Въпреки своя сложен и абсурден характер Фьодор Шаляпин бил посветен на изкуството и умеел да цени истинския талант.
Веднъж  по време на обяд в дома на Шаляпин разговаряли за известният певец Мазини. След обяда синът му Боря попитал:
– Татко, Мазини наистина ли е бил добър певец?
Шаляпин въздъхнал:
– Мазини, миличък, не е бил певец. Виж баща ти е певец, а Мазини е бил ангел.

Днес денят беше отвратителен. Каквото и да правеше Мартина, във всичко се проваляше. Като я изпитваха днес в училище, тя се обърка и „издърдори“ куп глупости. А беше учила, урока си знаеше отлично.

Прибра се в къщи, хвъли чантата си под масата и бръкна в джоба на якето си. Извади цигара и запали.

Външната врата се тропна, но тя не я усети. Вратата на стаята се отвори и влезе баща ѝ. Тя изтръпна, баща ѝ не знаеше, че е почнала да пуши.

Тя толкова много го обичаше, подражаваше му. Той така красиво пушеше и си пийваше от чашата с кафе, че и на нея ѝ се искаше същото. Но той я хвана на местопрестъплението и тя се опита да го излъже.

Всичко друго, но не и лъжа. Баща ѝ се огорчи и разстрой.

– Хайде, – обърна се той към дъщеря си спокойно, – да седнем и да  поговорим като възрастни хора. Защо трябва да се лъжем и да се преструваме?

Разговорът не потръгна и той я остави. Мартина се сконфузи. Тя не бе пушила много, това ѝ бе вторият път. Беше се провалила в очите на баща си, а това беше болезнено за нея. И Мартина избяга от дома си.

Намериха я късно през нощта, в някаква порутена барака, в края на града. Сълзите ѝ бяха направили кални вадички по лицето ѝ. Баща ѝ подаде ръка и двамата тръгнаха. Вървяха мълчаливо. Мартина беше благодарна, че не я посрещна с укори, обиди и наставления.

В това мълчание се бе събрала болката и срама, нравствения урок и прошката …..

Васил Петров днес беше в училище. Синът му бе счупил два прозореца, насинил окото на момче от по-малките класове и се бе държал грубо с учителката си.

За да изгони болката си от посрамяването си, Васил беше седнал в близката бирария пред една голяма халба бира.

Минчо, съседът им го видя и като усети, че е угрижен, отиде при него.

– Какво ти е, Васко? Болен ли си?

– Моя хубостник такива ги е свършил в училище, че се чудех къде да се скрия от срам, – едва не проплака Васил.

– Младото поколение расте в атмосфера на задоволеност. Затрупваме ги с какви ли не играчки, – подхвана от далече Минчо.

– Това е най-малкото. Погледни го моя, две педи е от земята, а вече е независим и самостоятелен. А какви ги върши?

– Неукрепналите ни деца попадат под медийната инвазия на света. – каза Минчо.  – Всичко това срива авторитета на родителите. Васко ти постояно си на работа и не ти остава достатъчно време да се занимават с децата си. На кого ги оставяш тогава? На развлекателната индустрия, телевизията и компютъра, както и на „педагогическите“ методи на улицата.

Васко сякаш не бе чул думите на съседа си, а се нахвърли яростно:

– Виж как ги възпитават днес в училище!

Минчо се опита да влее малко разум в главата на провинилия се баща:

– Мисленето на младия човек  се влияе от медиите, а не от училището, за това се държат така. Какво гледат по филмите, забавните програми, шоута и какво ли още не от този боклук? Ще се съгласиш, че всичко това ги прави  необуздани, егоисти, спомагат за развитието на детска престъпност, стават агресивни, започват рано да правят секс и всичко това в комплект с отсъствието на респект към учителите и възрастните хора.

– И какво да правя? – започна да се оправдава Васил. – От сутрин до вечер съм на работа, прибирам се уморен. Кога да намеря време за моя калпазанин. В повечето случаи го оставам на майка му. Тя се оправя с него.

Минчо въздъхна:

– Всичко отрицателно, поради незаинтересованост ни,се натрупва още в първите 7 години у детето, а това носи горчиви плодове за поколения напред.

Васил махна с ръка и удави притесненията си в чашата с бира.

Едно малко момче, което наскоро повярвало в Бога, попитало баща си:
– Татко, как да вярвам в Святия Дух, когато никога не съм го виждал?
– Добре, ще ти покажа, – казал бащата, който бил електротехник.
Завел сина си при една електростанция и му показал генераторите.
– От тук енергията идва до нашите домове, нагрява печката и ни дава светлина. Ние не виждаме енергията, но тя идва от тези машини и протича по кабели, – казал бащата. – А сега искам да те попитам: Ти вярваш ли, че съществува електрическия ток?
– Да, вярвам, – казало момчето.
– Разбира се, че ще вярваш, – казал бащата, – но ти не вярваш, защото го виждаш. Ти вярваш в неговото съществуване, поради нещата, които върши. Така можеш да вярваш и в Святия Дух, не защото го виждаш, а защото променя живота на хората, които са повярвали в Бога.

Музеят на лъжата, известен още като музей на илюзиите, се намира в германския град Кириц. Ако по-голямата част от музеите в света са горди от факта, че в техните колекции са изложени оригинали, положението тук е точно обратното, неговите създатели, напротив, не без гордост уверяват, че всичко тук е изключително фалшиво.
Музеят е разположен в зданието на „старинен“ замък, който е построен наскоро. В музея на лъжата има десет стаи. Те са изпълнени със разнообразни експонати. Между тях се намират отрязаното ухо на Ван Гог, фалшивите мустаци на Хитлер и даже парцалът за миене на пода, принадлежащ на бащата на Сталин.
Като цяло този музей е необичаен, затова и мненията на неговите посетители не са еднакви. Едни са във възторг, други смятат, че основателят на този музей е ненормален, а експонатите са пълен боклук.
Но едно може ясно да се каже за това място. То напълно разсейва стереотипа за музей, като скучно място с прашни експонати.