Марко погледна снизходително Емил, който четеше Библията и го попита:

– Не ти ли омръзна да четеш тази книга? Нали знаеш какво пише по-нататък?

– Когато я чета, откривам нещо ново за себе си, – отговори Емил.

– Чак пък толкова? В нея пише едно и също, – повдигна вежди изпитателно Марко.

– Тя е като непресъхващ кладенец с жива вода, – обясни Емил.

– Жива вода? Ти се шегуваш! Къде си видял такова нещо?

– Изглежда знам всичко, – неловко се усмихна Емил, – познавам текста, някои места знам наизуст, но …

– Нещо не си доразбрал? – опита се да му помогне Марко.

– Сякаш ми се отварят нови хоризонти. По-ясно разбирам отделните пасажи и ги свързвам с живота си, – поясни Емил.

Марко изкриви физиономията си иронично и щеше да започне да се смее на глас, когато Емил го закова с думите си:

– Освен това човек не само трябва да чете тази книга …

– Какво друго можеш да правиш с нея? – прекъсна го Марко.

– Трябва да се изпълнява написаното в нея. Това е правилния начин на четенето ѝ, – наблегна Емил.

– Ти си я чети и си блъскай главата, – завъртя ръка Марко. – Мен ми стигат и комиксите. Там има повече картинки и много малко за четене. И никой не те кара да правиш това, което гледаш и четеш.

Двамата имаха съвсем различен поглед върху нещата.

Вие, кого ще подкрепите от тях?

Калоян днес реши да посвети свободното си време за разходка. За целта покани приятеля си Антон, да го придружи.

Разходка е добро начинание, но човек не може да мълчи през цялото време.

Така започна и разговора между двамата младежи.

– Смяташ ли, е хората са добри слушатели? – попита Калоян.

– Повечето запомнят само около половината от казаното, – поклати глава Антон. – Вместо да слушат, хората често се разсейват, обмислят какво да кажат или просто не обръщат внимание.

– Всеки от нас приема слушането за даденост, но колко често наистина чуваме какво казват? – повдигна въпросително вежди Калоян.

– Един от проблемите е, че не осъзнаваме важността на слушането, – въздъхна тежко Антон. – Заинтересовани сме другите да ни слушат, а не да чуваме какво казват те.

– Така става, защото прекарваме времето за слушане, фокусирайки се върху собствената си гледна точка или интереси. Умът ни често се отклонява, мислим си за нещо друго, – наблегна Калоян.

– Ако искаме да бъдем по-добри слушатели, трябва да оставим разсейването настрана и да се съсредоточим върху хората, с които общуваме, – подчерта Антон.

– Трябва не просто да говорим, но и да обръщаме внимание на това, което другите казват. Необходимо е да даваме на хората нашето неразделено внимание.

– Скоро си мислих за това и за взаимоотношенията ни с Бога, – сподели Антон.

– Когато времето за молитва е изпълнено със собствените ни мисли и тревоги, ние само говорим, но не слушаме какво ни казва Господ, – отбеляза Калоян.

– За това трябва да премахнем разсейването, а когато четем Словото, да мисли върху всяка фраза, разбира се в контекста, – даде съвет като изходен път от ситуацията Антон.
– Само тогава ще бъдем чувствителни към това, което Бог иска да ни съобщи, – заяви категорично Калоян.

Дарина бе медицинска сестра. Един ден пулмологът в болницата Андрей Попов, където тя работеше, я покани на среща. Дарина се съгласи.

Когато излизаше от болницата, Андрей я чакаше на входа.

Дарина бе поразена, Попов стоеше и пушеше.

– Интересно, – каза си тя, – Андрей знае всичко за белодробните заболявания и токсичните ефекти от тютюнопушенето, но въпреки това пуши.

Той разбра изненадата, която предизвика у нея, затова се усмихна и каза:

– По същия начин има голяма разлика между нашите намерения и действия, когато става въпрос за вършене.

