Църква била в непосредствена близост до посолството на САЩ.

Веднъж пред посолството свирел оркестър за посрещането на Мадлин Олбрайт.

През това време камбаната на църквата започнала да бие и оркестъра объркал изпълнението си.

След известно време в църквата позвънили от посолството и предложили в бъдеще да съгласуват действията си.

Свещеник от църквата отговорил:

– При нас всичко е съгласувано от по-горе.

Сбогуваха се в хотела. Бяха се прегръщали със сълзи в очи. Заспаха с преплетени тела. Времето им бе изтекло. Бяха си казали всичко, което трябваше да и кажат.

Сутринта се държаха мълчаливо за ръка. От време на време се споглеждаха.

Елена се опитваше да запечата всяка оставаща им секунда в паметта си. От представата, че скоро ще се лиши от близостта и присъствието на този мъж, сърцето ѝ се свиваше.

„Как ще живея без него? Без гласа и смеха му?“ – тревожно се мяташе мисълта в главата на Елена.

Той бе част от нея и тя от него. Животът им в бъдеще ще бъде като песен без мелодия, река без вода.

И двамата знаеха, че са един за друг, но обстоятелствата бяха против любовта им. Случи се да се срещнат на неправилното място и в най-неблагоприятното  време.

Бързият влак стоеше на първи коловоз, готов да потегли. Навсякъде около тях хората изпращаха близки и познати.

– Какво ще правиш след като се прибереш? – попита Елена.

– Ще работя, – неохотно каза Филип. – Когато работя не мисля за нищо друго освен за работата си, ……. но ще бъда най-нещастния човек на света.

Елена му се усмихна:

– Щастлива съм, че те срещнах. Ти си най-прекрасният подарък, който съм получавал до сега в живота си.

Железничарят се готвеше да вдигне палката. Филип с натежали като олово крака, които не искаха да се откъснат от земята, отвори вратата на вагона и се качи във влака.

Елена го гледаше мълчаливо. В очите му грееше такава нежност, се сърцето ѝ се сви от болка.

– Бих искала да ти кажа още нещо, – прошепна Елена, – ти не беше прав.

– За какво? – с недоумение я погледна Филип

– Че не знам колко ме обичаш.

– Защо ми го казваш чак сега? – изтръпна Филип.

– Защото не съм го разбирала ясно, както в този миг. Ти ме обичаш прекалено много, иначе не би ми позволил да остана тук и да направя това, което мисля за правилно, – гласът ѝ се задави в сълзи. – Ако ме обичаше по-малко щеше да ме принудиш да дойда с теб.

Тя обхвана лицето му с двете си ръце и го целуна за последен път.

– Ти си всичко, което имам на този свят, – тиха каза Елена.

– Сбогом! – с натежало сърце каза Филип.

– Сбогом!, – прошепна Елена.

Последно докосване. Тя се откъсна от него и се отдалечи с бързи крачки, без да се обръща. Елена се смеси със тълпата и се изгуби от погледа на Филип.

Влакът тръгна. Елена спря и седна на близката пейка. Покри лицето си с ръка и заплака……

Кухнята бе едно от любимите места на Соня. Помещението не беше голямо, но  бе достатъчно, за да се развихри в него. Харесваха ѝ дървените шкафове, всичките видове уреди, с които бе успяла да се снабди и не на последно място саморъчно изработените от нея приспособления.

Обичаше да готви. Гледаше на тази своя дейност, като на вид изкуство. И това наистина си е така. В готвенето човек се усъвършенствува, в зависимост от таланта и търпението си.

В готварството Соня намираше близост с науката, особено с химията. Сложиш ли малко повече от това или недостатъчно от другото, целият ти труд отива напразно, цяла катастрофа.

Най-много обичаше да готви за вечеря, защото тогава Тони се връщаше от работа. Може да звучи старомодно, но на нея това ѝ доставяше удоволствие. Много се радваше, когато съпругът ѝ хвалеше новите и експериментални ястия.

На вратата се позвъня. Соня изтича с надежда, че Тони се прибира, но бе малко разочарована. На прага стоеше приятелката ѝ Софка.

– О, боже! – възкликна Софка. – От къде се взе всичката тази прекрасна храна?

