове по този начин.

По-голямата част от времето си Михаил прекарва като трескаво прелистваше страниците на Библията, докато намери нещо добро за публикуване, което може да се съчетае с картина от природата или вдъхновяващ залез.

Михаил си призна по време на един разговор:

– Обикновено не получавам лайкове за осъдителни стихове – и сбърчи нос.

Днес той бе във вихъра си.

– О, ето един добър! Има всичко! Дървета, вода и обещание за просперитет ….

А стихът беше:

“ Ще бъде като дърво посадено при потоци води, което дава плода си на времето си и чийто лист не повяхва; Във всичко що върши ще благоуспява“.

Дано лайковете за този стих да са на спасени души!