Дарина повдигна вежди и прибави:

– Мнозина вярват, че ако мислят за истината и говорят за нея, вършат точно това, което трябва, но това не е така.

– Знам, знам, – усмихна се Андрей, – разбирането не е достатъчно, ако не действаме според него. Но какво да правя, не мога да ги откажа.

Това важи и за нас.

Може да знаем, че трябва да се доверим на Исус, но това е различно от активното доверие в Него. Да искаш да се подчиняваш на Бог не означава да го направиш.

Вярно е, че по-лесно е да се отнасяме добре с хората, с които общуваме по-малко, отколкото с тези, с които сме редовно, защото те могат да ни лазят по нервите.

Подражавайки на Христос, ние по-добре Го разбираме и започваме да се трансформираме. Когато ставаме повече като Господа, се държим с другите така, както Той ги вижда и се отнася с тях.

Тони пак бе напуснал работата си. На него често му се случваше това в последно време.

Приятелят му Дони го подкачи:

– Толкова ли трудна бе работата ти? Ако е така, нима се страхуваш, когато е тежка?

Тони недоволно сбърчи нос и измърмори:

– Не бе много трудна, но загубих интерес към нея. Освен това получих по-добра оферта в една фирма.

– Виж, – Дони смръщи вежди, – Бог е вградил във всеки от нас способност за огромно удовлетворение от работата, която е не само завършена, но и добре свършена. Ако се откажем, преди да сме приключили, пропускаме задоволството, което идва със завършването ѝ.

– Какви ги говориш? – махна гневно с ръка Тони. – Богатите и известните не работят и какво? Нима само те могат да се ползват от този лукс?

– Според мен това не прави живота им по-удобен и комфортен, – изрази несъгласието си Дони. – Безработицата е толкова опустошителна, че човек без работа е …

– Гладен и гол, защото няма пари, – бързо го прекъсна Тони.

– Не, – усмихна се Дони, – този човек е извън плана на Бога за живот и следователно е лишен от удовлетворението, което идва от работата и от завършването ѝ. Така че …

– Дони, не искай от Бога да ме оставя да „завърша“ работата си, когато ми се предлага по-добра възможност и повече пари, – Тони прибра ръце пред гърдите си и умолително погледна приятеля си.

– Не искаш да чуеш, но не знаеш какво пропускаш, – въздъхна Дони.

– Добре де, – примирено каза Тони, – но на мен така ми е добре. Не ти ща удовлетворението.

Денят преваляше. Той бе намалял и слънцето се скри много по-рано, но Кирил го вълнуваше съвсем друго нещо.

Той бе навел глава и размишляваше върху това.

Сава щеше да го подмине, но спря и го попита:

– Какво пак умуваш?

Кирил вдигна глава, погледна го и каза:

– Питал ли си се някога какви плодове дава моя живот?

– Искаш да кажеш, какво произвеждам ли?

– Не, имах друго предвид, – поклати глава Кирил и уточни. – Повечето християни измерват плодовете на другите и своите, четат книги как да станат по-плодовити, дори ходят на семинари за това.

– И какво лошо има в това? – повдигна рамене Сава.

– Това не е тяхна грижа, – наблегна силно на думите си Кирил.

– Че на кого друг? Нали те дават плод?

– Плодът в моя живот е Божия грижа, не моя, – отвърна Кирил.

– А каква е твоята грижа? – повдигна вежди предизвикателно Сава.

– Да се уверя в следните неща: 1. Като плодоносен клон съм свързан с лозата и поддържам чиста и безпрепятствена връзка с нея.

– Е, разбира се, иначе как ще даваш плод, – съгласи се Сава.

Кирил продължи:

– 2. Подчинявам се на начина на отглеждане от Лозаря, което включва подрязване в живота ми.

Сава искаше да каже нещо по този повод, но Кирил го изпревари:

– 3. Да общувам с Господа, да бъде моето сърдечно желание.

– Напълно съм съгласен, – плесна с ръце Сава. – Прав си, че връзката ни с Бога е най-важна.