Беше такова време, когато есента бе уморена, а зимата още не искаше да идва.
Николета се бе запознала наскоро с Максим, който я покани на среща.
Младежът я хареса от пръв поглед, а тя с нетърпение очакваше предстоящата среща.
Двамата имаха общи познати, но странно до сега не се бяха срещали.
Максим като кавалер трябваше да почерпи новата си приятелка и той го направи.
Николета бе изненадана от това, което ѝ бе предложено.
„Само хамбургер и вода с лед?! – помисли си с неудоволствие тя. – Изглежда не е много богат и си брои стотинките си“.
Но на глас нищо не каза.
Максим усети реакцията и съответно си помисли:
„До толкова ли е изпаднала, че очаква от мен богато угощение, а може би и шампанско“.
Преди срещата Максим си бе казал:
– Очаквам тази девойка да дойде на срещата ни, за да общуваме, а не да я нахраня богато. Мога да я почерпя само с кафе, но не искам да изглеждам в очите ѝ като скъперник.
Разочарованието на двамата от срещата бе голямо.
Пожелаха си довиждане, но никой от тях нямаше желание за друга среща.
Кой беше виновен за това?
Дали неполучилата обилна храна с шампанско или жадуващия за общение млад мъж.
Краси бе енергично момче. Не обичаше да спи следобед. Постоянно водеше борба срещу необходимата дрямка.
Венелин се разхождаше край едно планинско езеро. По кристалната му повърхност танцуваха слънчевите лъчи.
Две рибки плуваха на воля в аквариума. Нямаха особени занимания, за това от време навреме философстваха.