Група младежи използваха малкото слънце, което се показваше тези дни, въпреки облаците. Затова отидоха в градинката пред блоковете.

Сашо веднага откри дискусията:

– Всеки от нас преследва удовлетворение в този свят, но колкото и да се опитваме или мислим, че можем да стигнем до него, то ни убягва.

Дани го подкрепи:

– Имаме вроден апетит към това, което е ново и по-добро, защото смятаме, че ще ни донесе удовлетворение, но в крайна сметка усилията ни винаги са напразни.

Цецо се ухили и добави:

– Вероятността да хванете удовлетворение е толкова голяма, колкото да гоните вятъра.

– Чакайте малко, – вдигна ръка нагоре Стефан. – Нека да помислим добре, къде сме търсили удовлетворение?

– Няма място за много мислене тук, – наежи се Владо. – Опитвали ли сте да намерите смисъл в живота си, като го изпълните с взаимоотношения? Тогава вероятно сте открили, че няма човек на лицето на земята, който да изпълни най-съкровените ви копнежи.

– Ами опитвали ли сте се да задоволите чрез интелектуални занимания? – погледна ги строго Атанас.

– И какво откриваме в крайна сметка? – вдигна рамене Ицо. – Няма нещо върху което да размишляваме и напълно да задоволи любопитството ни.

Най-сетне се обади единственото момиче в групата:

– Търсили ли сте удовлетворение в преживяванията и пътуванията? Няма пътуване, което да отговори на копнежа ви за красота и величие….. или може би това е нещо друго за вас.

– Но в каквото и да търсим удовлетворение, то не може да понесе тежестта на нашите надежди. Рано или късно се оказваме отново празни.

– Звучи ми доста песимистично, – отчете Миро.

– За съжаление е така, – въздъхна дълбоко Владо. – Все едно сте се заели да нареждате кубчето на Рубик, на което му липсват два блока. Колкото и да го въртите, няма да можете да поставите всички цветове там, където трябва да бъдат, защото то е дефектно.

Стамен се засмя и каза:

– Ако сте успели да сглобите кубчето на Рубик на живота си, така че да разберете защо нито едно земно нещо, което преследвате, не ви носи удовлетворение, това е само по Божията милост. Вашето търсене на удовлетворение, вашите най-дълбоки копнежи и въпроси, могат да бъдат адресирани само от самия Бог.

Повечето махнаха с ръка, но Стамен продължи:

– Каквото и да правите, желаете или за което работите усилено, не забравяйте да намерите най-дълбокото си чувство на удовлетворение в познаването и служенето на Господ. С Него всички стремежи престават, защото в Него се срещат всички копнежи.

– Гледай как философски го завъртя, – намръщи се Миро. – Лошото е, че пак го отнесе към Бога.

По-голяма част от групата се възмутиха и отписаха Стамен.

Неговите думи им се струваха безсмислени, но те не разбираха, че той бе прав.

Не беше горещо, а и дъждът отдавна бе спрял. Група младежи се бяха събрали в беседката пред блока и разговаряха.

Стефан бе категоричен:

– Който има пари, определя правилата.

– И според теб кой има достатъчно средства, за да прави това? – попита Стойчо.

– Може би …, – Стефан се замисли, а после бързо изстреля, – началникът, президента на компанията, правителството, … Важното е, че който определя правилата, има голяма власт.

– Май и на теб, Стефане, ти се иска да имаш много власт и да контролираш живота на хората? – усмихна му се Дончо.

– А защо не, – без да се смути отговори Стефан.

– Грешите, – обади се Добри. – Бог е този, който определя правилата и има най-голямата власт над нас.

– Но ние правим избора си …, – намеси се и Филип.

– Да, но Той си остава върховния шеф, – възрази Добри. – Ако сме справедливи и вършим това, което е право, спасението ни е близо. Блажен е човекът, който пази ръката си от зло.

Повечето размахаха недоволно ръце, но Добри продължи добронамерено:
– Хубаво е да знаем, че Бог е благ и справедлив. В нашите ежедневни решения ние трябва да следваме Божите правила….

– Защо трябва да го правим? – недоволно откликна Стефан.

– В отговор на благодарност към Христос за това, което Той е направил за нас.

Чичо Манол слушаше дискусията на младежите. Беше му интересно да разбере какво мислят и на какво основават живота си. Той разбра, че все пак е нужен арбитър за това каза:

– Хората около нас парадират със силата си. Тогава е лесно да забравим Кой в ​​крайна сметка контролира всичко. Добре е човек да се подчинява на Божите правила. Предайте живота си на Бога, Той наистина контролира нещата.