Соня бе прекарала цели следобед в готвене. Това ѝ действаше отпускащо. Освен това хладилникът бе претъпкан и тя на воля можеше да импровизира.

– Развихрила съм се, – засмя се Соня.

– И кой ще го яде всичко това?

Соня искаше да каже: „Тони“, но прехапа устни. Съпругът ѝ бе зает по важна работа и не беше в града. Приятелката ѝ съжали за въпроса. Хвана Соня под ръка  и каза:

– Дидо се обади?

– Видял ли е Тони? – попита с надежда Соня.

Дидо и Тони бяха големи приятели, но Тони бе заминал преди два дена, а Дидо едва днес.

– Да, – отговори Софка. – Заедно били в някакъв хотел.

– Каза ли нещо за Тони? Как е той? – Соня бе цялата в напрежение.

– Бързаше, но каза, че са добре и че след два дена ще се върнат.

Соня въздъхна облекчено. Той беше добре, на нея това ѝ стигаше. След това покани приятелката си на масата. И двете започнаха да унищожават малко по малко кулинарното изкуство на Соня.

Часовникът на кулата удари полунощ. София се въртеше в леглото и още не можеше да заспи. Мяукането на влюбен котарак, самотно скитащ на покрива, се промъкваше през отворения ѝ прозорец.

София стана, включи нощната лампа и се наведе над „съкровището“ си. Това бе дървено сандъче с наранена тук там дърворезба, в която тя съхраняваше множество събрани думи и изречения.

Всеки път, когато прочиташе нещо интересно от вестник или книга, записваше си го или изрязваше, ако това беше възможно, а след това го поставяше в сандъчето си. Тя запазваше всичко записано, което ѝ се бе изпречило на пътя, внимателно и грижливо, както скъперник  съхранява малкото си спестявания.

Щом се върнеше от работа, изваждаше сандъчето и започваше да препрочита готварски рецепти, пожълтели изрезки от вестници, стари плакати, откъси от романи, театрални сцени и стихове…..

Винаги заключваше вратата, защото я беше страх, че някой ще я изненада, когато се занимаваше с това.

За София четенето беше мания. От думите и изреченията, от всяко късче хартия, тя черпеше нови мисли, откриваше нови светове. Те изникваха пред нея като духа от бутилката.

Така тя се потапяше и бродеше в други, различни от нейния, по-добри светове, бягайки след усилената работа през деня в кръчмата. Това бяха светове изпълнени с тайни и загадки.

Тази вечер пред София не се откри никакво очаровани или вълшебство. Писмените знаци останаха мъртви букви върху стара хартия, който упорито отказваха да разкрият тайните си.

Причината не бе в думите и изреченията, а в самата София. Тя бе объркана. Препрочиташе многократно еди и същ ред, но бе неспособна да разбере написаното, само защото днес през деня Антон ѝ бе направил предложение за женитба.

В това състояние, тя не можеше да заспи. Дали да приеме предложението му? Мисълта да има съпруг събуди у нея приятни усещания.

Женитбата щеше да промени из основи битието ѝ. В живот ѝ щеше да влезе човек, който ще се грижи за нея. Той ще опознае всичките ѝ навици и предпочитания…. София отдавна копнееше за такава близост.

Антон ли бе мъжът, когото бе чакала? София го харесваше. Той се отнасяше любезно и с уважение към нея. Но дали би могла да го обикне? За това тя го бе помолила за известен период от време, в който да си помисли.

Все още се колебаеше, смущаваха я картини от семейния живот на други хора, на които бе станала свидетел.

Така я завари утрото, а през деня я чакаше много работа …..

Канарските острови е архипелаг в близост до северозападния бряг на Африка, който е известен със своите топли, златни плажове и голямо разнообразие от диви животни.
Един от обитателите по тези места са жълтозелени птици – канарчета.

На този архипелаг има толкова много, че се е създало впечатление, че в тяхна чест са нарекли архипелага така. Но това не е така.

Когато римляните за първи път посетили този район, те забелязали, че архипелагът  е обитаван от множество диви кучета.

Те им направили такова голямо впечатление, че нарекли мястото Canaria insula или „остров на дивите кучета“.