Рангел отново роптаеше. Това се бе превърнало в негова привичка:

– Нали сме повярвали в Бога? Защо ….?

Баща му го погледна добродушно и каза:

– Христос не е казал, че Който вярва в Него, ще разбере благословението в цялата му пълнота.

– Какво печеля от това? – начумери се Рангел.

– Ако вярваме в Бога, не е важно какво получавам, а какво Той пропуска през нас.

– Хмм …

– Неговата цел изобщо не е да човек се показа в цялата си слава, а да се преобразим в образа на Сина Му.

– Преобразяване, – Рангел вдигна рамене.

– Не можем да оценим живота си спрямо успеха, който имаме, – вдигна показалец нагоре баща му. – Това можем да направим единствено чрез това, доколко сме проводници на Божията сила.

Рангел се мръщеше и нервничеше.

– „Който вярва в Мен, от него … от утробата му ще потекат реки от жива вода“, и тогава стотици животи ще бъдат постоянно напоявани. Време е да „счупиш съда“ на егоистичния си живот. Спри да жадуваш за собствено удовлетворение и започнете да изливате това, което има в теб от Господа.

Рангел махна с ръка. Той още не бе достигнал до тази истина.

Сърцето на Стоян наблюдаваше своя стопанин много внимателно.

– Той не може да спи, – каза си то. – Престанал е да се смее. Изглежда нещастен. Може би това е въпрос на време, но е сериозно притеснен. Какво ли може да бъде?

От Стоян се отрони тежка въздишка и сърцето бе сигурно:

– Имаме сериозен проблем.

Радиоприемникът чу думите на сърцето и се обади:

– Днес вече се правят по-безопасни автомобили. Хората регулират храненето си. Следят по колко вода пият. Но ако безпокойството им достигне олимпийски размери, могат да спечелят златен медал в тази дисциплина.

Старият стенен часовник не се стърпя и се намеси:

– Имайте предвид, че безпокойството не е грях. Това е само емоция.

– Да, но това може да доведе до грешно поведение, – повиши глас старата настолна лампа.

– Глупости, – разгорещено реагира чайника от печката.

– Ето ви няколко примера, – старата лампа се готвеше да парира недоволните от изказването ѝ. – Могат ли да се заглушат страховете на хората с допълнителна храна, която може да доведе до преяждане? Или людете да започнат да разказват за притесненията си на всеки, който би искал да ги купи? И в двата случая това е недопустимо и хората грешат.

– Но внимавайте на себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи, и ви постигне оня ден внезапно като примка, – цитира част от себе си черната дебела книга с кръст върху себе си, която лежеше на масата.

– Нима хората са създадени за живот изпълнен с тревога и да им се обърква ума? – попита съчувствено старателно изписаният лист върху масата. – Не, Той има нова глава за живота им и е готов да я напише.

Нерешителен и Уверен бяха двама приятели. Първият никога не пристъпваше да извърши някаква работа ако не е осигурил благоприятния ѝ изход, а втория във всичко се доверяваше на Бога и пристъпваше смело към всяка задача.

Уверен мечтаеше да посети много страни, да изучи манталитета и нравите на много народи.

Той не се поколеба нито за миг в желанието си и един ден реши:

– Тръгвам.

Преди да потегли на дългото си пътешествие Уверен се отби при приятеля си и му заяви:

– Решил съм да се отправя на дълго пътешествие. Това е една от мечтите ми. Предстои ми да преодолея много планини и реки, подкрепи ме в молитва.

– Какво ще вземеш със себе си за това дълго пътешествие? – попита Нерешителен.

– Шише с вода и малко хляб, – усмихна се се Уверен, – а другото по пътя ще се нареди.

Нерешителен строго погледна приятеля си и го смъмри:

– Ти си много недалновиден. Не бъди толкова неразумен. Аз също мечтая за такова пътешествие, но докато не се уверя, че имам всичко необходимо, не бих тръгнал.

Изминаха три години и Уверен се върна. Той побърза да посети приятеля си, за да сподели какво е видял.

