Петър и Славка имаха около себе си малка сплотена общност от вярващи, но това близко общение ги притесняваше.

Един ден Петър предложи:

– Хайде да намерим малка църква, но достатъчно голяма, така че никой там да не забележи, ако ни няма.

– Не е лоша идеята ти, – съгласи се Славка. – Тогава ще можем да пропускаме някои служби, без да ни се обаждат или да ни изпращат съобщения, за да ни проверят къде сме и защо не сме на богослужението.

– Освен това, – Петър повдигна веждите си нагоре, – нека хората участват в живота ни, но не мислиш ли, че е прекалено, всички да бъдат и в бизнеса ни?

Двамата започнаха да съставят списък за всичко, което желаеха да имат в новото църковно тяло.

– Да има по-оживено детско служение, – предложи Славка.

– Може и малко кафене, където да се отбиваме по различни поводи, – замечта се Петър. – И то да бъде в самата сграда.

– Хвалението да пее по-жизнени песни, – оживи се Славка.

Списъкът бе дълъг и подробен.

Накрая Петър отбеляза:

– Всички тези неща са важни за една църква, но ако хората искат да разговарят и през другите дни на седмицата освен в неделя, смятам, че е малко прекалено.

– О, не! Благодаря! – възкликна Славка.

Двамата може да са намерили перфектната църква според техните разбирания, но дали не са нарушили нейното „съвършенство“, като са станали нейни членове?!

Петър обичаше да изненадва приятелите си. Те не му се сърдеха за сюрпризите му, дори го насърчаваха в това дело.

– Днес какво си намислил? – полюбопитствува Дечо.

– Някое ново изобретение? – предположи Сава.

– Или слънчево затъмнение? – предизвикателно изпъна шия Дечо.

Петър само се усмихна, подаде им една снимка, която вероятно сам бе направил и ги попита:

– Какво виждате на тази снимка?

– Плаж с вълни, които се разбиват в брега, – повдигна вежди Весо.

– Снимал си нощно време и небето е било буреносно, – отбеляза Дечо.

– Браво придал си му неочаквана тревожност! – възкликна Сава.

– Не познахте, – плесна с ръце Петър. – Я се вгледайте по-внимателно в тъмната част на снимката.

– Е, нищо не виждам, – разтърси глава Сава след дълго вторачване, – само пясък и вълни

– Какво е това? – попита Дечо.

– Хайде, казвай! – Весо хвана за раменете Петър и го раздруса здраво. – Не ни мъчи повече.

Петър въздъхна дълбоко и обясни съвсем простичко:

– Това е автомобилна врата, чиято долна част е повредена и надраскана. Ако се вгледате по-внимателно, наистина ще видите очертанията на вратата.

Колкото и да се взираха и тримата виждаха нощен плаж.

Понякога собствените ни очи могат да ни подведат. За това внимавайте, не се лъжете!

Щом влезе в стаята, Наталия веднага забеляза счупената ваза. Тя погледна към дъщерите си и смръщи вежди.

Марта веднага посочи с пръст сестра си Ема и извика:

– Тя го направи.

Ема първоначално се сви, а после се усмихна хитро и каза:

– Нашият братовчед Тони беше.

Трябва да отбележим, че Тони бе с майка си на стотина километра от дома на двете палавници. Освен това, той още не можеше да ходи, а само протягаше ръчички и гукаше.

При второто обвинение Наталия не успя да прикрие усмивката си.

Тя прегърна двете си дъщери. Настани ги на коленете си и добави:

– Това да се обвинява някой друг е много стара история.

Марта изпляска с ръце нетърпеливо:

– Разкажи ни, моля ти се.

А Ема старателно се приготви да слуша.

– Имаше една красива градина, в която Бог бе поставил Адам и Ева и им бе поръчал: „От всяко дърво можете да ядете, но само от това не“. Змията излъга Ева, че ако изяде един от забранените плодове, няма да умре, даже ще стане като Бога. Така тя щеше да познава доброто и злото като Него. Ева яде и даде на Адам. Когато Бог ги попита дали са яли от дървото, забранено за тях, те изобщо не се засрамиха. Адам обвини Ева, че тя му е дала плода, а Ева каза, че змията е виновна.

– И какво е станало с тях? – попита Ема.

– Бог ги изгонил от градината, – поясни майката.