Младежите се спогледаха. Те не очакваха такъв край на дискусията си. Едни се съгласиха, а други държаха на своето.

Чичо Манол се усмихна и добави:

– Всичко, което е под Божия контрол, никога не е извън контрол.

Венелин и Захари седяха на покрива на блока и гледаха отвисоко града. В тях се пораждаха какви ли не мисли от видяното.

– От къде идва срамът? – попита внезапно Венелин.

– Много ясно, – плесна с ръце Захари, – казваме това, което не трябва да казваме …

– Ходим там, където изобщо не трябва да стъпваме, – добави Венелин.

– Вземаме нещо, което не е наше и то без разрешение, – продължи Захари.

– И когато го направим, – Венелин си пое дълбоко въздух, – ние се крием, като се покриваме с добри дела.

– Достатъчно е понякога само една фраза и ние ставаме голи в собствения си провал, – засмя се предизвикателно Захари.

– Какъв е изходът? – поинтересува се Венелин.

– Бог проля невинна кръв, предлагайки живота на Сина Си. Достатъчно е само да си признаем и да се отвърнем от греха си. Тогава Отец ни облича с дрехата на правдата, – обясни Захари.

Венелин изгледа приятелят си с любопитство:

– От къде ти идват такива мисли? Звучи доста убедително.

– Дори и да се крием, – усмихна се топло и разбиращо Захари, – Той ни търси и очаква. Отдай се на благодатта на Христос.

Облаци забулиха небето, но не се очакваше дъжд.

Насядалите пред блока пенсионери въздъхнаха успокоени, а Васил добави:

– Така е добре. Няма да е толкова горещо.

Обикновено разговорите им се въртяха около войната в Украйна, растящата инфлация и несигурността на политиката в страната.

– Какво толкова се притеснявате за тези неща? – усмихна се Христо. – Ако не са тези, други ще се появят.

– Ицо, ни най-малко не се притеснявам за това, – обади се Милена, – но когато загубиш това, което цениш най-много, всичко останало избледнява.

– Има война и никой не може да бъде безразличен, – каза Радан, – но кой го е еня за битките, които водим в нашите семейства?

– Така е, – съгласи се веднага Дечка. – Разводи, конфликти, зависимости, край нямат.

Младен, който обикновено само слушаше, се обади:

– Промяната е възможна ….

– Глупости, какво можеш да направиш днес? – прекъсна го Веселин.

– Остави човекът да си каже думата, – укори го Стефка.

– Оставихме Бога, – продължи невъзмутимо Младен, – но ако се обърнем към Него няма да ни остави без отговор и навременна помощ.

Реагираха мнозина и мненията им се различаваха сериозно.

– Къде е Бог?

– Защо допуска да се случва всичко това?

– Ние сами сме си го навлекли, а търсим виновни някъде другаде.

– Вярно, без Господа сме за никъде.

Колкото гласове, толкова и противоречиви мненията.

А ако бяхме с Бога!

Тони и Диди седяха на пейката пред блока и разговаряха.

– Знаеш ли кой е най-големият ни проблем днес? – Попита Диди.

– Днес хората имат много проблеми от всякакво естество, – повдигна рамене Тони.

– Питам за най-големият?!- наблегна Диди.

– Зависи от гледната точка, – не се предаваше Тони.

– Най-големият ни проблем е, че не харесваме себе си, – отбеляза Диди. – Тази наша изкривена представа ни затруднява да повярваме, че Бог ни обича.

– И до сега се опитвам да се променя, но се провалям, – махна с ръка Тони. – Стресирам се и се чувствам виновен.

– И аз никога не се чувствам достатъчно добра, – призна си Диди.

– Е и?! -Тони изпитателно погледна Диди.

– Когато споменах това на баща си, той ми припомни, че Исус умря за греховете ни и понесе вината ни. Нали Той е платил цената. Тогава защо страдаме и се чувстваме ужасно? Поради осъждението.

– Ако отидем при Бога и Го помолим да ни прости, Той ще ни прости и няма никаква причина да живеем в осъждение, – поясни Тони.

– Бог ни обича и ние получаваме тази любов през цялото време, – възкликна Диди.

– Освен това Той желае да се чувстваме свободни от вината и осъждението, – плесна с ръце Тони.

– За Господа сме достатъчно добри, – усмихна се Диди.

– Нека приемем това и да живеем победоносен живот, – подскочи Тони.