Нерешителен го изслуша, въздъхна тежко и си призна:

– За съжаление аз още не съм се приготвил за пътуването си.

„Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти“.

В една прекрасна градина растеше удивителен бамбук. Стопанинът му го обичаше много. Бамбукът растеше, ставаше все по-красив и силен.

– Колко много се гордее с мен, – казваше си бамбукът. – Това ме насърчава да израствам още по-силно и снажно дърво.

Един ден стопанинът се приближи към бамбука и му каза:

– Любимо мое дърво, нуждая се от твоята помощ.

– Готов съм. Правете с мен каквото желаете, – възкликна радостно бамбукът.

– За да те използвам, – гласът на стопанина бе станал строг, – трябва да те отсека.

– Да ме отсечете? – бамбукът не повярва на ушите си. – Моля ви не правете това. Нека от мен излезе нещо хубаво, но не ме сечете.

– Не мога да те използвам, ако не те отсека.

Всичко в градината замря. Дори вятърът притихна.

Бамбукът наведе глава и прошепна:

– Щом не можете да ме използвате, такъв какъвто съм, направете с мен, каквото сте решили.

– Не само ще те отсека, но ще окастря и клоните ти, – продължи стопанинът.

– Ще съсипете красотата ми, – болезнено отбеляза бамбукът. – Без листа и клони на какво ще заприличам?

– Ако не ги премахна, не мога да те използвам.

– Добре, давайте, – въздъхна тежко бамбукът.

Стопанинът отсече дървото. Отряза клоните му. Извади сърцевината на ствола и го занесе до извора. Наблизо имаше поле, което се нуждаеше от влага.

Собственикът на градината постави единият край на промененият бамбук към извора, а другия към жадната земя. Чиста и свежа вода започна да се стича по дървото към полето.

Стопанинът засади царевица и събра богата реколта.

Бамбукът бе отсечен и обезобразен, но се превърна в благословение.

Когато бе дърво, той живееше само за себе си и се възхищаваше на собствената си красота, а сега без да има нещо привлекателно в него, съживи цяло царство от растения.

Не се страхувайте от страданието. За Бога това е просто призив към теб: „Нужен си ми“.

Дъждът беше спрял и само капките от дърветата се стичаха надолу. Земята беше наквасена преизобилно.

Набъбнала и натежала тревата се беше огънало под тежестта на водата и сега се носеше на уморени вълни, подпомагана от вятъра.

Канавките край пътя бяха пълни и на места водата дори преливаше.

– Какви тежки времена настанаха, – изпъшка Тодор. – Заради болести, ограничения, скапаха цялата икономика.

– Хората останаха без работа, цените тихомълком нараснаха ….., – присъедини се Хито към оплакванията на приятеля си.

– Погледни разсада, – закахъри се Тодор. – Ако още вали, всичкия ни труд ще изгние.

Двамата седяха на пейката и разменяха тъжните си мисли, които не им даваха покой.

– Това става, защото света мрази Божието Слово и посланиците му, – заяви Тодор.

– Че за какво им е Господ, докато са налице повече успехи и всичко върви на добре? – скептично скръцна със зъби Хито.

– Много хора се заблуждават, като съдят за човека по благополучието му, – добави Тодор.

– Всичко добре ли е, безбожниците стават глупави, а това накрая ги погубва, – отбеляза Хито.

– На такива Бог не им е нужен и затова продължават развратния си, алчен и грабителски живот, – настръхна Тодор.

– И това до кога? – на лицето на Хито се изписа подигравателна усмивка.

– Докато се изправят пред Божия съд, – натърти Тодор.

– Именно за това в лошите времена трябва да си напомняме за Божията доброта и милост, – подчерта дебело Хито.

– И да не забравяме, че когато нещата се развиват добре, трябва да имаме по-голямо страхопочитание спрямо Бог, – размаха ръце въодушевено Тодор, – Не страх, че ще бъдем наказана, а че ще нараним този, Който не пожали и Сина Си за нас.

Слънцето се показа, но тъжните мисли се въртяха като мухи на припек.