Тръгнаха ентусиазирано за така необходимите тухли, бяха три момчета и едно момиче. Натовариха се на камиона и потеглиха към керамичния завод.

Евгени даваше газ и на острите завоите в малката кабина лягаха един върху друг. Тясното пространство се изпълваше със смях веселие и разбира не минаваше без закачки.

В завода камиона доста натежа под седем тония товар от здраво изпечени тухли.

По обратния път моторът взе да киха и кашля от напрежение. Камионът бавно и трудно изкачваше нанагорнищата, а на равния път запяваше под тежкия товар.

– Женка, внимавай, – предупреждаваше го Катя, – това са седем тона. не е шега работа.

– Няма страшно , – смееше се самоувереният шофьор, – тази бракма е карала и десет тона.

На следващия завой, камионът загуби равновесие и хлътна на една страна в крайпътната канавка. Част от тухлите се изсипаха върху подгизналата поляна.

Шофьорът доста се бе натъртил в огъналата се кабина, а останалите бяха се стоварили един върху друг.

Първа изскочи Катя. Тя се отърси и започна да помага на останалите да се измъкнат от смачканата ламарина.

Когато Тотьо се обърна, видя задните колела на камиона бясно да се въртят във въздуха.

Всички се умълчаха. Бяха поразени от случилото се.

– Бре какво стана! – Евгени наруши тишината и се затюхка.

– Стана тя каквато стана, – поде в същия тон Тотьо.

– Важното е, че сме здрави, – отсече мъдро Развигор.

– Малко по-нататък ако се бяхме обърнали, щяхме да се търкаляме по нанадолнището към оная вода, която се вижда в далечината, – посочи с ръка Катя напред.

Немного пострадалите от катастрофата огледаха окаяното състояние на камиона и изсипаните тухли.

Изведнъж ги напуши смях. Тази несдържаност бе просто отдушник, на това, което можеше да се случи.

Васил се надигна от стола и погледна към Дамян. Усмихна се и хвърляйки един поглед към масата каза:

– Почват постите. Какво ще кажеш по въпроса?

– Телесният пост е само първата стъпка към истинския.

– Повечето твърдят, че постът е само само въздържане от храна. Други постят като не ядат и не пият вода. Трети не ядат блажно. Къде е истината? – попита Васил.

– Истинският пост е отстраняване от злото, обуздаване на езика, отказ от гняв, усмиряване на похотите, спиране на клеветите, лъжите и лъжесвидетелствата, – поясни Дамян.

– И каква е целта на всичко това? Постът не е ли една обикновена диета?

Дамян Повдигна вежди нагоре и доразви мисълта си:

– Постът не е цел, а средство за отвличане на вниманието ни от желанието да угаждаме на тялото си. Той спомага да се концентрираме и да помислим за душата си.

– Добре, а какво не е позволено да се яде по време на поста? – настояваше на своето си Васил.

– Да се изяждаме един друг ……

И двамата се разсмяха.

Беше такова време, когато есента бе уморена, а зимата още не искаше да идва.

Николета се бе запознала наскоро с Максим, който я покани на среща.

Младежът я хареса от пръв поглед, а тя с нетърпение очакваше предстоящата среща.

Двамата имаха общи познати, но странно до сега не се бяха срещали.

Максим като кавалер трябваше да почерпи новата си приятелка и той го направи.

Николета бе изненадана от това, което ѝ бе предложено.

„Само хамбургер и вода с лед?! – помисли си с неудоволствие тя. – Изглежда не е много богат и си брои стотинките си“.

Но на глас нищо не каза.

Максим усети реакцията и съответно си помисли:

„До толкова ли е изпаднала, че очаква от мен богато угощение, а може би и шампанско“.

Преди срещата Максим си бе казал:

– Очаквам тази девойка да дойде на срещата ни, за да общуваме, а не да я нахраня богато. Мога да я почерпя само с кафе, но не искам да изглеждам в очите ѝ като скъперник.

Разочарованието на двамата от срещата бе голямо.

Пожелаха си довиждане, но никой от тях нямаше желание за друга среща.

Кой беше виновен за това?

Дали неполучилата обилна храна с шампанско или жадуващия за общение млад мъж.

Краси бе енергично момче. Не обичаше да спи следобед. Постоянно водеше борба срещу необходимата дрямка.

Плъзгаше се по леглото. Тупваше на пода и се претълкулваше през глава.

– Краси, пак ли, – викаше майка му.

– Мамо, гладен съм …

Майка му го погледаше с укор.

– Пие ми се вода …..

– Престани, заспивай! – недоволно нареждаше майка му.

– Искам до тоалетната ….

– Номера…..

– Искам прегръдка.

Майка му го прегърна и нежно му каза:

– Ако искаш да порастеш, трябва да спиш следобед поне един час.

„Когато съм заета с нещо, се чувствам приет, – помисли си майката. – Може и при него да е така. Движи се, не търпи покой. Просто се чувства жив…“

Шумът я разсейваше от притесненията за недостатъците и предизвикателствата ѝ.

– Предаването ми на тишина и покой, – каза си тя – само потвърждава човешката ми крехкост. За това и аз избягвам като Краси да се подавам на тишината и мълчанието.

Тя се замисли, а след това добави:

– Дали постъпвам така, защото си мисля, че Бог не може без мен да се справи с всичко?

Това сякаш бе откровени свише.

Бог е нашето убежище, независимо колко проблеми или опасности ни заобикалят.

Пътят ни може да изглежда дълъг, плашещ и помрачаващ, но Неговата любов ни обгръща. Той ни чува, отговаря и остава с нас не само сега, а завинаги.

Можем да прегърнем тишината и да разчитаме на неизменната любов и постоянно присъствие на Бог.

Нека бъдем спокойни и да си почиваме в Него, защото сме в безопасност под закрилата на Неговата неизменна вярност.

Невен бе пример за това, как трябва да се уважават другите.

Той работеше в един цех за производство на хартия цели петнадесет години. Бе добър баща и със семейството си често посещаваха местната църква. Даваха го за пример на подражание.

Веднъж Невен бе силно засегнат.

– Как могат да ми говорят така? Направих го неволно. Сбърках, но защо е нужна толкова жлъч в думите.

Не му бе в характера да се разбунтува срещу наранилите го, но не можеше да преодолее вътрешното си негодувание. Бе безкрайно възмутен от действията и думите спрямо него.

Един ден пъхна пистолет в джоба на палтото си, преди да отиде на работа. Паркира пред цеха и тихо влезе. Преда го забележат, той стреля десетина пъти и смъртоносно повали двама свои колеги.

Всички бяха в недоумение:

– Той бе толкова кротък човек.

– Как можа да да се случи това с него?

– Бе толкова отговорен и уважаван?!

Накрая откриха нападките и злостните забележки, които стояха зад този ужасен инцидент.

Човекът, който отвън изглеждаше нежна душа, кипеше от убийствена омраза вътрешно.

Така е с негодуванието. Отровните води на ненавистта поради небрежност накрая изплуват на повърхността. Натиска нараства неимоверно.

Въпрос е само на време, за да стане непоправимото. Последствията винаги са били трагични.

Отговорът на обидата е само един. Признай, че съществува такава и тогава я изповядай пред Този, Който е умрял за твоите грехове. Подчини Му се и Той ще ти помогне да се освободиш от нея.