– Но нали те не са излъгали, – опита се да ги оправдае Марта.

– Да, змията подведе жената, но решението дали да го направи бе на Ева, – поясни Наталия.

– И Адам сам е решил да яде от плода, Ева не го е накарала насила да направи това, – обади се след размисъл Ема.

– Лесно е да прехвърлиш вината си на някой друг, но по-честно би било да поемеш отговорност за грешките си, – каза Наталия.

Двете момичета наведоха глави.

– Мамо, ние се сбихме с Ема и … не разбрахме, как вазата падна.

– Вероятно някоя от нас я е бутнала …. без да иска, – Ема сбърчи нос и бе готова да се разплаче.

– Прощавам ви, – топло се усмихна Наталия и ги притисна силно до себе си.

Момичетата се усмихнаха, а Марта каза:

– Ще признавам вината си и няма да обвинявам друг …

– И аз, – подскочи покрай нея Ема.

Често ли се опитвате да прехвърлите вината си другиму?

Когато обвинявате друг, вие се отказвате да се промените.

Въпреки хубавото време Наско бе ядосан. За това и бе повишил глас:

– Ние живеем в един невъзможен свят! Нежелан боклук редовно ни се пречка отпред!

– За какъв боклук говориш? – разтърси глава озадачено Филип.

– Такъв с премеждия, мъки и болки, – скръцна със зъби Наско.

– И какво да правим с него? – вдигна вежди Филип.

– Можем да го игнорираме, все едно, че не съществува, – усмихна се злорадо Наско, – но рано или късно той ще засмърди.

– А може би трябва да погледнем на трудните времена по различен начин …., – Филип се опита да успокои приятеля си.

– И как мога да го направя, като отвътре ми кипи, – възрази Наско.

– По-добре погледни как е постъпвал Исус, – посъветва го Филип.

– Исус е Божий Син, а аз съм човек, – подскочи нервно Наско. – Как мога да виждам като Него?

Филип се усмихна дружелюбно:

– Не подценявай Божията сила, която може да промени начина , по който гледаш на нещата.

Наско само въздъхна, повдигна рамене и каза вече малко поуспокоен:

– Той може всичко, но дали аз с моя гняв ще Му позволя да направи, каквото и да е.

Очакваше се времето да се затопли. И наистина слънцето изпече, отне скрежта по тревата поради падналата дебела слана, но не и от върховете на дърветата.

Стоян и Велко наблюдаваха интересно явление в гората.

Слънцето печеше, тревата в краката им зеленееше, а скрежта от върховете на дърветата се сипеше като дребен снеговалеж.

– Гледай какво чудо! – възкликна Стоян. – Невероятно е!

– Като гледам това, се сещам за лешникотрошачката на Кларк, – подзе Велко.

– Това май беше някаква птица, ако не се лъжа, – присви очи Стоян.

– Те е невероятна, – продължи Велко.

Стоян вдигна рамене. Той нищо не знаеше за тази птица.

– Всяка година се подготвя за зимата, като крие в малки скривалища четири или пет борови семена, – поясни Велко. – Месеци по-късно, се връща, за да вземе семената, дори да са на хиляди места и да е паднал обилен сняг.

– Ама всичките ли? – попита озадачен Стоян.

– Всичките!

– Това е невероятно, – плесна с ръце Стоян, – особено като вземете предвид трудностите, които ние, имаме понякога, когато не можем да открием ключовете на колата или на апартамента си.

Велко се усмихна и добави:

– Това постижение бледнее в сравнение със способността на Бог да помни нашите молитви. Не само ги помни, но и отговаря на тях.

– Е, някои не получават отговор веднага, – вдигна вежди Стоян.

– Бог винаги отговаря, – наблегна Велко. – Отговорите могат да дойдат по-късно или да не ни се харесат, но такава е Негова воля.

– Ох, молитви, молитви, молитви …. я стига, – махна с ръка Стоян.

– Те са ценни пред Бога, както тамянът в древния свят, – подчерта дебело Велко. – Нашите молитви имат значение за Бог, защото ние имаме значение за Него. Чрез Неговата незаслужена милост, която имаме в Исус, Той ни предлага свободен достъп до Себе Си.

Молете се! Нито една дума в молитвите ви няма да бъде забравена или изгубена поради удивителната Божия любов.